Бесплатный фрагмент - Пясъците на Времето

Пясъците на Времето

Арабска приказка

Пролог: Последното зрънце

Светът беше жаден.

Това беше първата и последна истина в живота на Елиара. Тя я усещаше в напуканите си устни, в праха, който скърцаше между зъбите ѝ, в начина, по който ръждивото слънце изпиваше и последните капки цвят от небето. Под краката ѝ се простираше безкрайно море от пепеляв пясък, набраздено от изсъхналите корита на реки, прилични на белези по мъртва кожа. Някога тук е имало гори, нашепваха легендите, и градове от стъкло и светлина. Сега имаше само скелети — на дървета, на сгради, на надежди.

Елиара беше стара. По-стара от повечето белези по тази земя. Всяка бръчка по лицето ѝ беше карта на изгубени пътища, всяка болка в костите ѝ — ехо от отдавна изчезнал дъжд. Но тя вървеше. Стъпка след стъпка, нозете ѝ, превърнати в олово, потъваха в ситния прах. Движеше се не по своя воля, а по волята на нещо много по-древно от нея самата. Волята на паметта.

Тя беше последната Пазителка.

В треперещата ѝ ръка, свита в юмрук и притисната до гърдите ѝ, лежеше съкровището. Не злато, не скъпоценен камък, а нещо безкрайно по-ценно. Тя отвори пръсти бавно, с усилие, сякаш повдигаше надгробна плоча. В напуканата ѝ длан лежеше едно-единствено зрънце.

Не беше като другите семена, които помнеше от детството — сухи, твърди и безжизнени. Това зрънце пулсираше с мека, сребриста светлина, едва доловима под безмилостния поглед на слънцето. Беше топло на допир, живо. В него спеше обещанието за зеленина в свят на сиво; споменът за дъжд и плодородна почва; шепотът на листа, разлюлени от вятъра.

То беше последното.

Предавано от Пазител на Пазител през поколения на упадък, то беше оцеляло през Пожарите, през Дългата суша, през Войните за вода. Всяка Пазителка бе добавила частица от своята сила, от своята надежда, от своя живот в него, докато накрая остана само тя, Елиара, да го занесе до последното му убежище. Спящата долина. Място от легендите, скрито отвъд Костните планини, където се говореше, че земята все още помни как да ражда живот.

Силите ѝ я напускаха. Дробовете ѝ горяха при всяко вдишване на нажежения въздух. Коленете ѝ се подкосиха и тя рухна в прахта. За миг всичко потъна в тишина. Дори вятърът, вечният ѝ спътник, спря да стене. Краят. Толкова близо.

Но тогава тя усети леката пулсация в дланта си. Топло, ритмично, упорито. Като сърце. Сърцето на един бъдещ свят.

Елиара стисна зъби. Болката беше огън, но волята ѝ беше стомана, закалена в този безпощаден свят. С нечовешко усилие тя се подпря на ръце и бавно, мъчително се изправи. Очите ѝ, замъглени от умора, се вгледаха в далечния назъбен хоризонт, където се издигаха Костните планини.

Тя трябваше да продължи. Не заради себе си. Нейният живот беше почти изживян, капка вода върху нагорещен камък. Тя трябваше да продължи заради живота, който все още спеше в ръката ѝ.

Защото в треперещата ѝ длан не лежеше просто семе.

Лежеше утрешният ден.

Част I: Шепотът на миналото

Глава 1: Картографът на забравеното

Дъждът барабанеше по калдъръма на Улицата на сенчестите арки — тих, упорит ритъм, който се губеше сред безбройните шумове на града, но в малкия дюкян на Елиас Верен беше единствената музика. Въздухът вътре беше гъст, наситен с аромата на стар пергамент, изсъхнало мастило и праха на хиляди неразказани истории. Светлината от газената лампа на бюрото му хвърляше кехлибарени отблясъци по стените, затрупани с навити на рула карти, звездни атласи и странни, неразгадаеми диаграми.

Елиас не беше обикновен картограф. Той не чертаеше търговски пътища или границите на кралства. Неговите клиенти не бяха търговци или генерали. Те бяха търсачи на сънища, историци на невъзможното и понякога — просто отчаяни хора. Защото Елиас Верен беше Картографът на забравеното. Той намираше пътища към места, които вече не съществуваха на никоя друга карта. Места, погълнати от времето, скрити от магия или просто изтрити от паметта на света.

Пръстите му, изцапани с туш, се плъзгаха с изящна прецизност по опънатия на масата лист. Перото му не драскаше, а сякаш танцуваше, оставяйки след себе си тънка като паяжина линия. В момента той възстановяваше бреговата ивица на Изгубения архипелаг — острови, за които се говореше, че се появяват само при двойно пълнолуние. Не работеше по спомени или стари записки. Той слушаше. Слушаше шепота, останал в парчето коралов камък, поставено до ръката му; усещаше соления привкус на отдавна изчезнал океан. За него всяка линия на картата беше стих, всяко име — ключ към песен.

Звънчето над вратата иззвъня пронизително, нарушавайки спокойния му унес. Звукът беше чужд, почти груб в тишината на неговия свят. Елиас вдигна глава. Сивите му очи, които сякаш виждаха отвъд видимото, се присвиха, докато се опитваха да свикнат с мрака извън кръга на лампата.

На прага стоеше жена. Дъждовното ѝ наметало беше прогизнало, а от качулката се стичаха тъмни струйки вода. Тя го свали бавно, разкривайки лице, което беше едновременно младо и белязано от умора, каквато Елиас рядко виждаше. Очите ѝ бяха с цвят на мъх след дъжд — дълбоки и пълни с някаква тиха скръб.

— Вие ли сте Картографът? — Гласът ѝ беше мек, но ясен, без следа от колебание.

Елиас кимна бавно, оставяйки перото си в малката стъкленица с мастило. — Аз съм Елиас. А вие търсите нещо, което е изгубено.

Тя не изглеждаше изненадана от проницателността му. Пристъпи навътре и дюкянът сякаш се сви около нея. Донесе със себе си мириса на мокра пръст и озон. От малка кожена торбичка, която носеше на врата си, тя извади не карта, не свитък, а малка дървена кутийка. Беше изработена от непознато, почти черно дърво, а по повърхността ѝ бяха вплетени сложни спирали, които сякаш се движеха в светлината на лампата.

— Искам да намерите град — каза тя и постави кутийката на бюрото му. Дървото изщрака тихо върху дървото.

Елиас я погледна с лека досада. — Градовете не се губят толкова лесно, госпожо. Обикновено остават руини, легенди… следи.

— Няма следи — отвърна тя. — Няма руини, няма легенди. Има само тишина. Градът е бил изтрит.

Картографът протегна ръка и докосна кутийката. Пръстите му проследиха една от спиралите. Под допира му дървото сякаш изтръпна, стана леко топло. Той затвори очи за миг. Не видя нищо, но усети… празнота. Оглушителна, всепоглъщаща празнота, където би трябвало да има спомен. Сякаш някой беше изрязал страница от книгата на историята и беше изгорил не само нея, но и пепелта ѝ.

— Как се казва този град? — попита той, отваряйки очи. Погледът му вече беше изострен, любопитството му — събудено.

Жената си пое дълбоко дъх, сякаш самото произнасяне на името изискваше усилие. — Наричаха го Тихият град. И това — тя посочи с пръст кутийката — е единственото, което е останало от него. Не се отваря. Не се чупи. Но казват, че вътре е неговото сърце. А картата към него не е нарисувана на хартия. Тя е заключена в самото му отсъствие.

Елиас Верен се облегна назад в стола си. Дъждът продължаваше да барабани по прозореца. Изгубеният архипелаг на бюрото му изглеждаше внезапно прост, почти детинска задача. Това тук беше нещо друго. Не просто забравено място, а умишлено заличено. Предизвикателство, което докосваше самата същност на неговото изкуство.

Той взе кутийката в ръце. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше, и сякаш пулсираше със слаб, едва доловим ритъм. — Намирането на такова място ще струва скъпо — каза той, не толкова за парите, колкото за цената, която плащаше душата му при всяко такова пътуване в миналото.

— Ще платя всяка цена — отвърна жената без миг колебание. В очите ѝ проблесна нещо повече от надежда. Беше решимост, твърда като диамант. — Не търся съкровища или власт. Търся спомен.

Елиас кимна. Спомените бяха най-трудната за начертаване територия. Но и най-важната.

Той постави кутийката в центъра на бюрото си, точно под светлината на лампата. Спиралите по нея сякаш засияха, хвърляйки движещи се сенки по стените, които заприличаха на призрачни улици и рушащи се кули.

Работата започваше. Картографът на забравеното щеше да начертае път обратно към една тишина.

Глава 2: Свитъкът от Аквилония

Тишината във Великата библиотека на Сигнус беше почти осезаема — гъста, прашна и пропита с мириса на стар пергамент и полирано дърво. Единственият звук беше едва доловимото шумолене, докато пръстите на Елиан се плъзгаха по крехкия папирус. Пред него, разгънат внимателно върху тежката дъбова маса, лежеше Свитъкът от Аквилония.

Не беше просто документ. Беше легенда.

В продължение на седмици Елиан бе прекарал всеки свой буден час в тази зала, заобиколен от високи до тавана рафтове, отрупани със знанието на вековете. Пътят дотук не беше лесен. Беше разчел десетки забравени ръкописи, беше проследил неясни препратки в дневниците на отдавна мъртви изследователи и беше убедил с цялото си красноречие Главния архивар да му предостави достъп до най-дълбоките и пазени хранилища. И всичко това заради този свитък.

Папирусът беше потъмнял от времето, а ръбовете му бяха нащърбени като спомени. Древните восъчни печати, които някога са го пазели, отдавна се бяха разтрошили на прах. Текстът беше изписан на древен, почти забравен аквилонски диалект, чиито сложни символи се изплъзваха на повечето съвременни учени. Но Елиан беше различен. Той бе посветил живота си на тези мъртви езици, намирайки в тях не просто думи, а музиката на отминали епохи.

Легендата разказваше, че свитъкът не е просто исторически запис за падението на древния град Аквилония, а нещо много повече — карта. Карта, водеща до могъщ артефакт, известен като «Сълзата на зората» — кристал, за който се твърдеше, че може да лекува всяка болест и да разкрива истината, скрита в сърцето на всеки човек.

Но докато разчиташе текста, Елиан усещаше само разочарование. Думите описваха генеалогията на аквилонските крале, хроники на забравени битки и философски трактати за природата на времето. Нямаше и следа от карта, нито дори намек за «Сълзата на зората». Възможно ли беше легендата да е просто… легенда? Измислица, украсена от поколения разказвачи?

Точно когато отчаянието започваше да го завладява, пръстите му докоснаха малко, почти незабележимо петно в долния край на свитъка. Мастилото там беше с една идея по-светло, а текстурата на папируса — леко по-различна. Сърцето му подскочи. Той приближи газената лампа, но не видя нищо ново. Тогава си спомни една неясна бележка в полето на друг ръкопис, който бе изучавал. В нея се споменаваше, че аквилонските писари понякога използвали симпатично мастило, извлечено от редкия лунен лотос — мастило, което ставало видимо само под светлината на пълна луна.

Навън вече се спускаше здрач. Елиан погледна през високия готически прозорец. Небето беше ясно, а луната, почти пълна, вече се издигаше над покривите на Сигнус. С треперещи ръце той внимателно пренесе свитъка до прозореца, така че сребърната светлина да го облее.

И тогава се случи магията.

Там, където преди имаше само празен пергамент между редовете, сега бавно започнаха да изплуват нови символи. Слабо, призрачно сияние очерта тънки линии и думи, невидими досега. Това не беше просто текст. Беше стих, загадка.

«Когато сянката на Драконовия зъб докосне сърцето на планината в пладнешки час, порталът ще се отвори за онзи, чийто дух е прав. Търси там, където земята плаче кристални сълзи и вятърът пее песента на забравените дни. Но пази се от Пазителя, чийто сън е вечност и чийто гняв е огън, изгарящ всичко в безкрайност.»

Елиан стоеше зашеметен. Драконовия зъб… Това беше името на най-високия връх в Драконовите планини, верига, смятана за непроходима и прокълната. «Сърцето на планината»… «Кристални сълзи»… Това бяха метафори, но той знаеше, че сочат към конкретно място. А последното предупреждение за Пазителя изпрати ледени тръпки по гърба му.

Това беше то. Ключът. Легендата беше истина.

С бързи, премерени движения той извади перо и мастилница и преписа внимателно скритите думи върху парче пергамент. Вече нямаше съмнение. Неговото място не беше повече сред прашните книги на библиотеката. Пътят му вече беше ясен, макар и обвит в мъгла и древни опасности.

Когато прибра копието в туниката си и напусна притихналата зала, нощният въздух му се стори по-студен от всякога. Той се сля с тълпата по калдъръмените улици на Сигнус, но усещането, че е наблюдаван, не го напускаше.

В един тъмен вход, на отсрещната страна на улицата, една сянка се отдели от стената. Две очи, студени като планински лед, проследиха отдалечаващата се фигура на младия учен. Шепотът на миналото беше достигнал не само до Елиан. И надпреварата тъкмо започваше.

Глава 3: Сянка в библиотеката

Прашните слънчеви лъчи прорязваха високите готически прозорци на Народната библиотека «Св. Св. Кирил и Методий», рисувайки златни пътеки по износения паркет. Въздухът беше гъст, наситен с мирис на стара хартия, изсъхнало мастило и вечност. За повечето хора тишината тук би била оглушителна, но за Елара тя беше музика. Беше убежище, в което гласовете на миналото говореха по-силно от шума на настоящето.

Вече трета седмица тя прекарваше дните си сгушена в читалнята за редки и ценни издания, погълната от търсенето си. Мисията ѝ беше да открие следи от изгубения дневник на Ана Боянова — аристократка от началото на XX век, чийто живот е бил забулен в мистерия след внезапното ѝ изчезване през 1923 г. Официалната версия говореше за нещастен случай, но семейните легенди нашепваха за забранена любов, предателство и тайна, която е била твърде опасна, за да види бял свят.

Елара внимателно прелистваше пожълтелите страници на стар столичен вестник, очите ѝ пробягваха по колонките с обявления и светски хроники. Пръстите ѝ, покрити с фин прах, оставяха едва забележими следи по крехката хартия. Беше толкова концентрирана, че почти не забеляза как светлината навън започна да омеква, превръщайки златните лъчи в медночервени.

Тогава го усети. Първо беше просто хладен полъх по врата ѝ, сякаш някой беше отворил врата в далечния край на залата. Тя потрепна, но не вдигна поглед. Сигурно беше просто течение. Но после дойде усещането, че не е сама. Беше интуитивно, първично — онова настръхване на кожата, което предупреждава, че нечии очи са вперени в теб.

Тя бавно вдигна глава. Читалнята беше почти празна. На няколко маси от нея седеше възрастен професор с гъста бяла брада, задрямал над дебел том. Дежурният библиотекар на своето бюро подреждаше каталожни картончета, без да обръща внимание на света около себе си. Нищо необичайно.

И все пак усещането не изчезваше. Беше като тежест във въздуха. Елара огледа редиците с високи до тавана лавици, които се губеха в полумрака в дъното на залата. Там, между два масивни стелажа, ѝ се стори, че вижда движение. Нещо се мярна в периферията на зрението ѝ — тъмен силует, който се отдръпна назад в сенките веднага щом тя се обърна натам.

Сърцето ѝ подскочи. Може би беше просто игра на светлината. Умората си казваше думата. Но любопитството, онази искра, която я беше превърнала в историк, надделя над разума. Тя тихо се изправи, оставяйки вестника отворен на масата. Дървеният стол изскърца пронизително в тишината и професорът измърмори нещо в съня си.

Елара тръгна бавно към дъното на залата, стъпките ѝ отекваха глухо по паркета. Колкото повече наближаваше, толкова по-студен ставаше въздухът. Коридорът между стелажите беше тесен и тъмен. Миришеше на влага и забрава.

Тя надникна предпазливо. Нямаше никой. Само безкрайни редици от книги с кожени подвързии, чиито златни надписи бяха почти изтрити от времето. Разочарована от себе си, тя се обърна да си тръгва, когато нещо привлече вниманието ѝ. Една книга. Беше леко измъкната от рафта, сякаш някой току-що я беше разглеждал и я беше върнал набързо.

Беше малък том с тъмнозелена кожена подвързия, без заглавие на гръбчето. Елара го извади. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше. Когато го отвори, пръстите ѝ докоснаха не хартия, а гладко, студено дърво. Книгата беше куха.

А вътре, сгушен в изрязана по формата му ниша, лежеше малък бележник, обвит в изтъркана кафява кожа и привързан с панделка от избледняло кадифе. Ръцете ѝ трепереха, докато развързваше възела. Това не беше големият, официален дневник, който търсеше, а нещо много по-лично, по-тайно.

Тя отвори на първата страница. Почеркът беше елегантен, но трескав, сякаш писан набързо. Датата беше от есента на 1923 г., само седмици преди изчезването на Ана Боянова.

«Той отново ме последва. Виждам го дори когато го няма — сянка по паважа, лице в тълпата, силует в прозореца отсреща. Не знам кой е, но знам какво иска. Иска онова, което баща ми скри. Казва, че го пази, но аз знам, че лъже. Никой не трябва да разбира. Особено К. Ако разбере, всичко е загубено. Скрих ключа там, където само той би се сетил да погледне — под погледа на звяра, който пази мъдростта.»

Елара прочете думите отново и отново. Тръпки я побиха. Сянка. Ана също е била преследвана от сянка. Дали това, което видя преди малко, беше просто плод на въображението ѝ, или предупреждение от миналото?

Тя затвори малкия бележник и го прибра внимателно в чантата си, поставяйки фалшивата книга обратно на мястото ѝ. Когато се обърна, залата беше потънала в здрач. Единствената светлина идваше от лампата на бюрото ѝ в далечината, която приличаше на самотен фар в море от мрак.

Тя забърза към изхода, като вече не се чувстваше като изследовател в светилище на знанието, а като натрапник на чужда, опасна територия. Докато вървеше, не смееше да погледне назад към дълбоките сенки между стелажите.

Защото вече знаеше. Сянката в библиотеката беше истинска. И тя току-що бе намерила онова, което пазеше.

Глава 4: Бягство през покривите

Тежките, отмерени стъпки по скърцащите дървени стъпала отекваха в тишината на старата сграда като удари на погребална камбана. Александър стоеше замръзнал в средата на малката си мансарда, притиснал здраво към гърдите си старинния дневник, увит в парче плат. Сърцето му биеше до пръсване — не от усилието, а от ледения страх, който пълзеше по гръбнака му.

Знаеше, че са те. Хората, които търсеха не него, а това, което държеше в ръцете си.

Щрак.

Звукът на шперц, който се пъха в старата ключалка, беше остър и окончателен. Времето му изтичаше. Вратата не беше вариант. Беше дървена, крехка и щеше да поддаде след секунди.

Погледът му обходи панически стаята и се спря на единствения друг изход — малкият мансарден прозорец, който гледаше към вътрешния двор. Но не към двора, а към морето от керемиди, покриващи скупчените къщи на Стария град.

Още едно изщракване от ключалката.

Без да мисли повече, Алекс се хвърли към прозореца. Ръждясалото резе се съпротивляваше. Той го дръпна с всичка сила, усещайки как метала се врязва в дланта му. С пронизително скърцане прозорецът се отвори и леден полъх на нощта нахлу в стаята, разпилявайки по пода разтворените книги и стари карти.

В мига, в който вратата на мансарсадата изтрещя и се отвори с трясък, Александър вече се прехвърляше през перваза. За миг увисна над тъмната пропаст между сградите, преди краката му да намерят опора върху хлъзгавите, покрити с мъх керемиди.

Спря за секунда, за да си поеме дъх, прилепен към студения комин. Под него се разкриваше гледка, която обикновено го изпълваше с възхищение, но сега носеше само заплаха. Лабиринт от покриви, окъпан в призрачната светлина на луната. Комините стърчаха като мълчаливи стражи, а тесните улички долу бяха черни, змиевидни прорези в тъканта на града.

От прозореца, от който току-що бе избягал, се показа тъмен силует. После още един. Движеха се бързо, без колебание, с хищната грация на ловци, свикнали с подобен терен.

Адреналинът обля тялото му. Алекс се затича.

Краката му се плъзгаха по наклонените керемиди. Всяка стъпка беше риск. Една разхлабена плоча, едно погрешно движение, и бягството му щеше да приключи с глух удар в калдъръма долу. Той не беше акробат. Беше историк, чието единствено оръжие в този момент беше познанието му за града — не за улиците, а за тайните му, за костите на архитектурата му.

Преследвачите му бяха бързи. Чуваше приглушеното трополене на обувките им по покрива зад себе си — постоянен, заплашителен ритъм, който подхранваше паниката му.

Пред него се изправи празнина — тясна уличка разделяше неговия покрив от този на съседната сграда. Изглеждаше като непреодолима бездна. Зад него стъпките се приближаваха.

В съзнанието му, като спасителен фар, изплува стара гравюра, която бе изучавал преди месеци. Тя изобразяваше тази част на града през XVIII век. Помни добре историята за двама враждуващи търговци, чиито къщи били толкова близо, че синовете им построили таен, покрит мост между таваните, за да може дъщерята на единия да се среща тайно с наследника на другия. Мостът отдавна бе разрушен, но носещите греди… те може би все още бяха там.

Погледът му трескаво потърси. И ги видя. Две стари, почернели от времето греди, скрити под стряхата на отсрещната сграда.

Нямаше време за размисъл. Алекс се засили, стиснал здраво дневника, и скочи.

За част от секундата той летеше над тъмната паст на уличката. Въздухът свистеше в ушите му. Приземи се тежко върху отсрещния покрив с трясък на счупени керемиди. Болка прониза глезена му, но той я пренебрегна. Изправи се на крака, залитайки, и погледна назад.

Единият от преследвачите му стоеше на ръба, от който току-що бе скочил. За миг се поколеба, преценявайки разстоянието. Тази секунда беше всичко, от което Алекс се нуждаеше.

Той закуцука напред, търсейки път надолу, далеч от тази опасна, открита сцена. Очите му забелязаха открехната капандура на таванско помещение. Ръждясалите ѝ панти едва я държаха. С последно усилие той се хвърли към нея и се стовари вътре, в облак от прах и задушливата миризма на старинен пергамент и забрава.

Падна на пода на тъмен, затрупан със сандъци таван. Над него се чуха гневни гласове, а после стъпките на преследвачите му се отдалечиха, продължавайки гонитбата по покривите в грешна посока.

Александър остана да лежи в мрака, задъхан, с тяло, натежало от умора и страх. Тишината, която настъпи, беше оглушителна. Той бавно се надигна и седна, опрял гръб на един дървен сандък. Разви плата и пръстите му докоснаха студената, релефна кожа на дневника.

Беше сам. Беглец в собствения си град, преследван от сенки, които миналото отказваше да погребе. И държеше в ръцете си причината за всичко това. Шепотът на миналото вече не шепнеше — той крещеше. А Александър беше единственият, който го чуваше.

Глава 5: Към Пустинята на ехото

Последните зелени петна избледняха зад гърба им, погълнати от маранята на хоризонта. Въздухът, доскоро изпълнен с аромата на влажна пръст и диви билки, сега беше сух и прашен, носещ единствено обещанието за безкраен пясък. Пред тях се простираше началото на Пустинята на ехото — не просто географска местност, а легенда, вписана в картите с трепереща ръка.

Елиан пристегна кожената си манерка и вдигна ръка, за да заслони очите си от безмилостното слънце. Горещината беше осезаема, тежка като физическа преса. До него Лира крачеше с равномерна, отмерена стъпка, сякаш родена сред дюните. Нейното лице беше спокойно, но очите ѝ непрестанно шареха по околността, търсейки заплахи, които младият картограф дори не би забелязал.

— Казват, че тук пясъкът пази спомени — промълви Елиан, по-скоро на себе си, отколкото на спътницата си. Гласът му звучеше дрезгаво.

— Казват много неща — отвърна Лира, без да го поглежда. — Повечето от тях са приказки, с които да плашат децата и да примамват глупците. Съсредоточи се. Всяка капка пот е ценна.

Третият им спътник, старият и загадъчен Каел, който ги беше намерил на границата на пустинята и бе предложил услугите си на водач, се усмихна едва-едва. Беше увил лицето си в тъмен плат, който оставяше на показ само проницателните му, почти черни очи.

— Глупците и децата често виждат по-ясно от останалите, воине — каза той с мек, шепнещ глас, който вятърът сякаш носеше, вместо да заглушава. — Пустинята наистина има памет. Тя не забравя.

Продължиха в мълчание. Единственият звук беше свистенето на вятъра и глухото скърцане на пясъка под ботушите им. Но след около час, когато слънцето достигна своя зенит и светът се превърна в трептяща огнена пещ, Елиан го чу.

Отначало беше слабо, почти недоловимо. Приличаше на далечен звън на камбанки, каквито носят керваните. Той спря и се ослуша.

— Чувате ли?

Лира поклати глава. — Това е просто вятърът, Елиан. Играе си с ума ти. Продължавай да вървиш.

Но Каел беше застинал на място, с леко наклонена глава.

— Не е вятърът — потвърди той. — Това е първото ехо. Спомен за Кервана на солта, изгубен преди триста години. Те са минали точно оттук.

Докато Каел говореше, звънът стана по-силен и към него се присъединиха други звуци — призрачни гласове, които говореха на забравен диалект, скърцане на дървени колела и дори далечно цвилене на коне. Нямаше образи, само звуци, които рисуваха картина в съзнанието. Елиан усети как по гърба му пробягват студени тръпки въпреки жегата. Беше зловещо и в същото време — величествено.

— Как е възможно? — прошепна той.

— Велики събития, силни емоции… те оставят отпечатък върху света — обясни Каел. — Тук, където няма нищо друго, което да ги разсее, тези отпечатъци остават вечни. Като ехо в празна зала. Пустинята е тази зала.

Продължиха напред, а призрачният керван бавно заглъхна зад тях. През следващите часове те прекосиха бойно поле, където все още се чуваха звън на мечове и предсмъртни викове. Минаха покрай място, от което се носеше нежен женски напев — ехо от отдавна изчезнал оазис, където някога е живяло мирно племе.

Ехото беше не просто звук. То беше усещане. При бойния вик Елиан усети прилив на адреналин и страх; при тъжната песен сърцето му се сви от необяснима меланхолия.

— Опасно е — предупреди ги Каел, когато забеляза как Елиан се поддава на емоциите. — Ако се заслушаш твърде дълго, ехото може да те погълне. Можеш да се изгубиш в спомен, който не е твой, и да останеш тук завинаги, още един шепот в пясъците.

Лира изсумтя. — Значи просто трябва да си запушим ушите и да вървим.

Но Елиан знаеше, че не е толкова просто. Той не беше тук като обикновен пътешественик. Носеше в дисагите си копие от дневника на своя прадядо, изследовател, който се беше изгубил именно в тази пустиня. Прадядо му беше търсил Потъналата библиотека на Аз’хатар, митично хранилище на знание от Първата епоха. А в дневника се споменаваше, че пътят към нея се разкрива не от звездите, а от «шепота на онези, които са го извървели преди».

Той трябваше да слуша.

Късно следобед, когато сенките започнаха да се удължават, пред тях се появи нещо различно. Не беше ехо. Беше видение. На около километър напред, сред дюните, се виждаха очертанията на каменна арка — самотна и невъзможна в този безкраен пясък.

— Мираж — отсече Лира и вдигна манерката към устните си. — Не се подлъгвай.

— Не е мираж — каза тихо Каел. Очите му бяха приковани в арката. — Това е Граничен камък. Ехо, което е толкова силно, че е придобило форма.

Когато се приближиха, Елиан видя, че Каел е прав. Арката изглеждаше едновременно реална и прозрачна. По сивите ѝ камъни проблясваха символи, които той разпозна от скиците в дневника. Сърцето му подскочи.

Точно тогава вятърът донесе ново ехо, но този път то беше различно. Беше ясно и отчетливо. Гласът на един мъж, който рецитираше нещо, думи на сила и воля.

— «Само онзи, който чува мълчанието между думите, ще намери вратата…»

Елиан застина. Този глас… беше му смътно познат, сякаш го беше слушал в сънищата си. Той бръкна в туниката си и извади малък, излъскан от времето амулет — единственото, което беше останало от прадядо му. Символът върху амулета съвпадаше с един от руните на призрачната арка.

— Той е бил тук — прошепна Елиан, а в очите му гореше смесица от страхопочитание и надежда. — Моят прадядо. Това е неговото ехо.

Той пристъпи към арката, протегнал ръка.

— Недей! — извика Лира, но беше твърде късно.

Щом пръстите на Елиан докоснаха трептящата повърхност на камъка, светът около него избухна в оглушителен рев от хиляди гласове. Видения на битки, на изгубени градове, на любов и предателство се завъртяха пред очите му в хаотичен вихър. Пустинята на ехото изсипа цялата си памет върху него в един-единствен, смазващ миг.

Той извика и се свлече в безсъзнание на горещия пясък, а призрачната арка бавно се разтвори във въздуха, оставяйки след себе си само тишина и залязващото слънце. Бяха навлезли в сърцето на пустинята и тя току-що бе показала истинската си, опасна същност.

Глава 6: Пазителката на дюните

Слънцето клонеше към залез, обливайки безкрайните пясъчни хълмове в мека, златиста светлина. Дълги, призрачни сенки се проточваха от редките храсти с бодливи листа и изсъхналите стръкове трева, които се бореха за живот в тази сурова, но красива пустош. Вятърът, постоянен спътник на това място, свистеше тихо, носейки соления мирис на морето и финия, почти музикален шепот на пясъчните зрънца, които се плъзгаха едно по друго.

Александър вървеше бавно, а ботушите му потъваха в мекия пясък. Умората тежеше на раменете му, но упоритостта го тласкаше напред. Редовете от стария дневник на прадядо му отекваха в ума му, загадъчни и настойчиви: «Там, където пясъкът пее, а морето пази мълчание, потърси Пазителката. Само тя знае пътя към онова, което е било забравено.»

Морето не мълчеше. В далечината монотонният ромон на вълните се разбиваше в брега — вечен, успокояващ ритъм. Но тук, сред дюните, звукът му беше приглушен, сякаш пясъчните стени поглъщаха силата му. Оставаше само песента на пясъка — високо, меланхолично свистене, което се променяше с всеки порив на вятъра.

Той се изкачи на поредния пясъчен хребет и се огледа. Пейзажът беше хипнотизиращ и безкраен. За миг се почувства изгубен, малка прашинка в огромната прегръдка на природата. Почти се беше отчаял, когато я видя.

В ниското, в една малка котловина, защитена от вятъра, стоеше жена. Тя беше обърната с гръб към него, приведена над нещо, което растеше в пясъка. Фигурата ѝ беше стройна, но излъчваше сила. Носеше дълга, избеляла от слънцето ленена дреха в цвят на пясък, която почти се сливаше с околния пейзаж. Дългата ѝ, прошарена коса беше сплетена на плитка, която се спускаше ниско по гърба ѝ.

Александър забави крачка, опитвайки се да не вдига шум. Когато се приближи, видя, че тя се грижи за няколко стръка пясъчна лилия — рядко и нежно цвете, чиито бели цветове блестяха като перли на фона на залязващото слънце. Пръстите ѝ, дълги и загрубели от работа, внимателно отстраняваха навятия пясък около крехките стъбла.

Тя не се обърна, но проговори. Гласът ѝ беше дълбок и спокоен, като ромона на дълбоки води.

— Дълго вървя, страннико. Пясъкът е изпил силите ти.

Александър спря, изненадан. — Как разбрахте, че съм тук? — Дюните ми казват всичко — отвърна тя, без да вдига поглед. — Те усещат всяка стъпка, всеки дъх. Усещат и тежестта в сърцето ти.

Тя бавно се изправи и се обърна към него. Лицето ѝ беше набраздено от дълбоки бръчки — карта, изрисувана от слънцето, вятъра и годините. Но очите ѝ… очите ѝ бяха необикновени. Сиво-зелени, с цвета на морска буря, те сякаш държаха мъдростта на вековете. В тях нямаше нито изненада, нито страх. Само спокойно, всепроникващо знание.