Бесплатный фрагмент - Шепотът на Небесния Дракон

Шепотът на Небесния Дракон

Пролог: Легендата за Небесния Дракон

В безкрайната шир на небесата, където мъглявините се виеха като пера на божествени птици, а звездите бяха очите на безсмъртните, съществуваше същество, чиято мощ надхвърляше разбирането на смъртните. Той беше Небесният Дракон — властелин на небесните води, господар на бурите и пазител на световния баланс. Люспите му сияеха като милиони изумруди и сапфири, очите му бяха като две звезди, затворени в небесен свод, а дъхът му можеше да предизвика или да укроти най-страшната буря.

В епохите, когато светът беше млад и хаосът дебнеше зад всяка планина, Небесният Дракон стоеше като непоклатима скала. Той направляваше потоците на Ци, така че те да подхранват живота, а не да го унищожават. Разделяше Небесата от Земята, за да може всеки да съществува в своя ред. Неговата сила беше не само физическа, но и духовна — той беше символ на порядък, мъдрост и безгранична мощ, която служи на доброто.

Но времето, безмилостен поток, носи промени. Легендите разказват за време, когато амбицията на смъртните се разрасна до такава степен, че започна да застрашава самата тъкан на съществуването. Говори се за древен конфликт, в който могъщи безсмъртни и демонични сили се бореха за контрол над небесната енергия. В този смут, Небесният Дракон, за да предотврати пълното унищожение, трябваше да вземе съдбоносно решение.

Някои от най-древните свитъци написани с кръв и сълзи, намекват, че драконът е избрал да се самозатвори, запечатвайки огромната си сила в сърцето на света, за да не попадне в грешни ръце. Други твърдят, че е бил победен и неговата есенция е разпръсната, за да се прероди в други форми. А най-мъглявите пророчества говорят, че той просто е избрал да се скрие, чакайки времето, когато светът отново ще има нужда от неговата защита.

С изчезването на Небесния Дракон, балансът започна да се клати. Светът стана по-предсказуем, но и по-опасен. Силите на мрака, които някога са били държани в шах, започнаха да се надигат. Култиваторите започнаха да търсят начини да постигнат сила, която да замести тази на дракона, често по пътища, водещи до корупция и разрушение.

Но дори и в най-тъмните времена, шепотът на легендата остава. Шепотът за Небесния Дракон — напомняне за едно време на хармония и за сила, която може би не е изчезнала напълно, а просто спи, чакайки да бъде събудена. И понякога, в най-неочаквани моменти, когато небето се разкъсва от мълнии или земята трепери под натиска на невиждана сила, някои вярват, че това е само ехо — шепотът на Небесния Дракон.

Част I: Пробуждането

Глава 1: Тишината на Манастира

Утрото в манастира «Светия Планински Лотос» винаги започваше с тишина. Не тишината на изоставеността, а тишината на съзерцанието. Преди първите лъчи на слънцето да докоснат високите върхове, обвити в мъгла, учениците вече бяха заети със своите сутрешни ритуали. За Лианг, това означаваше да седне в поза лотос на студената каменна плоча в главната зала, да затвори очи и да се опита да усети потока на Ци в тялото си.

Лианг не беше нито най-талантливият, нито най-бързият ученик. Беше просто… упорит. Беше тук от дете, намерен безпаметен на прага на манастира, с нито една спомен за миналото си. Майстор Хуа, старейшината на манастира, го беше приел, виждайки нещо в неговите спокойни, но все пак търсещи очи. И така, Лианг израсна сред строгия, но справедлив ред на монасите, научавайки древните техники за култивация, медитация и бойни изкуства.

«Ци е като река», често повтаряше Майстор Хуа. «Тя тече през всичко — през скали, през дървета, през теб. Твоята задача не е да я спираш, а да я насочваш. Да я разбираш. Да станеш едно с нея.»

Лианг се стараеше. Всяка сутрин, преди да се разнесе звукът на гонга за молитва, той се опитваше да усети тази невидима сила. Понякога успяваше да улови едва доловимо трептене, леко затопляне в дланите си, което караше устните му да се извият в едва забележима усмивка. Други дни, усещаше само празнота, студена и безжизнена, което го караше да се чувства неспокоен.

След сутрешната молитва и скромната закуска от ориз и зеленчуци, денят продължаваше с часове на тренировки. Лианг отработваше базовите движения на «Жеравът, който се издига» — серия от грациозни, но силни удари и блокове, предназначени да укрепят тялото и духа. Той се опитваше да имитира точно всяко движение, всеки дъх, както Майстор Хуа му беше показвал.

«Не е само в силата на удара, Лианг», беше казал Майстор Хуа един следобед, докато Лианг се мъчеше да изпълни една особено трудна комбинация. «Силата идва отвътре. Тя е в концентрацията, в увереността, в разбирането на противника. А най-важното — в разбирането на себе си.»

Разбирането на себе си. Това беше най-трудната част. Лианг знаеше, че е различен. Докато другите ученици говореха за своите семейства, за мечтите си да станат велики воини или мъдри монаси, той нямаше нищо. Нямаше спомени, нямаше корени. Само това име, «Лианг», което му беше дадено от Майстор Хуа, и желанието да бъде полезен.

Следобед, когато слънцето започваше да клони към залез, Лианг често прекарваше време в библиотеката на манастира. Беше малко, прашно помещение, пълно с древни свитъци и книги, написани на език, който само най-възрастните монаси можеха да разчитат напълно. Лианг не можеше да чете повечето от тях, но понякога, когато Майстор Хуа му позволяваше, му даваха достъп до по-стари, по-малко ценни текстове. Той обичаше да разглежда илюстрациите — дракони, които се виеха в небето, феникси, издигащи се от пламъци, мистични планини, обвити в облаци. Тези образи разпалваха въображението му, отключваха някакво дълбоко, непознато чувство.

Една такава вечер, докато разглеждаше стар свиток, изобразяващ величествен дракон с пет нокти, Лианг усети странно затопляне в гърдите си. Не беше обичайното леко трептене на Ци. Това беше нещо по-силно, по-дълбоко. Сякаш сърцето му пулсираше с огън. Той побърза да затвори свитка, притеснен от необичайното усещане.

«Всичко е наред, Лианг», каза тихо Майстор Хуа, който стоеше на прага на библиотеката, наблюдавайки го с проницателен поглед. «Понякога древните истории могат да събудят нещо в нас, което дори не подозираме, че съществува.»

Лианг само кимна, несигурен как да отговори. Той не знаеше какво точно означаваха думите му, но усещаше, че нощта, която предстоеше, ще бъде различна. Тишината на манастира, която винаги му беше носила спокойствие, сега сякаш беше изпълнена с очакване. Очакване на нещо, което предстоеше да се случи.

Глава 2: Събитието в Скритата Долина

Следващите дни в манастира «Светия Планински Лотос» преминаха в обичайния си ритъм. Лианг се опитваше да забрави странното усещане от библиотеката, фокусирайки се върху тренировките и медитацията. Но въпреки усилията му, понякога, в най-неочаквани моменти, усещаше леко затопляне в гърдите си, сякаш дремеща искра се опитваше да разгори пламък.

Една слънчева сутрин, Майстор Хуа събра всички ученици в главната зала. Обикновено такива събирания означаваха нови уроци или важни съобщения, но този път атмосферата беше по-напрегната.

«Деца», започна Майстор Хуа с тих, но твърд глас. «От няколко дни имаме непотвърдени сведения за странна активност в Скритата Долина, на около три дни път оттук. Някои търговци, преминаващи през покрайнините, споменават за необясними светлини и странни звуци, които идват оттам. Долината е известна като място, където времето сякаш е спряло, изоставена от векове. Но сега нещо се е пробудило.»

Лианг почувства познатото затопляне в гърдите си.

«Като пазители на този регион», продължи Майстор Хуа, «наш дълг е да проучим. Но долината е опасна. Легендите я свързват с древни ритуали и забравени сили. Затова, ще изберем двама от вас, които да ме придружат. Те трябва да бъдат силни, пъргави и най-важното — със спокоен дух.»

Погледите на всички ученици се насочиха към най-добрите сред тях — силни, уверени младежи, които вече демонстрираха впечатляващи умения. Лианг не очакваше нищо. Той беше просто Лианг.

«Лианг», каза Майстор Хуа, прекъсвайки мислите му. «И ти. Твоята интуиция понякога надминава дори най-добре тренираните усещания. Имаш нужда да видиш света извън стените на манастира.»

Лианг беше шокиран. Той? Да придружава Майстор Хуа? Но в очите на старейшината имаше нещо, което го накара да кимне.

Пътуването до Скритата Долина беше изпълнено с тишина. Лианг, Майстор Хуа и един от най-добрите ученици, строгият и винаги сериозен Цян, вървяха през гъсти гори и по стръмни пътеки. Докато Цян и Майстор Хуа разговаряха за възможни опасности и древни знаци, Лианг беше зает да наблюдава заобикалящата го среда. Той усещаше, че въздухът става по-плътен, по-наелектризиран, докато наближаваха долината.

Когато най-сетне стигнаха до входа на Скритата Долина, Лианг застина. Пред тях се разкриваше място, което сякаш беше извадено от друг свят. Високи, назъбени скали обграждаха дълбока котловина, покрита с гъста, изумрудена растителност. Въздухът тук беше тежък, наситен със силен, непознат аромат — смесица от влажна пръст, древна енергия и нещо друго, нещо неописуемо.

«Тук е», прошепна Майстор Хуа, като насочи пръста си към центъра на долината. «Светлините идват оттам.»

Точно както търговците бяха казали, от дълбините на долината се излъчваше бледа, пулсираща светлина. Тя не беше като светлината на огън или на слънце. Беше студена, почти ефирна, и сякаш танцуваше в ритъма на някаква невидима мелодия.

Докато се спускаха надолу, Лианг забеляза, че растенията тук бяха необичайни. Листата им светеха с фина аура, а някои от цветята сякаш излъчваха тихи звуци. При всеки негов стъпка, затоплянето в гърдите му се засилваше.

Стигнаха до мястото, от което идваше светлината. Беше малка поляна, в центъра на която стоеше древен, сиво-черен камък. Той не беше голям, но сякаш поглъщаше светлината и я излъчваше обратно, усилена. Около камъка имаше изсечени странни символи, които Лианг никога не беше виждал.

«Това е древен обреден камък», обясни Майстор Хуа, като внимателно го оглеждаше. «Използван е за свързване с… с енергии, които сега са забравени.»

Изведнъж, сякаш някаква невидима сила се активира, светлината от камъка започна да пулсира по-силно. Въздухът около тях затрепери. Лианг усети как енергията в тялото му се раздвижва, сякаш се опитва да се свърже с тази от камъка. Затоплянето в гърдите му стана почти болезнено.

«Внимавайте!», извика Цян, който беше забелязал промяната.

В този момент, камъкът излъчи ослепителен лъч светлина, който се насочи право към Лианг. Той не можеше да реагира. Чувстваше се като прикован към мястото си, сякаш цялата сила на долината се концентрираше върху него. Светлината го обви, проникна през него, сякаш разкъсваше всяка негова клетка и я преобразяваше.

Лианг изпищя. Усети как нещо древно и могъщо се пробужда в него — нещо, което беше спяло дълго време. Нещо, което беше част от него, но същевременно и нещо чуждо. Усети как тялото му се изпълва с невероятна топлина, а в главата му се чуваше шепот — дълбок, древен, като ехо от векове.

След това, всичко потъмня.

Глава 3: Първият Прилив

Когато съзнанието на Лианг бавно започна да се връща, първото нещо, което усети, беше болка. Не остра, пронизваща болка, а дълбока, пулсираща отпадналост, сякаш тялото му беше преживяло тежка битка. Той отвори очи бавно, мигайки срещу приглушената светлина.

Намираше се в леглото си в манастира. Одеялата бяха меки, а въздухът — спокоен и познат. Но това спокойствие не можеше да прикрие странното усещане, което се виеше в него. Спомняше си Скритата Долина, камъка, светлината… и шепота.

«Лианг?»

Гласът беше тих и нежен. Майстор Хуа седеше до леглото му, с лице, изразяващо дълбока загриженост. До него стоеше и Цян, който го гледаше с някаква смесица от уважение и недоумение.

«Къде… къде съм?», промълви Лианг, гласът му беше дрезгав.

«В манастира», отговори Майстор Хуа. «След като припадна в долината, Цян и аз те доведохме веднага. Беше в безсъзнание повече от два дни.»

Лианг се опита да седне, но тялото му отказа да го подчини. Беше изтощен.

«Какво… какво се случи?», попита той, опитвайки се да събере мислите си. «Камъкът… светлината…»

Майстор Хуа въздъхна. «Събитието в долината беше необичайно, Лианг. Нещо в теб реагира на енергията на онзи древен камък. Нещо… дълбоко древно.» Той се поколеба, сякаш търсеше правилните думи. «След като светлината те обгърна, видяхме… видяхме аура около теб. Сияйна, златна аура, която пулсираше с невероятна сила. А после, когато те пренасяхме, забелязахме промени.»

«Промени?», повтори Лианг, объркан.

«Да. Когато се опитах да проверя състоянието ти, ръцете ми усетиха необичайна топлина, идваща от теб. Нещо като… като вътрешен огън. А по-късно, когато ти дадох вода, забелязахме, че ноктите ти са станали по-твърди, по-остри. И очите ти… за момент, сякаш станаха златисти.»

Лианг погледна ръцете си. Те изглеждаха нормални. Но когато ги стисна в юмруци, усети необичайна сила, която се надигаше в тях. И когато погледна към отражението си в купата с вода, която стоеше на нощното шкафче, за миг видя златист блясък в очите си, преди те да придобият обичайния си, кафяв цвят.

«Това е… това е драконова енергия», каза Майстор Хуа тихо, почти като на себе си. «Или поне, следа от нея. Легендите за Небесния Дракон не винаги са били само легенди. Някои от най-старите текстове споменават за потомци, които носят неговата кръв, макар и рядко срещани. Изглежда, Лианг, че ти си един от тях.»

Думите на Майстор Хуа се стовариха върху Лианг като вълна. Драконова кръв? Той? Обикновеният, неопитен монах? Това беше невъзможно.

«Но… аз съм просто Лианг», промълви той. «Нямам никакви спомени, никаква история. Как мога да бъда…»

«Именно», прекъсна го Майстор Хуа. «Липсата на спомени често е знак, че нещо е било скрито, запечатано. Може би силата в теб е била потисната, докато не е била събудена от енергията в долината. Това, което се случи, е било пробуждане. Първият прилив.»

Първият прилив. Думите отекваха в главата на Лианг. Той усети как нова сила се надига в него, не само физическа, но и някакво вътрешно желание, първичен инстинкт. Това беше плашещо. И в същото време… вълнуващо.

«Какво означава това?», попита той, поглеждайки към Майстор Хуа. «Какво ще правя сега?»

Майстор Хуа го погледна с дълбока мъдрост в очите. «Сега, Лианг, започва истинското ти пътешествие. Ще трябва да се научиш да контролираш тази сила. Да я разбираш. Защото тази сила е велика, но и опасна. Ако не бъде обуздана, може да те погълне. А ако бъде използвана правилно… може да промени всичко.»

Лианг погледна към ръцете си отново. Усети пулсиращата топлина, усети невижданата мощ, която се надигаше в него. Беше само началото. Първият прилив на сила, който щеше да го отведе далеч от тишината на манастира, към един свят, изпълнен с опасности и открития. Свят, който изглеждаше, че го очаква.

Глава 4: Мъдростта на Майстор Хуа

Дните след пробуждането на Лианг бяха изпълнени с нова реалност. Обичайният ритъм на манастира продължаваше, но за него всичко беше променено. Вече не беше просто монах, търсещ просветление. Той беше носител на древна сила, наследник на драконова кръв. Това знание беше едновременно вълнуващо и плашещо.

Майстор Хуа му посвети много от времето си. Вместо да се фокусират върху стандартните техники за култивация, те започнаха да изследват дълбините на драконовата енергия. Майстор Хуа, със своята дълбока мъдрост и познания за древните текстове, беше единственият, който можеше да насочи Лианг.

«Драконовата сила не е като Ци», обясняваше Майстор Хуа, докато седяха в тихата градина на манастира, заобиколени от цъфтящи лотоси. «Тя е по-първична, по-дива. Като огън, който може да стопли, но може и да изгори всичко до основи. Твоята задача не е да я потискаш, а да я разбираш. Да я канализираш.»

Лианг се опитваше. Той медитираше, фокусирайки се върху затоплянето в гърдите си, което сега беше по-силно и по-осезаемо. Майстор Хуа го учеше на нови техники за дишане, които да му помогнат да контролира този вътрешен огън. Вместо да се опитва да го «укроти», Лианг трябваше да се научи да «танцува» с него.

«Представи си, че тази сила е дракон, който обитава сърцето ти», казваше Майстор Хуа. «Ти не си негов господар, а негов спътник. Трябва да общуваш с него, да разбираш неговите желания, неговите нужди. Когато той се разбушува, не го насилвай. Успокой го. Когато той иска да поеме налет, насочи го в правилната посока.»

Тренировките на Лианг станаха по-интензивни. Майстор Хуа го водеше през упражнения, които изглеждаха странни и нетрадиционни. Вместо да изпълнява точни движения, Лианг трябваше да се движи интуитивно, да реагира на вътрешните импулси, да оставя енергията да го води.

«Не се страхувай от неконтролируемостта», съветваше го Майстор Хуа. «Страхът е най-големият враг на контрола. Когато се страхуваш, ти се напрягаш, а това затваря потока. Драконът усеща страха ти и става още по-неспокоен.»

Лианг се мъчеше. Понякога, когато се концентрираше, усещаше как ръцете му се нагряват до червено, а около тях се появява лека, златна аура. Друг път, когато се опитваше да насочи енергията, тя избухваше неконтролируемо, предизвиквайки малки, но опасни изблици на топлина, които караха листата на дърветата да се изсушават.

«Това е нормално», успокояваше го Майстор Хуа. «Всеки дракон е различен. Всеки прилив е уникален. Ти тепърва започваш да откриваш своята драконова същност.»

Освен контрола на енергията, Майстор Хуа му говореше и за отговорността, която идва с такава сила.

«Небесният Дракон е бил пазител на баланса», обясняваше той. «Неговата сила е била използвана за защита, не за разрушение. Ако ти си негов наследник, носиш същата отговорност. Да използваш тази сила само когато е абсолютно необходимо, и винаги с цел да защитаваш, а не да нападаш.»

Лианг слушаше внимателно. Той не искаше да бъде заплаха. Искаше да разбере кой е и защо тази сила е в него.

«Но Майстор Хуа», попита Лианг един ден, «защо аз? Аз съм просто сирак, без минало. Защо точно в мен се е пробудила драконовата кръв?»

Майстор Хуа се усмихна леко. «Понякога, Лианг, най-великите сили се крият в най-неочакваните места. Може би именно защото нямаш бремето на миналото, можеш да поемеш бремето на бъдещето. Твоята празна страница е идеалното платно за една такава древна сила.»

Той му даде задача да медитира върху древните текстове, които се отнасяха до драконите, дори и тези, които не можеше да разчете напълно. «Опитай се да усетиш духа на писанията», каза той. «Енергията, която те е вдъхновила. Илюстрациите в тях може да ти говорят повече от самите думи.»

Лианг прекарваше часове в библиотеката, разглеждайки изображенията на дракони. Сега, когато знаеше за драконовата си същност, те му изглеждаха по-живи, по-реални. Усещаше някаква връзка с тях, някаква необяснима близост.

Една вечер, докато разглеждаше свиток с изображение на дракон, който се издига над планини, той почувства, че енергията в него започва да резонира с изображението. Затвори очи и се опита да визуализира дракона, да усети неговата мощ. Внезапно, в ума си, той видя образ — не просто картина, а жив, дишащ дракон, който се разперва във въздуха. Беше величествен, но в очите му имаше тъга.

«Той е бил затворен», прошепна Лианг, без да осъзнава, че говори на глас. «Не е изчезнал. Затворен е.»

Майстор Хуа, който беше влязъл тихо, го погледна с удивление. «Какво видя, Лианг?»

Лианг се обърна, очите му блестяха. «Видях го. Небесния Дракон. Той не е свободен.»

Мъдростта на Майстор Хуа не само му помагаше да разбира силата, но и да разплита мистериите, свързани с нея. И за първи път, Лианг почувства, че неговото собствено пробуждане може да има по-голямо значение, отколкото просто лична трансформация. Може би, неговият път щеше да го отведе до истината за Небесния Дракон.

Глава 5: Сянката на Миналото

След като Лианг беше прекарал няколко седмици в манастира, изследвайки новооткритата си драконова сила под ръководството на Майстор Хуа, животът му сякаш започваше да намира нов, макар и неспокоен, ритъм. Упражненията бяха трудни, а контролът над енергията — постоянно предизвикателство. Но всеки малък напредък носеше чувство на удовлетворение.

Един късен следобед, докато Лианг практикуваше основните движения на «Жеравът, който се издига» в двора на манастира, неочаквано се появиха двама непознати. Те не бяха монаси. Носеха тъмни, прилепнали дрехи, извезани с фини, но заплашителни мотиви, които напомняха на драконова люспа. Лицата им бяха скрити под дълбоки качулки, но по стойката им се разбираше, че са опитни в боя.

«Манастирът „Светия Планински Лотос“!», провикна се единият от тях с остър, безчувствен глас. «Имаме съобщение за този, който носи драконовата кръв. Идваме от името на нашия господар!»

Монасите, които бяха наблизо, се притесниха. Непознатите излъчваха аура на опасност, която беше чужда на спокойната атмосфера на манастира. Майстор Хуа, който беше излязъл от главната зала, се приближи бавно, очите му бяха присвити.

«Кой е вашият господар и какво търсите в нашия дом?», попита той спокойно, но с твърдост, която ясно показваше, че няма да се поддаде лесно.

«Нашият господар е Злият Император!», отговори другият непознат, гласът му изпълнен с арогантност. «И той знае за пробуждането на драконовата сила. Той иска този, който я притежава, да дойде при него. Доброволно или не.»

Лианг, който беше спрял тренировката си, почувства как познатото затопляне в гърдите му се разгаря. Това беше първият път, когато някой споменаваше неговата сила. И споменаваше я като нещо, което може да бъде «потребено».

«Небесният Дракон е древен пазител, а не инструмент за власт», отвърна Майстор Хуа. «Ние не служим на тиранични господари.»

«Тогава ще го вземем със сила!», извика първият нападател.

Без повече предупреждение, двамата мъже се хвърлиха напред. Те се движеха с невероятна бързина и прецизност, като сенки, които се сливаха с околната среда. Техните удари бяха насочени към Майстор Хуа, очевидно решени да неутрализират най-силния противник.

Монасите се опитаха да се намесят, но непознатите бяха твърде бързи и умели. Цян, който беше тренирал с Лианг, се опита да ги спре, но беше отблъснат с лекота.

Лианг гледаше всичко това с нарастващ ужас. Чувстваше се безсилен. Но в същото време, гневът и страхът в него започнаха да се смесват с драконовата енергия. Затоплянето в гърдите му премина в горещ прилив.

«Стой зад мен, Лианг!», извика Майстор Хуа, който вече се беше изправил срещу двамата нападатели. Той използваше основни техники за защита, но нападателите бяха твърде много.

В един момент, един от мъжете успя да заобиколи Майстор Хуа и се насочи право към Лианг. Лианг инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази. Но вместо обичайния блок, той усети как нещо избухва от него.

Ярка, златна светлина обгърна ръцете му. Усети, че цялата му сила се концентрира в дланите му. И преди да осъзнае какво прави, от ръцете му излезе вълна от нажежен въздух, която го удари в гърдите.

Нападателят беше отблъснат назад с такава сила, че се удари в стената на манастира и падна безжизнен. Вторият нападател, който беше ангажиран с Майстор Хуа, се обърна изненадано.

«Какво… Какво е това?!», изкрещя той, гласът му беше пълен с неверие и страх.

Лианг стоеше, треперещ, с ръце, които все още излъчваха слаба златна светлина. Усещаше огромно изтощение, но и странно удовлетворение. Беше се защитил. Беше защитил манастира.

Майстор Хуа, който беше забелязал случката, се обърна към Лианг с изражение, което беше смесица от гордост и тревога. «Това беше… впечатляващо, Лианг. Но и опасно.»

Вторият нападател, виждайки, че не може да се справи с Майстор Хуа и изплашен от внезапната сила на Лианг, се обърна и избяга.

Когато опасността отмина, Лианг се почувства напълно изтощен. Сякаш цялата му сила беше изчерпана. Той се свлече на земята.

«Лианг!», извика Майстор Хуа, като се спусна към него. «Добре ли си?»

«Да… просто съм много уморен», промълви Лианг.

Майстор Хуа го погледна внимателно. «Тези хора не бяха обикновени разбойници. Техните техники, тяхната упоритост… и споменаването на „Злия Император“…» Той погледна към бягащия нападател, който бързо изчезна в гората. «Изглежда, че твоята сила не остана незабелязана. Сянката на миналото те е намерила.»

Лианг осъзна, че животът му в манастира вече няма да бъде същият. Той беше пробудил нещо, което беше спяло. И това нещо беше привлекло вниманието на тъмни сили. Пътуването му, както предвиждаше Майстор Хуа, беше започнало.

Част II: Неизбежното Пътешествие

Глава 6: Пътят на Несигурността

Атаката в манастира «Светия Планински Лотос» беше като удар от мълния. Тя разкъса спокойствието, в което Лианг живееше, и го принуди да се изправи пред суровата реалност: той вече не беше просто монах. Беше носител на драконова сила, мишена за могъщи врагове.

След като нападателите избягаха, Майстор Хуа взе трудно решение. «Лианг», каза той, гласът му беше изпълнен със съжаление, но и с решителност. «Манастирът вече не е безопасно място за теб. Ако те търсят, ще се върнат. И този път може да са повече, по-силни. Трябва да напуснеш.»

Лианг беше шокиран. Да напусне единствения дом, който някога беше познавал? Да остави Майстор Хуа и братята си монаси?

«Но аз не знам нищо за света навън!», възрази той. «Не знам как да оцелея. И тази сила… аз още не мога да я контролирам напълно.»