Бесплатный фрагмент - Хан Аспарух: Създателят на държавата

Хан Аспарух: Създателят на държавата

Зората на българската държавност

Пролог: Заветът на Кубрат

В сърцето на Велика България, в столицата Фанагория, се спускаше тежък здрач. Не беше само краят на деня, а краят на една епоха. В покоите на великия хан Кубрат, обединителят на българите, угасващият пламък на живота му хвърляше дълги сенки по стените. Около смъртния му одър стояха петимата му синове — Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек. Въздухът беше наситен с тъга и несигурност.

Могъщият владетел, чиято воля бе държала в железен юмрук земите от Кавказ до Днепър, сега беше само сянка на някогашния велик воин. С отслабнал, но все още властен глас, той се обърна към синовете си. Очите му, макар и помръкнали, горяха с последна бащина тревога.

— Синове мои, кръв от моята кръв… — прошепна той. — Дълги години се борих, за да обединя нашите племена. Да превърна родовата вражда в обща сила. Създадох държава, която враговете ни уважават, а съюзниците ценят. Но виждам как на изток се надига буря. Хазарите чакат моята смърт, за да разкъсат това, което съм градил с огън и меч.

Той направи знак на един от слугите, който му подаде сноп тънки пръчки, здраво завързани една за друга.

— Батбаяне, първородни мой. Вземи този сноп и го счупи.

Най-големият син, бъдещият наследник, пое снопа. Той напрегна всичките си мускули, лицето му почервеня от усилие, но колкото и да се мъчеше, пръчките не поддадоха. Срам го обзе и той остави снопа на земята.

— Котраг, сине мой, опитай ти.

Вторият син, известен със своята амбиция и сила, също опита, но без успех. Един по един, всички синове се провалиха в задачата.

Тогава Кубрат, с последни сили, развърза снопа. Подаде една-единствена пръчка на най-малкия, Алцек. — Счупи я. Момчето я счупи с лекота, сякаш беше суха сламка.

Ханът погледна синовете си и в гласа му прозвуча цялата мъдрост на един живот, отдаден на народа му.

— Запомнете този урок! — каза той, като гласът му придоби неочаквана сила. — Докато сте заедно, вързани като този сноп, никой враг не може да ви сломи. Вие сте Велика България! Но разделите ли се, всеки поел по своя път, враговете ще ви пречупят един по един, така лесно, както счупихте тази пръчка. Моят завет към вас е един: не се разделяйте! Дръжте се един за друг, пазете земята и народа си. Само в единството е вашата сила и бъдещето на българите.

Тежка тишина последва думите му. В очите на младия Аспарух, третият син, се четеше не само скръб, но и дълбоко разбиране. Той осъзнаваше, че баща му не им оставя просто царство, а тежко бреме и свещена отговорност.

Скоро след това душата на великия Кубрат напусна този свят. Заветът му прозвуча като ехо в ушите на неговите синове, но амбициите и напиращата хазарска заплаха скоро щяха да подложат клетвата им на изпитание.

Батбаян остана в бащините земи, за да се подчини на хазарите. Котраг поведе своите хора на север, към Волга. Кубер и Алцек поеха на запад, търсейки съдбата си в Панония и Италия. Заветът беше нарушен.

Само Аспарух, носейки в сърцето си думите на баща си, не прие нито робството, нито бягството без цел. Той разбра, че за да спаси народа си, трябва да изпълни духа, а не буквата на завета. Не можеше да остане, но можеше да създаде нов дом. Нов сноп пръчки, който никой враг не може да счупи.

И така, повел своята част от българския народ, той се отправи на юг, към могъщата река Дунав. Неговото пътуване нямаше да е бягство, а поход към съдбата. Поход за създаването на нова държава, която щеше да носи името България и да пребъде през вековете, родена от пепелта на Велика България и изкована от мъдрия завет на хан Кубрат.

Част Първа: Пепелта на Велика България (ок. 668—670 г.)

Глава 1: Пепел и завет

Леденият вятър на степта шибаше безмилостно, носейки мириса на пелин, дим и стара скръб. Той се виеше около останките на Фанагория, някогашен горд град, а сега просто почернял скелет под навъсеното небе. Тук, където доскоро се издигаше столицата на Стара Велика България, сега властваха само тишината на разрухата и крясъците на гарваните.

На нисък хълм, с гръб към ледения вятър, стоеше конник. Силуетът му се открояваше на фона на сивия хоризонт — висок, жилав, с плещи, които изглеждаха твърде млади, за да носят тежестта на цял един народ. Това беше Аспарух, третият син на великия кан Кубрат. Коженият му кафтан беше протрит от дългите преходи, а лицето му, обветрено и загрубяло, носеше следите на битки, но и на дълбок размисъл. Очите му, тъмни и проницателни, гледаха не към руините, а отвъд тях, на запад, сякаш се опитваха да пробият завесата на бъдещето.

Вятърът донесе до ушите му тихия плач на дете и глухия кавал на стар воин — звуците на неговия народ. Ордата, или онова, което беше останало от нея, се беше разположила на лагер в низината. Десетки хиляди българи — воини, жени, деца, старци — изгубили своя дом, но не и духа си. Те бяха неговата отговорност. Неговото наследство.

Споменът за баща му го прониза като острие. Кубрат. Владетелят, който обедини племената и създаде сила, с която дори могъщият Аварски хаганат се съобразяваше. Аспарух си спомни последния им ден заедно. Старият кан, вече сломен от болестта, беше събрал петимата си синове. Поискал беше сноп пръчки. С треперещи ръце го подаде на най-големия, Батбаян. — Счупи ги, сине. Батбаян, силен като мечка, напрегна мишци, но снопът не поддаде. Опитаха и останалите. Никой не успя. Тогава Кубрат развърза снопа и подаде по една пръчка на всеки. — А сега? Пръчките се счупиха с лекота. — Запомнете — прошепна старият кан с последни сили. — Докато сте заедно, никой не може да ви победи. Разделите ли се, ще ви пречупят един по един, като тези клечки. Бъдете заедно и пазете България!

Сега този завет кънтеше в ушите на Аспарух като горчив упрек. Завет, който не успяха да спазят. След смъртта на баща им, хазарската вълна се надигна от изток — безмилостна, всепоглъщаща. Батбаян, най-големият, избра да остане в родната земя и да се покори, да плаща данък на хазарите. Да живее като роб в собствения си дом. Котраг поведе своята част от народа на север, към сребърните води на Волга. Другите двама братя изчезнаха в мъглата на историята, поведени на запад.

А той, Аспарух, отказа да се покори. Събра най-верните воини, най-смелите родове, и ги поведе далеч от хазарския ятаган. Но накъде?

Един стар боил, на име Енравота, с лице, набраздено като кората на древен дъб, се приближи до него и спря коня си редом. — Мислиш за баща си, кане. Аспарух не отвърна веднага. Погледът му остана вперен в хоризонта. — Мисля за пръчките, Енравота. За счупените пръчки. Батбаян остана, за да се огъне. Котраг потърси спасение в пустошта. А ние сме тук, между пепелта на миналото и неяснотата на бъдещето. — Ордата е неспокойна — тихо каза старият воин. — Мърморят, че ги водиш към незнайното. Някои искат да се върнем и да приемем волята на хазарите. Други гледат на север, към Котраг. Казват, че степта е нашият дом и трябва да останем в нея.

Аспарух бавно обърна глава и погледна право в очите на стария си съветник. В погледа му нямаше колебание, а студена, стоманена решителност. — Степта дава свобода, но не дава дом. Тя е люлка, но и гроб. Виж какво остана от дома ни. Пепел. Ние сме конен народ, Енравота, но не можем вечно да бягаме от вятъра. Трябва ни земя. Земя, която да браним не с копитата на конете, а с крепостни стени. Земя, в която да пуснем корени, които никой враг да не може да изтръгне.

Той вдигна ръка и посочи на югозапад, към далечния, едва доловим хоризонт, където слънцето клонеше към залез. — Там, отвъд голямата река, която наричат Истър, има друга земя. Земя на планини и плодородни долини. Земя, пазена от могъщата империя на ромеите. Те са силни, да. Но са горделиви и воюват на всички страни. Те не познават силата на българския дух.

Енравота се вгледа в младия си кан. Виждаше в него не просто гнева на прокудения воин, а прозрението на държавника. — Това е безумие, кане. Да отидем в устата на лъва. Империята ще ни смаже. — Не. — Гласът на Аспарух беше твърд като камък. — Ще си извоюваме дом. Не с молби, а с меч. Няма да бъдем гости, а господари. Ще изградим държава, която ще пребъде. Това е моят отговор на завета на баща ми. Ние няма да сме счупена пръчка. Ние ще бъдем острието на копието, което ще си проправи път към вечността.

Той пришпори коня си и се спусна към лагера. Хората се скупчиха около него, в очите им се четеше смесица от страх и надежда. Аспарух се изправи на стремената, извади меча си — тежък, прав, наследен от Кубрат — и го вдигна високо. Острието проблесна в последните лъчи на залязващото слънце.

— Българи! — извика той и гласът му проехтя над степта, надделявайки над воя на вятъра. — Зад нас са пепелища и робство! Пред нас е неизвестността! Аз ви повеждам на юг, към голямата река и отвъд нея! Повеждам ви не към бягство, а към битка! Не към временен подслон, а към вечен дом! Към нашата нова земя! Към България!

За миг настана тишина. А после от хиляди гърла се изтръгна мощен рев, който разтърси земята. Рев на съгласие, на вяра, на новородена надежда.

В този миг, сред пепелта на една изгубена родина, се роди идеята за нова. Пътят на юг, към Дунава, беше пред тях. Пътят към съдбата.

Глава 2: Пътят на запад

Пепелта на Фанагория още пареше в душите на прабългарите. Великата държава на хан Кубрат, издигната с мъдрост и меч, се беше разпаднала под яростния напор на хазарите. Заветът на стария владетел — снопът стрели, който никой не може да счупи, когато е заедно — беше забравен в горчивината на поражението и болката от загубата.

Най-старият син, Батбаян, преклони глава пред хазарския хаган. Той избра да остане в родните земи, да плаща данък и да търпи чуждото иго, надявайки се да съхрани поне искра от бащиното си наследство. Другите братя, Котраг и Кубер, поведоха своите орди на север и запад, търсейки спасение в далечни и непознати земи.

Но Аспарух, третият син, носеше в сърцето си не само скръб, а и непоколебим огън. В очите му не се четеше примирение, а воля. Той събра около себе си най-верните боили и воини — онези, които отказваха да бъдат роби в собствената си земя.

«Братя!» — проехтя гласът му над притихналия стан. — «Баща ни завеща държава, а не робство. Хазарите взеха земите ни, но не могат да вземат духа ни. Те могат да разрушат крепостите ни, но не и волята ни за свобода. Който иска да живее под чужд ботуш, нека остане с Батбаян. Но който носи в сърцето си България, нека ме последва на запад! Ще намерим нов дом, нова земя, където отново да издигнем знамената си и да живеем свободни под синьото небе на Тангра!»

Думите му бяха като искра в барут. Хиляди гласове се сляха в един мощен рев. Решението беше взето. Те нямаше да се предадат. Те щяха да тръгнат.

Така започна великото преселение. Не беше поход на армия, а изтегляне на цял един народ. Безкрайна върволица от конници, тежки каруци, покрити с кожи, жени, деца и старци, стада добитък. Те напуснаха плодородните степи край Азовско море, оставяйки зад гърба си гробовете на предците и спомена за изгубеното величие.

Пътят беше суров и безпощаден. Пресякоха пълноводни реки като Днепър и Днестър, където водата поглъщаше хора и животни. Сражаваха се с враждебни племена, които виждаха в тях лесна плячка. Ледените ветрове на зимата и палещото слънце на лятото изпитваха тяхната издръжливост до краен предел.

В тези тежки времена Аспарух се доказа не просто като принц по кръв, а като истински хан по дух. Той яздеше редом с воините си, спеше под открито небе, делеше оскъдната храна с последния си боец. Вдъхваше кураж на отчаяните, наказваше страхливците и възнаграждаваше смелите. В неговите очи хората виждаха не само своя водач, а и живия символ на своята надежда. Той беше техният сноп стрели.

След месеци на изнурително пътуване, те достигнаха една земя, сякаш създадена от самите богове за отбрана. На север се простираше могъщият Дунав, чиито води бяха широки и дълбоки. На изток лежеше морето, а между тях се разпростираше лабиринт от блата, езера, гъсти гори и речни ръкави. Това беше Онгъла — естествена крепост, която можеше да спре всяка армия.

Аспарух се изкачи на едно възвишение и огледа новата земя. Уморените му хора се спираха зад него, гледайки с очакване своя хан. Въздухът беше влажен и тежък, но носеше мирис на пръст и нов живот.

«Тук ще спрем!» — каза той, а гласът му беше твърд като камък. — «Тази земя ще бъде нашият нов дом. Тук ще изградим нашите селища, тук ще отгледаме децата си. Тази река ще бъде нашата граница и нашата закрила. Оттук ще започнем отново.»

Воините забиха копията си в земята. Жените заплакаха от облекчение. Децата, забравили за миг умората, се спуснаха да играят по зелената трева. Те бяха изгубили своята родина, но бяха намерили убежище.

Аспарух обаче знаеше, че това е само началото. На юг от великата река се простираха земите на най-могъщата империя в света — Византия. Нейният император, Константин IV Погонат, нямаше да гледа безучастно как един нов, войнствен народ се заселва на самата му граница.

Ханът погледна на юг, към далечния хоризонт, където се издигаха върховете на Балкана. Знаеше, че мирът е временен. Знаеше, че за да се роди новата държава, ще трябва да се пролее още кръв.

Тук, в калните земи на Онгъла, щеше да се роди една нова държава. Държава, изкована в огъня на изпитанията и белязана със знака на вечността.

Глава 3: Онгълът — крепост и капан

Годината беше 680-та от раждането на Христа. Блатистата прегръдка на Дунавската делта, която местните наричаха Онгъла, се беше превърнала в нов дом за българите. Влажната топлина на лятото се смесваше с мириса на тръстика и тиня — аромат, толкова различен от чистия, сух въздух на степите, които бяха оставили зад гърба си. Но тази земя, макар и негостоприемна на пръв поглед, беше избрана от Аспарух с прозорливостта на велик стратег.

Това не беше открита равнина, където врагът можеше да разгърне силата си. Това беше лабиринт от ръкави на реката, блата, обрасли с гъста растителност, и малки, твърди острови. Тук конницата им, макар и неспособна да препуска в познатия си вихрен устрем, можеше да се придвижва по скрити пътеки, да нанася мълниеносни удари и да изчезва в мъглите, преди врагът да се опомни.

Аспарух не губеше време. Под негово ръководство българите превърнаха Онгъла в непристъпна крепост. Ден след ден хиляди ръце издигаха земни валове, укрепваха ги с дървени палисади и копаеха ровове. Лагерът им вече не беше временен бивак на номади, а укрепен център, от който се разпростираше властта им.

Но ханът знаеше, че само с меча и укрепленията няма да оцелее. На юг и запад от тях живееха славянски племена. Разпокъсани, воюващи помежду си и често подлагани на набези от византийците, те гледаха на новите заселници с предпазливост и страх. Аспарух не тръгна срещу тях с огън и меч. Вместо това изпрати пратеници.

Съветът със славянските вождове се проведе на един от укрепените острови. Пред едрите, брадати мъже, облечени в ленени ризи, застана Аспарух — строен, с пронизващи очи и спокойната увереност на човек, роден да властва. «Вие се браните от империята от години — заговори той, а гласът му беше плътен и ясен. — Ромеите ви наричат варвари, взимат земите ви и отвличат хората ви в робство. Аз не идвам да взема вашето. Идвам да ви предложа съюз. Моята конница и вашият меч, обединени, ще бъдат щит, който никой не може да пробие. Заедно ще държим ромеите отвъд Стара планина. В замяна ще признаете моята власт и ще плащате скромен данък. Ще бъдете част от сила, която никой не ще посмее да предизвика.»

Славяните се спогледаха. Думите на хана бяха дръзки, но в тях имаше логика. Съюзът със страшните конници от изток беше по-добър от вечната война с тях или безкрайния натиск на империята. След дълги спорове, седемте славянски племена, живеещи между Дунава и Стара планина, приеха предложението му. Те се задължиха да пазят западните и южните граници, а Аспарух им гарантира защита. Това беше първата, най-важна стъпка към създаването не просто на лагер, а на държава.

Междувременно в Константинопол новините за «мръсния народ», заселил се в пределите на империята, бяха посрещнати с презрение и гняв. Император Константин IV Погонат, току-що отблъснал арабите от стените на великия град, не можеше да търпи подобна дързост. За него българите бяха просто поредната орда варвари, която трябваше да бъде смазана и прогонена.

През пролетта на 680 г. огромна византийска армия, подкрепена от мощен флот, потегли на север. Водена лично от императора, тя изглеждаше непобедима. Блясъкът на позлатените шлемове, веенето на пурпурните знамена с двуглавия орел и стройните редици на легионите всяваха страх у всеки, дръзнал да се изправи срещу тях. Флотът навлезе в устието на Дунав, а сухопътните войски започнаха да обкръжават Онгъла.

Аспарух наблюдаваше от най-високия вал. Виждаше безкрайното море от вражески палатки и усещаше напрежението сред своите воини. Но в очите му нямаше страх, а хладна пресметливост. «Оставете ги — нареди той на своите военачалници. — Нека се приближат. Нека блатото стане техен съюзник, а не наш.»

В продължение на три дни византийците се опитваха да намерят проходи през блатата. Тежките им доспехи ги правеха тромави, а конете им затъваха в калта. Комари и болести започнаха да тормозят войската им. Българските конници, леки и бързи, изскачаха от тръстиките, обсипваха ги със стрели и изчезваха, преди ромеите да успеят да организират отговор. Всеки ден носеше малки, но обезсърчаващи загуби за могъщата империя.

На четвъртия ден се случи нещо неочаквано. Император Константин IV, страдащ от тежък пристъп на подагра, не можеше повече да търпи болките. Той обяви, че трябва да замине за Месемврия, за да се лекува с лечебни бани, и остави командването на своите стратези. За войската обаче това изглеждаше като бягство. В редиците се разнесе шепот, че императорът ги е изоставил. Бойният дух рухна.

Това беше мигът, който Аспарух чакаше. «Сега! — изрева гласът му, който проехтя над целия лагер. — Тангра е с нас! Напред, българи!»

Като разбунен кошер, българската конница се изля от укрепленията. Те не атакуваха челно, а удариха по разколебаните и объркани флангове на византийската армия. Изненадата беше пълна. Легионите, свикнали на подредени битки, се оказаха в капан — отпред блато, отзад връхлитащата лавина от конници.

Битката се превърна в клане. Паниката обзе ромеите и те побягнаха безредно, захвърляйки оръжия и щитове. Българите и техните нови славянски съюзници ги преследваха безмилостно чак до Дунава. Могъщата армия на империята беше напълно разгромена.

Когато слънцето залезе, бойното поле беше осеяно с телата на враговете. Българите бяха спечелили не просто битка. Те бяха спечелили правото си на съществуване. Митът за непобедимостта на Византия беше разбит.

Аспарух стоеше сред своите воини, а погледът му беше отправен на юг, отвъд голямата река. Онгълът беше изпълнил своята цел — беше ги приютил и защитил. Но истинската им земя, плодородната Мизия, лежеше там, от другата страна. Победата му даваше ключа към нея.

Войната не беше свършила. Тя едва сега започваше. Но тази нощ, под звездите на новото небе, се роди една държава. Родена от волята на един хан и закалена в кръвта на първата си велика победа.

Глава 4. Гневът на Империята

Новината за дръзките прабългари, заселили се трайно в северните предели на Византийската империя, достигна до Константинопол не като слух, а като боен рог, отекващ в мраморните зали на Свещения дворец. За император Константин IV Погонат (Брадатия), който току-що бе отблъснал дългата и изтощителна арабска обсада на столицата, появата на нов, войнствен народ на прага му беше обида, която не можеше да бъде преглътната. Тези «варвари» от степите не просто извършваха набези за плячка; те бяха изградили укрепен лагер, превръщайки блатата на Онгъла в своя крепост. Те бяха дошли, за да останат.

Империята не търпеше съперници. Тя поглъщаше или унищожаваше.

През пролетта на 680 година, Константин IV взе съдбоносно решение — да поведе лично огромна армия и флот, за да изкорени тази нова заплаха веднъж завинаги. Това не беше просто наказателна експедиция; това беше демонстрация на имперска мощ. От всички краища на Ромейската държава се събираха легиони — тежка пехота, елитна кавалерия, опитни стрелци. Могъщият византийски флот, с бойните си дромони, носещи страховития «гръцки огън», се отправи на север по Черно море. Целта беше ясна: да се нанесе съкрушителен удар по суша и море, да се обградят прабългарите в техните блатни убежища и да бъдат унищожени до крак.

Аспарух и неговите воини наблюдаваха с тревога, но и с желязна решителност, приближаването на имперската армада. Новините, носени от техните бързи конни разузнавачи, бяха стряскащи. Численото превъзходство на византийците беше огромно. Всеки прабългарски воин знаеше, че срещу тях не стои разпокъсана племенна войска, а най-дисциплинираната и организирана военна машина на тогавашния свят.

Но Аспарух не беше само смел вожд; той беше и хитър стратег. Той познаваше силата на своя народ, но познаваше и слабостите на врага. Той знаеше, че огромната армия на империята е тромава и зависима от своите линии за снабдяване. И най-вече, той познаваше терена, който бе избрал за свой дом. Онгъла.

Това, което за византийците беше непроходимо блато, тресавище, пълно с болести и комари, за прабългарите беше съюзник. Те познаваха всяка твърда пътека сред мочурищата, всеки скрит проход през тръстиките, всяко място, удобно за засада.

Капанът на Онгъла

Когато византийската армия акостира северно от Дунавската делта и започна своя поход навътре, тя не срещна сериозна съпротива. Прабългарите не се показаха. Те не влязоха в открит бой, където щяха да бъдат смазани от тежката пехота. Вместо това, те се оттеглиха зад земните валове и дървените палисади на своя укрепен лагер.

Започна изтощителна игра на нерви. Византийските легиони обсадиха лагера, но не смееха да навлязат в блатата. Всеки опит за щурм се превръщаше в кошмар — тежките доспехи на войниците ги правеха лесна плячка за калта, а от тръстиките ги обсипваха стрели. Малки, бързи конни отряди на прабългарите изскачаха сякаш от нищото, нападаха фуражирите и обозите на ромеите и изчезваха също толкова бързо, преди да бъде организирана контраатака.

Дните се превръщаха в седмици. Лятната жега, влагата и рояците насекоми започнаха да взимат своите жертви. В редиците на имперската армия плъзнаха болести. Бойният дух, с който бяха тръгнали на поход, бавно се изпаряваше, заменен от умора и несигурност. Невидимият враг, който нанасяше удари и се скриваше, беше по-страшен от този, когото виждаш на бойното поле.

Обратът на съдбата

И тогава се случи нещо неочаквано, което промени хода на историята. Император Константин IV, страдащ от тежък пристъп на подагра, беше принуден да напусне лагера. Той се качи на един от корабите си и отплава за лечебните бани в Месемврия (дн. Несебър), оставяйки командването на своите стратези.

За уморената и деморализирана армия, заминаването на императора беше последният удар. Разнесе се слух, че той не е болен, а бяга. Че ги е изоставил на произвола на съдбата в тези прокълнати блата. Паниката, до този момент сдържана от присъствието на василевса, избухна с неудържима сила.

Аспарух, от върха на своя наблюдателен пост, видя това, което чакаше. Той видя колебанието. Видя разединението. Видя страха в очите на империята.

Това беше неговият миг.

Триумфът

В един уречен час, портите на прабългарската крепост се отвориха с трясък. От тях, с оглушителен боен вик, се изля цялата прабългарска конница. Те не атакуваха челно най-силните ромейски части, а се врязаха в разколебаните флангове. Леката, маневрена конница на прабългарите се движеше с лекота по познатия терен, докато тежката византийска кавалерия затъваше в калта.

Изненадата беше пълна. Редът в имперската армия се срина. Това, което започна като организирано отстъпление, бързо се превърна в паническо бягство. Войниците хвърляха оръжия и щитове, за да тичат по-бързо към спасителния бряг и корабите.

Прабългарите ги преследваха безмилостно, чак до брега на Дунава. Разгромът на византийската армия беше пълен и унизителен. Най-голямата сила на света беше победена не толкова от оръжието, колкото от стратегията, търпението и волята за свобода на един народ, воден от своя хан.

След тази велика победа, пред Аспарух вече не стоеше никаква преграда. Пътят на юг от Дунава беше открит. Той поведе своя народ през великата река, но вече не като бежанци, търсещи убежище, а като победители, идващи да завладеят своята нова родина.

На земята на Мизия, където някога са марширували римските легиони, сега отекваха копитата на прабългарските коне. Те бяха извоювали правото си да съществуват със сабите си. Победата при Онгъла не беше просто спечелена битка. Тя беше кръщелният огън, в който се раждаше една нова държава. Държава, която щеше да носи името България.

Глава 5: Огънят на Империята

Лятото на 680 година беше тежко и влажно. Въздухът в Онгъла трептеше от жега, от жуженето на безброй насекоми и от едно ново, нарастващо напрежение. Вестоносците, изпратени на юг отвъд Дунава, се връщаха с все по-тревожни новини. Императорът на ромеите, Константин IV Погонат, не беше забравил за неканените заселници в пределите на своята империя. Той събираше войска. Не просто пограничен отряд, а цялата мощ на Източната Римска империя.

Аспарух стоеше на върха на най-високия земен вал в укрепения си лагер и гледаше на юг. Зад гърба му се простираше безкрайното царство на тръстики, канали и блата — неговото ново убежище и неговата крепост. Пред него, отвъд великата река, лежеше земята на врага — богата, организирана и безмилостна.

— Те идват, хане — промълви до него старият боил Ирник, чието лице беше набраздено от белезите на десетки битки още от времето на Кубрат. — Скара, вождът на северите, прати човек. Легионите са потеглили от Константинопол. Имат и флот. Императорът лично ги води.

Аспарух не отговори веднага. Той знаеше, че този ден ще дойде. Това беше изпитанието. Можеше да бягаш от хазарите, можеше да прекосиш степите, но от сянката на Рим не можеше да избягаш. Трябваше да се изправиш срещу нея.

— Нека идват — каза най-накрая ханът, а в гласа му нямаше страх, а студена решителност. — Тук земята е наш съюзник. Водата е нашата стена, а калта — нашият капан.

Планът му беше дързък, роден от необходимост. Да срещне ромейските легиони в открито поле би било самоубийство. Тяхната дисциплина, тежката им пехота и обсадните им машини щяха да смажат прабългарската конница. Но тук, в лабиринта на делтата, правилата на войната се променяха.

През следващите седмици Онгълът заприлича на разбунен мравуняк. Прабългарите укрепваха валовете, копаеха нови ровове и скрити «вълчи ями». Славянските им съюзници, майстори на оцеляването в блатата, сновяха с малките си еднодръвки по безбройните канали, подготвяйки засади и разузнавайки всеки сантиметър от терена. Те познаваха всяка тръстика, всяко скрито твърдо островче земя. Тяхното знание беше безценно.

Една вечер Аспарух събра вождовете си и славянските старейшини около големия огън в центъра на лагера.

— Императорът идва с огън и желязо, за да ни прогони — започна той, оглеждайки суровите им лица. — Той мисли, че сме просто поредното племе, което ще разпръсне като прах. Но ние не сме само племе. Тук, в тази кална земя, ние сме народ, който търси дом. Вие, славяни, живеете тук от поколения, но под сянката на Империята. Ние, българите, дойдохме от далеч, но носим силата на степта. Обединени, ние можем да превърнем тяхната сила в слабост.

Той разгърна груба карта, начертана върху опъната волска кожа.

— Ромеите ще дойдат по суша и по море. Флотът им ще опита да ни обгради по Дунава, а легионите ще атакуват фронтално. Ние няма да ги чакаме тук. Ще ги посрещнем там — и той посочи с пръст сложната плетеница от блата и ръкави на юг от основния лагер. — Нашата конница ще ги примами навътре. Ще се бием, ще отстъпваме, ще ги накараме да повярват, че бягаме. А когато се окажат затънали до колене в калта, далеч от корабите си, тогава вие, братя славяни, и нашите стрелци ще им покажем какво е истинският гняв на тази земя.

В края на лятото ромейската армия достигна Дунава. Беше внушителна гледка. Хиляди войници в блестящи брони, знамена със златни орли, които се вееха на вятъра, и обсадни машини, теглени от волове. Флотът им — стотици дромони и транспортни кораби — хвърли котва близо до устието на реката. Император Константин IV, измъчван от пристъп на подагра, наблюдаваше от своя богато украсен команден пункт. Той беше сигурен в бързата и лесна победа. Тези варвари бяха просто конници, свикнали с откритата степ. Какво разбираха те от обсадна война и сложни маневри?

Първите атаки започнаха. Ромейската пехота напредна уверено към укрепения лагер. Но вместо на яростна съпротива, те се натъкнаха на призрачно мълчание. Прабългарските конници се появяваха като привидения от мъглата, обсипваха предните редици с облаци от стрели и изчезваха отново, преди легионите да успеят да се престроят.

Ден след ден ромеите напредваха мъчително през враждебния терен. Тежките им брони се превръщаха в бреме в лепкавата кал. Комарите и болестите ги измъчваха повече от вражеските стрели. Водата в блатата беше мътна и негодна за пиене, а доставките от флота ставаха все по-трудни, тъй като славянските еднодръвки нападаха корабите им в тесните канали.

Аспарух наблюдаваше всичко от разстояние, с търпението на ловец, който чака плячката му да се изтощи. Неговите воини бяха леки, бързи и свикнали с несгодите. Те се хранеха с каквото намерят и спяха на конете си. За ромейския войник, свикнал с удобствата на лагера и редовните дажби, това беше ад.

Ключовият момент настъпи, когато императорът, чиито болки от подаграта станаха нетърпими, реши да напусне бойното поле и да се отправи към лечебните бани в Месемврия (днешен Несебър). Той остави командването на своите генерали, заповядвайки им да продължат обсадата.

Но за войската, напускането на императора беше равносилно на бягство. Слухът се разнесе като горски пожар из лагера: «Императорът ни изостави!». Моралът, вече разклатен от дни на безплодни битки и болести, рухна напълно.

Аспарух усети промяната във въздуха. Това беше моментът, който чакаше.

В ранното утро, докато гъста мъгла все още покриваше блатата, от всички страни на ромейския лагер проехтяха бойни рогове. Прабългарската конница се изля като неудържима лавина от своите укрития. Този път те не нападаха и не бягаха. Те връхлетяха с цялата си ярост. В същото време от тръстиките и каналите изскочиха хиляди славянски воини, въоръжени с копия и брадви, нападайки в гръб и по фланговете.

Изненадата беше пълна. Ромейската армия, обезверена и дезорганизирана, се поддаде на паниката. Редиците се смесиха, дисциплината се изпари. Това, което последва, не беше битка, а клане. Легионите, които бяха покорили половината свят, сега бягаха безредно, преследвани от конниците на Аспарух и отмъстителните викове на славяните. Те оставяха след себе си оръжия, знамена и хиляди мъртви тела, които потъваха бавно в калните води на делтата.

На залез слънце Аспарух стоеше на брега на Дунава и гледаше как последните оцелели ромейски кораби се отдалечават панически на юг. Въздухът миришеше на кръв и тиня. Но за първи път от много време насам, ханът усещаше не тежестта на миналото, а надеждата за бъдещето.

Огънят на Империята се беше опитал да ги изпепели, но те го бяха угасили във водите на своята нова родина. Тази победа беше повече от спечелена битка. Тя беше кръщелният акт на една нова държава. Държава, родена в калта и кръвта на Онгъла, скрепена от съюза на два народа и извоювана с волята на един велик водач.

Глава 6: Огънят на Онгъла

Лятото на 680 година дойде с тежък, влажен въздух, който сякаш предвещаваше буря. Но бурята, която се събираше на хоризонта, не беше от облаци и мълнии, а от стомана и имперска мощ. Вестта, носена от бързи конници-разузнавачи, беше потвърдена: византийският император Константин IV Погонат, «Брадатият», лично водеше огромна армия и флот срещу българите.

От дървените наблюдателни кули на укрепения лагер в Онгъла, Аспарух гледаше как безкрайната армада от византийски дромони и хеландии покрива хоризонта на Черно море. Платната им, обагрени в имперско пурпурно и златно, бяха като хиляди хищни птици, спуснали се да разкъсат плячката си. Едновременно с това, по суша от юг, напредваха легионите — блестящи редици от копиеносци, тежка конница-катафракти, облечена в люспеста броня, и стрелци с лъкове. Силата на Източната Римска империя, най-могъщата военна машина на познатия свят, се стоварваше върху малкото парче земя, което българите бяха нарекли свой временен дом.

В лагера настъпи напрегната тишина. Воините точеха мечове, проверяваха тетивите на лъковете си и успокояваха конете, които усещаха наближаващата битка. Жените и децата се бяха скрили в най-отдалечените части на укреплението, а лицата им бяха бледи от страх, но и пълни с мълчалива вяра в своя хан.

Аспарух събра своите военачалници — корави, обветрени мъже, чиито лица бяха карти на десетки битки. Сред тях беше и старият боил Ирник, чиято мъдрост беше също толкова ценна, колкото и силата на младите.

— Ромеите са много — проговори един от по-младите воеводи, без да крие притеснението си. — Техните кораби са като гора, а войската им е като пясъка на морския бряг.

Аспарух не отмести поглед от приближаващия враг. Гласът му беше спокоен, но твърд като камък. — Те идват в нашата земя. В нашите блата и гори. Тук силата не се мери с брой, а с дух и хитрост. Те имат стомана, ние имаме воля. Те разчитат на своите легиони, ние — на нашите коне и на тази земя, която вече познаваме като дланта си.

Стратегията на хана беше дръзка и рискована. Той знаеше, че челен сблъсък с тежката византийска пехота на открито поле би бил самоубийство. Затова беше избрал Онгъла — лабиринт от блата, речни ръкави, тръстики и гори, който беше естествен капан за тежко въоръжена армия. Българите нямаше да чакат в укреплението си като в клетка. Те щяха да превърнат цялата местност в бойно поле.

Когато първите византийски части слязоха на брега, те бяха посрещнати не от армия, а от тишина. Напредваха бавно и предпазливо през калната земя, а тежките им брони ги правеха тромави. И тогава започна адът.

От тръстиките, като призраци, се появяваха български конници. Те не влизаха в близък бой. Препускаха в галоп, изсипваха облак от стрели върху сгъстените ромейски редици и изчезваха отново в блатата, преди врагът да успее да реагира. Всяка стрела намираше целта си — пролука в бронята, незащитен кон, лице на офицер. Византийците отвръщаха с тежките си копия и мечове, но се биеха със сенки. Разочарованието и гневът им растяха с всеки час.

Дни наред тази изтощителна игра продължаваше. Легионите напредваха едва-едва, затъвайки в калта, тормозени от комари и болести, и постоянно обстрелвани от невидимия враг. Българите нанасяха удари там, където най-малко ги очакваха — нападаха обози, причакваха в засада разузнавателни отряди, подпалваха тревата през нощта, за да всяват паника. Бойният дух на имперската армия, свикнала на подредени битки и бързи победи, започна да се топи под безмилостното слънце и сред безкрайните блата.

Император Константин IV, който наблюдаваше всичко от своя шатър, беше обзет от ярост. Неговата велика армия беше парализирана от шепа «варвари». В добавка към унижението, старата му болест — подагра — се обостри до непоносимост. С отекли и болезнени крака, неспособен да води лично войските си, императорът взе фатално решение. Той обяви, че заминава за лечебните бани в Месемврия (днешен Несебър), за да се лекува, и остави командването на своите стратези със заповед да довършат българите.

Новината за заминаването на императора се разнесе като мълния из византийския лагер. Войниците, вече изтощени и деморализирани, приеха това не като тактически ход, а като бягство. Шепотът прерасна в паника. «Императорът ни изостави!», «Бяга, за да спаси кожата си!». Дисциплината, която крепеше легионите, се срина.

Аспарух, който чрез своите съгледвачи следеше всяко движение във вражеския стан, разбра, че моментът е настъпил. Това беше шансът, който чакаше.

В ранното утро, докато ромейската армия беше обхваната от смут и несигурност, от всички страни на блатата проехтяха бойни рогове. Този път българите не се криеха. Цялата българска конница, водена лично от Аспарух, се изля от горите като неудържима лавина. Копитата на хиляди коне разтърсиха земята. Бойният вик «Ура!» разцепи въздуха.

Изненадата беше пълна. Византийските части, лишени от единно командване и обхванати от страх, не успяха да формират боен ред. Българската конница се вряза в тях като клин, помитайки всичко по пътя си. Леката, маневрена конница обграждаше и унищожаваше тежките, тромави катафракти. Воините на Аспарух се биеха с яростта на хора, които защитават бъдещето на своя народ.

Битката се превърна в клане. Ромейските легиони, които бяха дошли да завладяват, сега бягаха панически към корабите си, захвърляйки оръжие, щитове и знамена. Българите ги преследваха безмилостно, докато не ги изтласкаха обратно в морето.

Когато слънцето залезе, брегът беше осеян с телата на хиляди византийски войници. Водите на Дунава бяха почервенели от кръв. Бляскавата имперска армия беше не просто победена — тя беше унизена и разгромена.

Аспарух стоеше на брега, сред своите воини. Лицето му беше покрито с прах и пот, но в очите му гореше огън. Те бяха посрещнали най-голямата сила на света и я бяха победили. Бяха платили с кръв за тази земя, но сега тя беше тяхна.

Победата при Онгъла не беше просто спечелена битка. Тя беше кръщелният акт на една нова нация. Тя доказа на света, и най-вече на самите българи, че те не са просто орда от бегълци, а народ, способен да изкове собствената си съдба.

Погледът на хана се обърна на юг, отвъд Дунава, към богатите земи на Мизия. Вратите към тях вече бяха разбити. Пътят към създаването на една нова държава беше открит.

Глава 7: Сблъсъкът на светове

Лятото на 680 година беше тежко и влажно в земите на Онгъла. Въздухът трептеше от горещина и жуженето на безброй насекоми, които се въдеха в блатата около Дунавската делта. Но това лято носеше със себе си различна треска — треската на очакването. От юг, по суша и море, настъпваше сянка, каквато българите не бяха виждали от времето на сблъсъците си с хазарите. Сянката на Източната Римска империя.

Хан Аспарух стоеше на върха на най-високия земен вал на укрепения си лагер и наблюдаваше хоризонта. До него стоеше старият ичергу-боил Негавон, чието лице, набраздено от десетки битки, не издаваше нищо друго освен стоманено спокойствие.

— Идват, хане — промълви боилът, без да откъсва поглед от далечината. — Скаутските отряди съобщават за безброй платна по морето и прах по сушата, който закрива слънцето. Самият император ги води. Константин IV. Наричат го Погонат, Брадатия.

Аспарух кимна бавно. Знаеше го. Знаеше, че присъствието на василевса означава, че това не е просто пограничен сблъсък. Това беше отговорът на Империята. Тя идваше, за да изтръгне този «варварски трън», забил се в плътта ѝ.

— Нека идват — отвърна ханът, а в гласа му нямаше нито страх, нито самохвалство, а само ледена решителност. — Тази земя ни приюти, когато нямахме дом. Напоихме я с потта си. Ако се наложи, ще я напоим и с кръвта си. Но няма да я дадем.

Новината за приближаващата армия се разнесе като огън из стана. Сред българите, калени в преходи и битки, нямаше паника, а по-скоро мрачно съсредоточаване. Те бяха конен народ, воини по рождение, но знаеха, че срещу тях се изправя най-могъщата военна машина на познатия свят. Римските легиони, макар и променени през вековете, все още бяха сила, способна да смаже всеки враг на открито поле.

Съюзните славянски вождове също пристигнаха в стана на Аспарух. Лицата им бяха угрижени. Те познаваха силата на Империята от поколения. Техните земи бяха опустошавани многократно от наказателни експедиции.

— Ромеите са многобройни като мравки, Аспарух — каза един от вождовете, старец на име Перан. — Техните кораби ще задръстят реката, а войската им ще покрие полята. Ще се бием до вас, но как ще спрем такава сила?

Аспарух ги поведе към картата, начертана върху опъната волска кожа. — Няма да ги спрем на полето. Ще ги поканим в нашия дом. Тук. — Той посочи с пръст лабиринта от блата, ръкави на реката и обрасли с тръстика острови. — Тяхната сила е в техния ред и дисциплина. Нашата сила е в тази земя. Те не я познават. За тях тя е капан, тресавище, гроб. За нас е крепост.

Планът беше прост и гениален. Българите нямаше да търсят открит сблъсък. Те щяха да оставят византийската армия да навлезе в сърцето на Онгъла. Щяха да я изтощават с внезапни нападения на конни отряди, които се появяваха от нищото и изчезваха в блатата. Славянските пехотинци, познаващи всяка пътека, щяха да устройват засади и да прекъсват снабдителните им линии.

Император Константин IV пристигна с цялото си величие. Огромната му армия се разположи на лагер срещу българските укрепления. Дните се превърнаха в седмици. Византийците се опитваха да предизвикат българите на открита битка, но Аспарух не се поддаваше. Вместо това, всяка нощ малки, бързи отряди нападаха ромейските предни постове, всявайки смут и страх, а после изчезваха в мрака.

Влажният климат, комарите и нездравословната вода започнаха да вършат своето. Болести плъзнаха из византийския лагер. Войниците, свикнали на друг климат, губеха дух. Търпението на императора се изчерпваше.

И тогава съдбата, или може би самият Тангра, се намеси. Император Константин, страдащ от тежки пристъпи на подагра, се разболя сериозно. Болката стана нетърпима и лекарите му го посъветваха незабавно да замине за лечебните бани в Месемврия (днешен Несебър), за да се възстанови. Уверен, че неговите генерали могат да довършат работата, василевсът се оттегли с част от флота си.

Но за войската му неговото заминаване изглеждаше по друг начин. Слухът тръгна като отровна змия из лагера: «Императорът ни изостави! Той бяга!». Моралът, и без това разклатен, рухна.

Аспарух, чиито съгледвачи не спяха, получи новината почти веднага. Очите му блеснаха. Това беше моментът. Моментът, който чакаше.

— Врагът е като змия без глава! — извика той пред строените си воини, а гласът му кънтеше над стана. — Техният господар избяга, а боговете им ги напуснаха! Днес ще им покажем силата на българския дух! Тангра е с нас! Напред, воини!

Сигналът беше даден. От всички страни на блатата, от скрити пътеки и тръстикови гъсталаци, българската конница се изля като неудържима лавина. Лека, бърза и смъртоносна, тя се вряза в разстроените редици на византийците. В същото време славянските отряди удариха по фланговете и в тила, превръщайки организираното отстъпление в паническо бягство.

Изненадата беше пълна. Деморализираните ромейски войници, объркани и без единно командване, захвърляха оръжия и щитове в опита си да достигнат корабите. Но българите бяха навсякъде. Конниците им ги преследваха безмилостно по равнината, а блатата, които трябваше да бъдат техен капан, сега се превърнаха в спасение за едни и гроб за други.

До залез слънце всичко беше приключило. Полето беше осеяно с телата на падналите ромеи. Остатъците от великата имперска армия бягаха панически на юг от Дунава.

Над бойното поле се спусна тишина, нарушавана само от цвиленето на конете и възгласите на победителите. Аспарух бавно обходи мястото на битката. Лицето му беше сериозно. Той не изпитваше радост от гледката на смъртта, а само суровото удовлетворение на човек, защитил дома си.

Победата при Онгъла беше повече от спечелена битка. Тя беше земетресение, което разтърси основите на Империята. За пръв път от векове «варварски» народ не просто беше извършил набег, а беше разгромил имперска армия, водена от самия василевс, и беше отстоял правото си върху земята.

Тази вечер огньовете в българския стан горяха по-ярко от всякога. Воините празнуваха, славяни и българи вдигаха наздравици заедно. Те вече не бяха просто съюзници по неволя. В огъня на тази битка се изковаваше нещо ново. Един народ.

Хан Аспарух стоеше сам, загледан на юг, отвъд голямата река. Битката за Онгъла беше спечелена. Но войната за държавата едва сега започваше. Пътят на юг беше отворен.

Глава 8: Договорът и новата родина

Димът от пожарищата край Онгъла се бе вдигнал, но мирисът на битка все още витаеше във влажния въздух край Дунава. Победата беше пълна и безспорна. Непобедимите доскоро легиони на император Константин IV Погонат бяха разгромени, а самият василевс бе побягнал към Константинопол, оставяйки армията си на произвола на съдбата.

За прабългарите това не беше просто поредната спечелена битка. Това беше краят на едно дълго, мъчително пътуване, започнало от степите на Стара Велика България. Това беше моментът, в който един народ от бежанци, прогонен от хазарите, най-сетне намери своята земя.

Хан Аспарух стоеше на един хълм и гледаше на юг, към равнините на Мизия, които се разстилаха като обещание пред очите му. Лицето му, обветрено от хиляди километри път, беше спокойно, но в очите му гореше огънят на държавника. Той знаеше, че победата с меч е само първата стъпка. Да се задържи спечеленото и да се изгради държава — това беше истинското изпитание.

Не след дълго дойдоха вести, че от Константинопол са изпратени пратеници. Империята, унизена и притисната от арабите на изток, не можеше да си позволи да води война на два фронта. Ромеите идваха не за да искат реванш, а за да молят за мир.

Срещата се състоя в лагера на Аспарух. Византийските дипломати, облечени в коприна и злато, изглеждаха неуместно сред суровите прабългарски воини, облечени в кожи и тежки ризници. Те говореха с витиевати думи за «добросъседство» и «взаимно уважение», но ханът ги прекъсна. Неговият език беше езикът на силата и реалността.

— Вашата империя нападна земите, в които се установи моят народ — каза Аспарух с твърд, но спокоен глас. — Вашата армия беше победена. Сега вие идвате да говорите за мир. Мир ще има, но той ще бъде по моите условия.

Условията бяха прости и унизителни за могъщия доскоро Константинопол. Първо, Византия официално признаваше властта на прабългарите над земите между Дунав и Стара планина. Тази територия вече не беше имперска провинция, а нова държава. Второ, и това беше най-големият удар по имперското самочувствие, Византия се задължаваше да плаща годишен данък на българския владетел. Не прабългарите щяха да плащат на империята, за да ги остави на мира, а великата Източна Римска империя щеше да плаща на «варварите», за да пази северната си граница.

През лятото на 681 година договорът беше подписан. За първи път в историята си Византия не просто отстъпваше територия, но и се съгласяваше да плаща данък на държава, създадена на нейна земя. Европа имаше нов играч на своята карта. Роди се България.

Но Аспарух знаеше, че един договор с коварния съсед не е достатъчен. Истинската сила на новата държава се криеше не само в прабългарската конница, но и в обединението с местното население. Земите на юг от Дунава бяха гъсто населени със славянски племена. Те отдавна воюваха с Византия, но бяха разединени и слаби.

Ханът не подходи към тях като завоевател, а като съюзник. Той изпрати пратеници до вождовете на седемте славянски племена и на северите. Предложението му беше ясно: «Вие ще запазите своите земи и вътрешната си уредба. Ще признаете моята върховна власт и ще се присъедините към моята войска, за да пазим заедно новата ни обща родина от имперските набези. Аз ще бъда вашият щит срещу Византия, а вие ще бъдете темелът на тази държава.»

Славянските вождове, уморени от постоянните войни и византийския натиск, видяха мъдростта в думите на Аспарух. Те разбраха, че съюзът с организираната и силна прабългарска войска е единственият им шанс за оцеляване и свобода. Те се съгласиха. Славянската пехота и прабългарската конница се обединиха в една армия. Така беше създаден единен юмрук, способен да се противопостави на всяка заплаха. На Балканите се раждаше нов народ — българският.

Последната и най-важна задача беше да се избере сърцето на новата държава — нейната столица. Аспарух и неговите боили дълго обикаляха обширната равнина. Те търсеха място, което да е едновременно защитено, с достъп до вода и плодородна земя. Намериха го в полето, недалеч от днешния град Шумен.

Мястото беше стратегическо — равно, но заобиколено от естествени възвишения. То позволяваше бързо придвижване на конницата във всички посоки. Тук, сред ширната равнина, ханът заби своето копие в земята.

— Тук ще бъде Плиска! — обяви той. — Тук ще издигнем нашия стан, който ще се превърне в град. Оттук ще управляваме и ще пазим земята си.

Веднага започна трескава работа. Хиляди ръце се заеха да копаят огромни земни валове и дълбоки ровове, които да очертаят границите на бъдещата столица. В центъра започна строежът на дървени и каменни постройки за хана и неговата аристокрация. Това не беше временен лагер, а градеж за векове.

Вечер, когато слънцето залязваше над строежа, Аспарух често се изкачваше на един от валовете и гледаше към безкрайното поле. Той виждаше не просто кал и дърво, а основите на царство. Пътят беше извървян. Мечтата на баща му Кубрат за силна и независима България, макар и на друга земя, беше осъществена.

Това не беше краят на един дълъг поход. Това беше началото. Началото на България.

Глава 9: Корените на Държавата

Тишината след войната беше по-оглушителна от грохота на битката. Ромеите се бяха оттеглили на юг от Стара планина, победени и унизени, а техният император бе принуден да плаща данък на народ, който доскоро смяташе за сбирщина варвари. Мирът, изкован с кръв и желязо при Онгъла, сега лежеше тежко над земята между Дунава и Балкана. Това не беше тишината на покоя, а тишината на очакването.

Аспарух стоеше на един нисък хълм и оглеждаше безкрайната равнина, която се простираше пред него. Вятърът рошеше дългата му коса и носеше мирис на влажна пръст и дим от хилядите огньове на неговия народ. Войната беше спечелена, но ханът знаеше, че истинската битка едва сега започва. Битката не за земя, а за бъдеще.

Неговите прабългари бяха господари на тази земя. Воини, родени на седлото, чийто дом беше там, където спреше конят им. Но тук, в тази плодородна, но чужда земя, те бяха малцинство. Навсякъде около тях, в малки селища, сгушени край реките и в горите, живееха славянските племена. Те бяха тук от поколения, вкоренени в земята, която обработваха. Бяха многобройни, упорити и също толкова свободолюбиви, колкото и прабългарите.

Една вечер, в големия хански шатър, съветът на боилите беше напрегнат. Около огъня седяха корави мъже, чиито лица бяха белязани от битки и походи. — Ромеите ще се върнат, хане — проговори старият боил Ешач, чиято мъдрост се ценеше колкото силата на меча му. — Империята не забравя пораженията си. Ще съберат нови легиони и ще дойдат. А славяните… те са като пясък. Днес са с нас, утре може да се обърнат срещу ни или да се покорят на златото на Константинопол.

Думите му отекваха в тишината. Мнозина кимаха в съгласие. Страхът от разтваряне в огромното славянско море беше реален. — Ние сме конницата, острието на копието — добави друг военачалник. — Но не можем да бъдем навсякъде. Не можем да пазим всеки брод и всеки проход.

Аспарух слушаше мълчаливо, а очите му пробягваха по лицата на неговите най-верни мъже. Той ги остави да излеят тревогите си, да изрекат на глас съмненията, които гризяха душите на всички. Когато и последният замлъкна, ханът се изправи. Фигурата му, макар и неимоверно висока, изглеждаше още по-внушителна в играта на сенките от огъня.

— Всичко, което казахте, е истина — започна той с дълбок и спокоен глас, който веднага прикова вниманието. — Империята ще се върне. Славяните са многобройни. А ние сме далеч от степите на баща ни Кубрат. Но вие виждате само заплахите. Аз виждам възможност.

Той направи крачка към центъра на шатъра. — Не сме вече орда в поход. Ние сме народ в своя земя. И тази земя ще бъде наш дом. Наш и на славяните. Ние им донесохме нещо, което те нямаха — меч, способен да спре легионите на империята. Те ни дават нещо, което ние нямаме — гръбнак, който да държи тази земя, хиляди ръце, които да я обработват и да ни хранят.

В очите на боилите се четеше смесица от недоумение и зараждащо се разбиране. — Искаш да се смесим с тях ли, хане? — попита невярващо Ешач. — Не. Искам да се обединим. Да създадем съюз, какъвто този свят не е виждал. Те ще запазят своите князе и своите обичаи. Ще живеят според законите си. Но ще признаят моята власт като върховна. Тяхната пехота ще пази проходите на юг, а нашата конница ще бъде юмрукът, който ще смаже всеки враг, дръзнал да премине планината. Те ще плащат данък не на ромейския император, а на нас, техните защитници. Ние ще бъдем щитът, а те — земята под краката ни. Заедно ще бъдем планина, която никой не може да премести.

Думите на Аспарух бяха смели, почти дръзки. Но в тях имаше визия, която надхвърляше простото оцеляване. Той не говореше за завоюване, а за съграждане.

През следващите седмици ханът изпрати пратеници до седемте славянски племена, които живееха в Мизия. Срещите бяха трудни. Славянските князе бяха недоверчиви, горди и предпазливи. Но те също бяха видели силата на прабългарската конница. Знаеха, че мирът с Византия е временен и че сами няма да могат да го удържат.

Аспарух лично се срещна с техните най-влиятелни водачи. Той не дойде при тях като завоевател, а като съюзник. Говори им не за подчинение, а за обща отбрана и обща съдба. Обеща им защита срещу ромеите и аварите, и поиска в замяна вярност и участие в защитата на южната граница. Договорът беше сключен не на хартия, а с клетви и размяна на оръжия. Съюзът между прабългари и славяни беше факт.

Но една държава имаше нужда от сърце. От център, откъдето да се управлява и който да бъде символ на новата сила. Аспарух дълго обикаляше земите си, търсейки подходящото място. И накрая го намери — в обширна равнина, защитена от естествени прегради, с изобилие от вода и пасища. Място, достатъчно голямо, за да побере неговия народ и да се превърне в столица.

— Тук ще бъде! — обяви той един ден, забивайки копието си в земята. — Тук ще изградим Плиска.

Започна невиждано досега строителство. Прабългарите, свикнали с временните си аули от шатри, сега започнаха да копаят ровове и да издигат земни валове. От дърво и камък започнаха да строят не просто временни жилища, а крепост. Град. Скриптенето на колела, ударите на чукове и говорът на десетки хиляди се сляха в химна на раждащата се държава.

В центъра на бъдещия град Аспарух заповяда да се издигне голям дворец — не от мрамор като ромейските, а от масивни каменни блокове и дърво, здрав и суров като народа, който щеше да управлява. Това щеше да бъде Тронната палата — сърцето на България.

Една вечер, докато стоеше на недовършения вал и гледаше хилядите огньове, пръснати из полето, до него се приближи старият Ешач. — Ти градиш не просто лагер, хане. Ти градиш вечност. Аспарух не отвърна веднага. Погледът му беше вперен в далечината, сякаш виждаше не само светлините на стана, а и вековете напред. — Един народ без корени е като листо, носено от вятъра, Ешач. Време е да пуснем нашите корени дълбоко в тази земя. Тук ще бъде нашето отечество. Тук ще се роди България.

Двата народа — единият дошъл от безкрайните степи, а другият израснал в сенчестите гори — започваха да се вплитат един в друг. Като две реки, които се сливат, за да образуват една, по-могъща и пълноводна. Река, която тепърва щеше да дълбае своето корито в историята на Европа. А начело на нейния бурен поток стоеше хан Аспарух — вече не просто вожд на орда, а създател на държава.

Глава 10: Върховният съвет на огън

На последните дни от лятото, огънът на Велика България яля в огън на съпротива. Самата царица Пепелта, държала огън в сърце си, събира своя съвет, за да вземе последните и най-решителни действия преди окончателното нахлуване на чуждите сили.

— Князове и вождове, сърцата ви са пълнени с огън! — каза тя с глас, който ниспада в пламъци, но оставя яснота в душите на всички събрани. — Чуждите сили намират се в състояние да превземат нашето огънно княжество, ако не дейваме единно и дълбоко.

Съветът започна да трепери, съгласно на човешките емоции и тревогите, но Пепелта сякаш е чухла невидима тишина, застанала върху огън, който е горял в душата ѝ.

— Преди да се върнем към нашите земи, да сложим край на войната с Хазарската държава и разширим границите си в изток и юг, трябва да създадем стратегическа преграда и да укрепим огънните крепости на нашата страна. Дълбоки съвети трябва да станат редица действащи избори.

— Какво ще направим с крепостите, царица? — запита един от водачите.

— Крепостите трябва да стават единственият оплот на нашия огън! — възкликна тя. — Те трябва да бъдат укрепени и изпълнени с огън и мечове, да ни защитят от предателските части и намесниците на ворога.

Пепелта излезе напред, осветена от огън, които пръчки светилото осветяват лицето ѝ, придаващи му тъмна и неизчерпаема мудрост.

— Ние сме огън, който трябва да гори възможно най-дълго и най-светло! — изкричала тя. — Съветът на огън е сега, и не можем да се покачим към дълбоките решения!

Тя отиде до най-близкия огън и извика: — Огънът в нашите крепости, огънът в нашите сърца и огънът на нашите мечове трябва да пламнат единно!

Събранието се събърже и започнаха да въздигат огънни знамена, извиквайки победата и готовността си да защитят България дотам, докато огънът гори в сърцете им. Пепелта, огънната царица, държеше огън в сърце си и водеше своите събрани към надигащата война.

Към края на събранията, огънът, горещ и ясен, се разпрострял върху лицата и сърцата на всички събрани, като ги пълни с непоколебима решимост и огънна воля.

Част Втора: Походът към Дунава (ок. 670—679 г.)

Глава 11: Новата земя, старият враг

Вятърът, който се носеше над безкрайната степ, беше различен. Вече не носеше соления мирис на Азовско море, нито горчивия прах от опожарените земи на Велика България. Този вятър беше влажен и тежък, пропит с дъха на могъщи реки и гъсти, непознати гори. Той шепнеше за нов живот, но и за нови опасности.

От близо десетилетие българите на Аспарух бяха в непрестанен поход. Те бяха прекосили великите реки Днепър и Днестър, оставяйки зад гърба си хазарската заплаха като постоянно тлееща жарава. Сега, в земите северно от голямата речна делта, походът най-накрая бе спрял. Безкрайната върволица от конници, каруци, семейства и стада се бе разляла из плодородната равнина, известна сред местните славянски племена като Онгъла.

Това не беше просто поредният временен стан. Това беше цел.

Аспарух стоеше на нисък хълм, обгърнат в своя тежък кожен плащ. Очите му, привикнали да обхождат хоризонта за вражески отряди, сега изучаваха новата земя с погледа на стопанин. Пред него се простираше свят, коренно различен от равните като тепсия степи на баща му Кубрат. Тук земята беше накъдрена от блата, езера и гъсти речни ръкави — истински природен лабиринт, който можеше да бъде както капан, така и крепост.

«Това е мястото», промълви той по-скоро на себе си, отколкото на застаналия до него стар боил Ирник, чието лице бе набраздено от белезите на десетки битки и сурови зими.

«Мястото за какво, хане?», попита предпазливо Ирник. «Да презимуваме или да пуснем корен?»

«Коренът, който веднъж е изтръгнат, трудно се хваща отново, стари приятелю», отвърна Аспарух, без да откъсва поглед от далечината. «Но тук земята е щедра. Водата е в изобилие, пашата е тучна, а тези блата… те са нашият най-добър съюзник. Хазарската конница ще затъне в тях, преди да стигне до аулите ни.»

Думите му носеха увереност, но в душата си ханът знаеше, че изборът му е продиктуван колкото от стратегия, толкова и от изтощение. Народът му беше уморен. Децата, родени по време на похода, не познаваха друг дом освен седлото и каруцата. Старите копнееха да умрат на своя земя, а не в поредния безименен стан. Трябваше им покой. Трябваше им крепост, от която да градят бъдещето.

През следващите месеци Онгъла се превърна в огромен, пулсиращ кошер. Българите, изкусни строители на укрепени лагери, започнаха да издигат земни валове и дървени палисади, използвайки естествената защита на реките. Аулът на хана, разположен на стратегическо място, бързо се превърна в сърцето на новата им територия. Димът от огнищата се издигаше към небето като знак, че тук отново има дом.

Но новата земя не беше празна. Разузнавателните отряди, които Аспарух бе изпратил във всички посоки, носеха доклади за местните племена. Наричаха себе си «славяни» или «склавини». Бяха многобройни, но разединени, живееха в малки, неукрепени селища и често воюваха помежду си. Някои от тях, особено племенният съюз на северите, гледаха на новодошлите с открито недоверие и враждебност. Други, притиснати от аварите на запад и от постоянните набези на Византия от юг, виждаха в българите потенциален съюзник.

Аспарух разбираше, че не може да воюва на всички фронтове. Хазарите на изток бяха постоянна заплаха. Империята на юг беше старият, вечен враг. Той не можеше да си позволи да има и трети враг в лицето на славяните.

Една вечер, в голямата шатра на хана, се състоя съвет на боилите и багаините. Въздухът беше тежък от напрежение и мирис на печено месо.

«Вождовете на северите отказват да ни дадат данък в зърно», докладва с дрезгав глас багаинът Омуртаг, млад и нетърпелив военачалник. «Казват, че тази земя е тяхна и че ние сме неканени гости. Трябва да им покажем силата на българския меч, хане! Няколко опожарени села ще ги научат на уважение.»

В шатрата се надигна одобрителен ропот. Годините на поход бяха направили воините нетърпеливи.

Аспарух вдигна ръка и шумът утихна.

«Мечът е за врага, Омуртаг», каза той спокойно, но с глас, който не търпеше възражение. «А аз все още не съм решил дали тези хора са наши врагове. Те са земеделци. Ние сме скотовъдци и воини. Те познават земята, а ние познаваме войната. Защо да взимаме със сила това, което можем да получим с разум?»

Ханът се изправи и погледът му обходи всички присъстващи.

«На юг от голямата река лежи империя. Богата, могъща, но и арогантна. Ромеите наричат тези земи Мизия и ги смятат за свои, макар че гарнизоните им са слаби и разпръснати. Те взимат от славяните много повече от зърно — взимат синовете им за войници и дъщерите им за роби. Това е нашият истински враг. Врагът, който държи земите, които боговете са ни отредили.»

Думите му промениха настроението в шатрата. Погледите се обърнаха на юг. Всеки от тях бе слушал разказите за несметните богатства на Константинопол.

«Ще изпратим пратеници при славянските вождове», продължи Аспарух. «Няма да искаме данък. Ще им предложим съюз. Ние ще ги пазим от ромеите и аварите. А те ще ни дават храна и ще бъдат наши очи и уши в тази непозната земя. Ще им покажем, че българският хан не е тиранин като техния василевс. Ние сме дошли тук, за да останем. И ще градим бъдещето си заедно с тези, които ни приемат като съюзници, а не с огън и меч срещу всеки, който ни се изпречи на пътя.»

Решението беше взето. То не беше решение на завоевател, а на държавник. Аспарух не просто търсеше място за своя народ; той полагаше основите на държава, в която различни народи можеха да живеят заедно, обединени от общ интерес и общ враг.

Късно през нощта, когато лагерът утихна, ханът излезе сам. Той се изкачи отново на хълма и се загледа на юг. Във въображението си той виждаше отвъд тъмните води на великата река Дунав. Виждаше плодородните полета на Мизия, крепостите на империята и блясъка на Константинопол.

Старият враг беше там. Чакаше.

Аспарух знаеше, че мирът в Онгъла е само временна почивка. Истинското изпитание тепърва предстоеше. Походът не беше свършил. Той просто навлизаше в своята последна, решителна фаза.

Глава 12: Сянката на Днепър

Години бяха изминали, откакто прабългарите на Аспарух напуснаха димящите руини на своята родина. Години, прекарани в непрестанно движение на запад, през безкрайните степи, които ту ги хранеха с оскъдната си трева, ту ги наказваха със суша и ледени ветрове. Първоначалният гняв от поражението и жаждата за отмъщение срещу хазарите постепенно се бяха уталожили, превръщайки се в сурова, мълчалива решителност. Сега те не бягаха. Те търсеха.

През есента на поредната година от техния поход, народът-армия достигна до преграда, каквато малцина от тях бяха виждали. Пред тях се разпростря Днепър — не просто река, а водно море, широко и могъщо, чийто противоположен бряг едва се виждаше в синкавата мъгла. Реката, която древните наричаха Бористен, беше границата между познатия свят на степите и непознатите, обрасли с гори земи на запад.

Хан Аспарух стоеше на високия бряг, вятърът развяваше тъмната му коса и конската опашка на шлема му. До него бяха най-близките му военачалници — старият и мъдър боил Ирник, чиято брада беше посивяла в десетки битки, и младият, нетърпелив багаин Зитко, чиито очи горяха с огъня на войната.

— Тангра ни изпитва — промълви Ирник, загледан в мътните, бързи води. — Тази река не може да бъде премината лесно. Ще изгубим добитък, хора… Може би трябва да потърсим по-тесен брод нагоре по течението, дори това да ни забави с месеци.

— Месеци? — изсмя се Зитко. — Зимата идва, стари Ирник! Хазарите може да са по петите ни, а ти говориш за бавене! Трябва да строим салове, да прехвърлим конницата на отсрещния бряг и да осигурим плацдарм. Смелостта ще ни преведе през водата!

Аспарух не каза нищо. Той слушаше шума на реката, воя на вятъра и тихото роптание, което се надигаше от стана. Хората бяха уморени. Децата плачеха от студ, а старейшините гледаха с тревога към облачното небе. Надеждата, която ги беше водила дотук, започваше да се разяжда от съмнение. Тази река беше повече от физическо препятствие; тя беше психологическа бариера. Отвъд нея беше неизвестността. Но тук, на този бряг, беше призракът на миналото и заплахата от преследвачите.