Бесплатный фрагмент - Измерение

Измерение

Пролог: Шепот от Пустотата

Година 2453. В мрачната бездна между галактиките, далеч от блясъка на познатите спирални ръкави и мъждукащите светлини на квазарите, плаваше «Одисей-7». Не беше боен кораб, нито колонизатор. Беше самотен наблюдател, една от хилядите точки, разпръснати из космическото нищо, чиято единствена цел беше да слуша. Да слуша шепота на Вселената, да търси аномалии, да каталогизира това, което изглеждаше като безкрайна пустота.

На мостика, старшият астрофизик Кайла Саркар отпиваше от поредната си чаша синтетично кафе. Двайсет години в дълбокия космос бяха оставили отпечатък върху лицето ѝ — фини бръчки около очите, поглед, който бе виждал твърде много звезди и твърде много нищо. Тази нощ беше като всички останали. Екраните показваха обичайния фон — космическа радиация, далечни гама-лъчи, блуждаещи частици. Нищо.

Докато не се появи.

Първо беше едва доловимо. Една единствена линия в спектралния анализ, която не трябваше да е там. Кайла присви очи, помисли си, че е софтуерна грешка. Нулева гравитация. Нулева материя. Нулева енергия. И все пак… имаше нещо.

«Анализ на аномалията, Зона Омега-9,» промърмори тя към ИИ на кораба. Гласът на ИИ, спокоен и синтетичен, отговори секунди по-късно: «Потвърдено, Саркар. Енергиен подпис, несъвместим с познатите физически модели. Параметри: несъществуващи.»

Кайла се наведе напред, сърцето ѝ ускори ритъм. «Несъществуващи? Какво означава това?» «Данните показват нулева стойност по всички скали, но сензорите регистрират активно поле. Противоречие в логиката. Препоръчвам повторен анализ.»

Тя се съгласи. Минутите се проточиха. Докладът се появи отново, този път с по-висок процент на сигурност. «Саркар, аномалията нараства. Променя форма. Не е статична.» На главния екран, където преди беше само черен фон, сега се появи мъждукаща, почти невидима точка. Тя пулсираше. Не излъчваше светлина, но поглъщаше. Не издаваше звук, но Кайла имаше смътното усещане, че чува нещо. Шепот. Като глас от друга страна на стена, която не би трябвало да съществува.

«Опитайте да изпратите сонда,» нареди тя. Малка разузнавателна сонда беше изстреляна в посока на аномалията. На екрана, тя се приближаваше към пулсиращата точка. Десет секунди. Пет. Три… Сондата просто изчезна. Без взрив. Без смущения. Без дори следа от енергиен подпис. Сякаш никога не е съществувала. Сякаш е била изтрита от реалността.

Кайла усети хладна тръпка по гърба си. Това не беше черна дупка. Не беше квазар. Не беше нищо, което човечеството бе виждало или си представяло. Беше празнота, която поглъщаше. Безмълвно, неумолимо.

«Докладвайте на командването,» каза тя, гласът ѝ беше по-тих, отколкото очакваше. «Докладвайте, че сме открили… нещо. И то не е добро.»

На екрана, пулсиращата точка вече не беше просто точка. Тя беше станала леко по-голяма. По-наситена. Шепотът, който Кайла си мислеше, че чува, вече не беше просто шепот. Беше като далечен зов от бездна. Зов, който вещаеше промяна. Зов от Измерението.

ЧАСТ ПЪРВА: ЗОВЪТ НА НЕИЗВЕСТНОТО

Глава 1: Звезден прах и обещания

Година 2477. Човечеството бе процъфтяло. Не просто оцеляло, а разцъфтяло сред звездите с дързост и изобретателност, достойни за легенди. Стотици светове бяха колонизирани, тераформирани и превърнати в жизнени центрове на цивилизацията. Междузвездни магистрали от квантови тунели свързваха далечни системи, позволявайки пътувания за броени часове, които някога бяха отнемали векове. Енергията бе почти безплатна, болестите — забравени, а средната продължителност на живота надхвърляше два века. Златната ера, както я наричаха старите хроникьори, беше реалност.

Но дори и в тази утопия, някои души продължаваха да носят тежестта на миналото, на личните загуби, които никакъв напредък не можеше да излекува.

Д-р Елена Петрова беше една от тях. Седеше в стерилния си кабинет на борда на «Академия», плаваща изследователска станция в орбита около Нова Земя — най-успешната колония на човечеството. Пред нея, на холографски екран, се въртеше сложна математическа формула — елегантна, но невъзможна. Беше нейна собствена теория за извънпространствени измерения, която от години беше отхвърляна като «твърде абстрактна» и «лишена от емпирични доказателства».

Елена не беше като другите учени. Тя не търсеше слава, нито признание. Нейният стремеж към познание бе движен от по-дълбока, по-мрачна нужда. Преди десет години, когато дъщеря ѝ, малката София, бе отнета от рядка космическа болест, която дори напредничавата медицина не успя да излекува, Елена се бе потопила в света на теоретичната физика и ксенолингвистиката. Търсеше отговори там, където нямаше такива. Търсеше смисъл в една Вселена, която ѝ се струваше безразлична и жестока.

Лицето ѝ, въпреки че бе на тридесет и осем години, носеше следи от умора — тъмни кръгове под проницателните сиви очи, които често изглеждаха далечни, потънали в собствените си мисли. Кестенявата ѝ коса, обикновено прибрана на стегнат кок, сега се бе разпуснала леко и няколко кичура падаха по челото ѝ.

«Още ли се борите с хипотезата за М-Измеренията, доктор Петрова?» — разнесе се гласът на нейния личен ИИ, Ариана. Мелодичен, успокояващ.

Елена въздъхна, плъзгайки пръст по холограмата. «Ариана, не се боря. Просто се опитвам да убедя света, че реалността не е толкова проста, колкото ни се струва. Че има нещо отвъд тези три пространствени измерения и едно времево, които възприемаме.»

«Вашите колеги биха казали, че това граничи с метафизиката, а не с физиката,» отбеляза Ариана.

«Може би метафизиката е просто физика, която още не сме разбрали,» отвърна Елена с лека усмивка. «Представи си, Ариана, ако има светове, които съществуват до нас, но са невидими, защото вибрират на различни честоти, в различни измерения. Как бихме ги открили? Как бихме ги разбрали?»

На екрана ѝ примигна съобщение. Входяща комуникация от Централното командване. Екстремно високо ниво на важност.

Елена преглътна, усещайки внезапно напрежение. Подобни съобщения не бяха рутинни. Тя активира връзката. На екрана се появи строго изражението на адмирал Корнелия Върбан — командир на Звездния флот и една от най-влиятелните фигури в човешкото пространство.

«Доктор Петрова,» започна адмирал Върбан без предварителни поздрави, гласът ѝ беше остър и делови. «Имаме проблем. Голям проблем. И мисля, че вашата „абстрактна“ теория току-що получи своите емпирични доказателства.»

Елена я погледна въпросително, сърцето ѝ започна да бие учестено. «Преди няколко седмици,» продължи адмиралът, «един от нашите изследователски кораби, „Скитник“, засече аномалия в далечната галактика Орион. Енергиен подпис, който отрича всички познати закони на физиката. Не е черна дупка. Не е квазар. Не е нищо, което някога сме виждали.»

На екрана се появиха първите, мъгляви холографски изображения на аномалията. Гигантски, пулсиращ вихър от нищо и всичко, който изкривяваше светлината около себе си. «Нарекохме го Аномалия 734-Гамма. Но в докладите на екипажа се прокрадва друго име, по-интуитивно. Те го наричат… Измерението.»

Елена замръзна. Формулите на екрана зад нея изведнъж придобиха зловещ смисъл. Нейната абстрактна метафизика току-що се бе превърнала в ужасяваща реалност. «Искам да се присъедините към екипажа на „Скитник“, доктор Петрова. Като водещ учен на мисията. Трябва да разберем какво е това. И най-важното — какво иска.»

В очите на Елена се появи позната искра — смесица от научна любознателност и тих ужас. Тя бе прекарала живота си, търсейки отговори. Сега, изглежда, отговорите бяха дошли да я намерят. И те обещаваха да бъдат по-страшни, отколкото някога си бе представяла. Шепотът от пустотата беше станал зов. И той я призоваваше.

Глава 2: Аномалия 734-Гамма

«Скитник» не беше от най-новите модели. Дизайнът му, макар и функционален, носеше белезите на десетилетия усъвършенстване, а не на футуристичен блясък. Той беше работен кон на дълбокия космос — здрав, надежден и оборудван с най-модерните сензори за картографиране на непознати региони. В момента, корабът се носеше в покрайнините на галактика Орион, в квадрант, който досега бе останал предимно немаркиран на звездните карти на човечеството.

На мостика, главното осветление беше приглушено, за да не пречи на холографските проекции на звездните полета. Естел Дюбоа, главен навигатор, се взираше в бавно въртяща се триизмерна карта. Двайсет и пет години като навигатор я бяха научили да разпознава всяка аномалия, всяко отклонение от нормата. Но това… това беше нещо друго.

«Капитан,» каза тя, гласът ѝ беше напрегнат, «данните продължават да се разминават. Сензорните масиви показват енергиен подпис, който не може да съществува.»

Капитан Валерий Киров се приближи. Висок, с изсечено лице и късо подстригана сиво-кестенява коса, той излъчваше непоклатимо спокойствие дори в най-стресовите ситуации. Ветеран от няколко гранични конфликта, той бе виждал достатъчно странности в космоса, но винаги имаше логично обяснение.

«Обяснете, Дюбоа,» каза той, гласът му беше равен.

«Ето,» Естел докосна холографската карта. В отдалечен квадрант, където трябваше да има само празнота, сега пулсираше малък, но интензивен червен ореол. «Нашите дълбоко-пространствени скенери засичат излъчване, което е едновременно всичко и нищо. Нулево гравитационно поле, но влияе на тъканта на пространството. Нулева маса, но изкривява светлината. Енергия, но с отрицателен подпис.»

«Отрицателен подпис?» Киров повдигна вежди. «Това е невъзможно.»

«Точно така, капитане. Но сензорите го регистрират. С висока степен на сигурност.»

На мостика се разнесе тих шепот. Инженерният екип се присъедини към навигационния, лицата им бяха объркани и леко притеснени. «Опитахме всички известни корекции, капитане,» докладва главният инженер, Адам Картър, млад, но опитен техник. «Калибрирахме сензорите три пъти. Сменихме масивите. Резултатът е същият. Това… нещо… не се вписва в нито един познат модел.»

«Покажете ми визуалните данни,» нареди Киров.

Естел активира друга проекция. На нея се появи размазано, мъждукащо изображение. Приличаше на гигантски, постоянно променящ се мехур, но не от сапун, а от чиста, невъзможна енергия. Цветовете му преливаха от дълбоко синьо към виолетово, граничещи с черното, но без да излъчват собствена светлина. Напротив, изглеждаше, че поглъща светлината от околните звезди.

«Използвахме спектрален анализ на погълнатата светлина,» добави Естел. «Някои звезди, които трябва да са зад него, просто… липсват. Не се виждат, защото светлината им не достига до нас. Сякаш са изчезнали.»

Настъпи мълчание. Мисълта, че цели звезди могат просто да «изчезнат», без взрив, без остатъци, беше абсурдна. «Колко голямо е това… явление?» попита Киров.

«Първоначалните изчисления показват диаметър от около пет астрономически единици, но се разширява,» отвърна Картър, гласът му беше леко треперещ. «И скоростта на разширяване се увеличава. Ако продължи така, ще погълне цялата система за… за няколко десетилетия.»

Киров се вгледа в пулсиращия червен ореол. Той беше виждал много неща в космоса — безмилостната празнота, невероятната красота, разрушителната сила на черните дупки. Но това беше различно. Това беше нарушение на самата тъкан на реалността.

«Изпратете дрон,» нареди той. «Внимателно. С всички предпазни мерки. Искам да разберем какво се случва, когато нещо се докосне до него.»

Малък разузнавателен дрон беше изстрелян от «Скитник». На главния екран, траекторията му беше проследена с прецизност. Приближаваше се към границата на аномалията. Двеста метра. Сто. Петдесет… На трийсет метра от ръба на пулсиращия ореол, дронът просто изчезна. Без сигнал, без смущения, без следа от отломки. Сякаш никога не е съществувал.

Картър присви очи, препроверявайки данните. «Няма остатъчен енергиен подпис. Няма гравитационни следи. Просто… нищо.»

Киров стисна челюст. Това беше ужасяващо. Не унищожение, а изтриване. «Докладвайте на командването,» каза той, гласът му отново беше равен, но очите му искряха с ново, тревожно разбиране. «Докладвайте Аномалия 734-Гамма. И препоръчайте незабавно изпращане на научна експедиция. Смятам, че току-що открихме нещо, което може да промени завинаги нашето разбиране за Вселената. Или да я унищожи.»

На екрана, пулсиращият ореол сякаш се усмихваше. Тих шепот отекна в съзнанието на Киров — не звук, а усещане. Усещането за нещо древно, чуждо и безкрайно. Усещането за Измерението.

Глава 3: Екипажът на «Скитник»

Мостикът на «Скитник» беше сърцето на кораба, а капитан Валерий Киров — неговият непоколебим ритъм. Ветеран от двадесет години служба в Звездния флот, той бе командвал бойни круизъри в гранични конфликти и изследователски кораби в най-отдалечените кътчета на галактиката. Лицето му, белязано от фини белези и дълбоки бръчки около очите, разказваше история за безброй опасности и взети трудни решения. Прагматичен, скептичен и с желязна воля, Киров вярваше само в това, което можеше да види, измери и анализира. А Аномалия 734-Гамма не попадаше в нито една от тези категории.

Седеше на капитанския си стол, докато корабът поддържаше безопасно разстояние от пулсиращия феномен. Всяка клетка от тялото му крещеше за действие, за решение, но нямаше яснота. Това не беше враг, който можеше да бъде превзет, нито природен катаклизъм, който можеше да бъде избегнат. Това беше… непознатото.

«Статус на всички системи, Дюбоа,» нареди той, без да откъсва поглед от главния екран, където Измерението бавно се въртеше.

Естел Дюбоа, навигаторът, която бе открила аномалията, седеше до него. Тя беше смесица от френска елегантност и стоманена решителност — прецизна, методична и безстрашна. «Всичко е в норма, капитане. Поддържаме стабилна орбита. Няма отклонения в енергийните нива, освен тези, причинени от смущенията на Аномалията.»

«Добре. Адам, какви са последните данни за разширяването?»

Адам Картър, главният инженер, беше по-млад от Киров, но с впечатляващ ум за механика и квантова физика. Той беше мозъкът зад поддържането на «Скитник» в перфектно състояние, често импровизирайки решения на невъзможни проблеми. «Скоростта на разширяване се е стабилизирала, капитане, но не е намаляла. Все още изчисляваме, че ще достигне до системата Орион-4 за около двадесет години, ако не бъде спряно.»

«Двадесет години,» промърмори Киров. «Достатъчно време за паника.»

От медицинската станция, доктор Лия Чен, корабният лекар, излезе с чаша синтетичен чай. Тя беше спокойна, състрадателна и притежаваше остър аналитичен ум, който често долавяше психологическите нюанси на екипажа. «Капитане, искам да докладвам за повишени нива на стрес и тревожност сред екипажа. Някои съобщават за кошмари, други за усещане за… наблюдение. Сякаш Измерението ни гледа.»

Киров сви устни. «Разбирам, доктор Чен. Поддържайте екипажа в добро състояние. Трябва да сме нащрек.»

«Ще се погрижа,» отвърна тя.

Доктор Аня Шулц, ксенобиологът на кораба, беше по-малко склонна към прагматизъм. Нейният ум беше отворен за всички форми на живот и съществуване, колкото и странни да бяха те. Тя беше прекарала години в изучаване на извънземна флора и фауна, а сега се взираше в Измерението с почти религиозен благоговение. «Капитане, аз продължавам да твърдя, че това не е просто физическо явление. Енергийният му подпис, начинът, по който поглъща светлината… Може би е форма на живот. Или някакъв вид… портал към друг свят.»

Киров я погледна. «Доктор Шулц, моля, придържайте се към научните факти. Спекулациите няма да ни помогнат.»

«Но какво, ако фактите са по-странни от всяка спекулация?» настоя Аня. «Какво, ако това е нещо, което трябва да бъде разбрано, а не просто анализирано?»

Киров въздъхна. Напрежението на борда беше осезаемо. Всеки член на екипажа, от опитни ветерани до млади стажанти, беше засегнат от необяснимото присъствие на Измерението. Те бяха обучени да се справят с опасности, но не и с мистерии от такъв мащаб.

«Ние сме тук, за да събираме данни, доктор Шулц,» каза той, гласът му беше твърд. «Да разберем какво е това, преди да ни погълне. И за това ни трябват факти, не фантазии. Затова и чакаме подкрепления.»

«Подкрепления?» попита Картър. «Имаме ли достатъчно хора за това?»

«Не хора, Адам. Учени. Теоретици,» отвърна Киров, поглеждайки към празното място до него, където скоро щеше да седи водещият учен. «Командването изпраща някой, който може би има представа какво гледаме. Някой, чиито теории са били отхвърляни като „абстрактни“ години наред.»

В този момент, на екрана на мостика се появи входящ сигнал за скачване. «Пристигащият кораб е „Академия-3“, капитане,» докладва Естел. «На борда — д-р Елена Петрова.»

Киров кимна. Той бе прочел досието ѝ. Блестящ ум, преследван от лична трагедия, с теории, които граничеха с безумието за повечето учени. Но сега, пред лицето на Аномалия 734-Гамма, нейното «безумие» можеше да се окаже единствената им надежда.

Корабът леко се разтърси, когато «Академия-3» се скачи с «Скитник». Киров стана от стола си. Екипажът го погледна с очакване. Те знаеха, че с пристигането на този учен, мисията им щеше да навлезе в нова, още по-неизвестна фаза.

«Подгответе се,» каза Киров, обръщайки се към екипажа. «Независимо какво ще открием, това ще промени всичко.»

И докато вървеше към шлюза, за да посрещне д-р Петрова, Киров не можеше да се отърси от усещането, че Измерението ги наблюдава. И сякаш шепнеше. Шепнеше името на Елена.

Глава 4: Теория на невъзможното

Преходът от комфортната, стерилна среда на «Академия» към суровия, функционален интериор на «Скитник» беше рязък. Елена усети лека дезориентация, докато преминаваше през шлюза, придружена от адмирал Върбан, която лично я бе докарала. Въпреки че бе свикнала с космическите кораби, «Скитник» беше различен — по-малък, по-плътен, изпълнен с усещане за цел и напрежение.

Насреща им стоеше капитан Валери Киров. Внушителна фигура, чието присъствие изпълваше коридора. Очите му бяха проницателни, оценяващи, но в тях се четеше и сянка на безпокойство. «Капитан Киров, това е д-р Елена Петрова,» представи я адмирал Върбан. «Тя е вашият водещ учен за тази мисия.»

Киров протегна ръка. «Доктор Петрова. Чувал съм за вас. Вашите… теории.» Елена усети леката нотка на скептицизъм в гласа му. Тя му отвърна със здрав, уверен поглед. «Капитан Киров. Надявам се, че моите „теории“ ще се окажат полезни.»

«Надявам се и аз,» отвърна той. «Защото това, с което се сблъскваме, надхвърля всичко, което познаваме.»

Адмирал Върбан се намеси: «Капитан Киров, д-р Петрова е най-добрият ни шанс да разберем тази аномалия. Нейните изследвания върху извънпространствени измерения и ксенолингвистика я правят единствения кандидат, който може да предложи каквото и да е обяснение.»

Елена знаеше, че това е преувеличение, но оценяваше подкрепата на адмирала. Години наред тя бе водела битки с академичната общност. Нейната работа върху «М-Измеренията» — хипотезата за съществуването на допълнителни пространствени измерения, които са «свити» и невидими за човешкото възприятие, както и за възможността за «резонанс» между тях — беше посрещана със смесица от любопитство и открито презрение. Тя често бе наричана «поетеса на физиката», а не «учен».

«Колегите ми смятаха, че съм изгубила връзка с реалността,» каза Елена, обръщайки се към Киров, докато вървяха към мостика. «Особено след като започнах да интегрирам ксенолингвистични модели в моите физически уравнения. Вярвах, че ако съществуват други измерения, те биха могли да имат своя собствена „логика“ или „език“, които да ни позволят да ги разберем.»

«Език?» Киров присви вежди. «Говорим за звезди, доктор Петрова, не за извънземни.»

«А какво, ако това е повече от звезда, капитане? Какво, ако е… съзнание?»

На мостика, екипажът вече беше събран. Естел Дюбоа, Адам Картър, доктор Лия Чен, доктор Аня Шулц — всички погледи бяха насочени към нея. Елена усети тежестта на очакванията им. Или по-скоро, тежестта на тяхната безнадеждност.

«Доктор Петрова,» започна Аня Шулц, ксенобиологът, «вашите теории звучат… обнадеждаващо. Аз също усещам, че това явление е живо. Почти.»

Елена кимна. «Моето предположение е, че Измерението не е просто физическо тяло. То е пространствено-времева аномалия, която по някакъв начин е отворила врата към друго измерение. Или е проявление на самото друго измерение, което се разгръща в нашата реалност.»

Тя активира холографски проектор и на него се появиха сложни диаграми и уравнения, които бяха нейните години на работа. «Представете си нашата Вселена като лист хартия. Ние живеем на повърхността му. Но какво, ако има друг лист хартия, който съществува директно над или под нашия, но никога не го докосва? Моята теория предполага, че Измерението е точка, където тези „листове“ са се сгънали и докоснали, позволявайки пренос на енергия, материя и дори информация.»

«Информация?» попита Картър. «Каква информация?»

«Ето къде идва ксенолингвистиката,» обясни Елена. «Ако тези измерения имат своя собствена „логика“ или „език“, тогава Измерението може да бъде портал не само за физически обекти, но и за концепции, мисли, дори емоции. Това би обяснило странните показания на сензорите — отрицателна енергия, нулево гравитация — защото те може да не са физически обекти в нашия смисъл.»

«Значи вие предполагате, че това може да е някакъв вид… комуникация?» попита доктор Чен, погледът ѝ беше замислен. «Или дори съзнание?»

«Именно,» потвърди Елена. «Ако е така, тогава унищожаването му може да не е опция. Трябва да разберем неговия „език“, за да можем да комуникираме с него. Или поне да разберем неговите намерения, преди то да ни погълне.»

Киров слушаше внимателно, без да прекъсва. В неговия свят, проблемът имаше решение. Сега се сблъскваше с проблем, който можеше да се окаже жив, мислещ и непостижим. «И как ще комуникираме с нещо, което не е нито материя, нито енергия, доктор Петрова?» попита той, гласът му беше тих, но изпълнен с тежест.

«Трябва да построим мост, капитане,» отвърна Елена, погледът ѝ се спря на Измерението, което пулсираше на главния екран. «Мост, който не е само физически, но и концептуален. Мост, който може да ни отведе отвъд границите на познатата реалност. И да ни върне обратно.»

Мълчание изпълни мостика. Думите ѝ бяха смели, почти безумни, но пред лицето на Аномалия 734-Гамма, всяка друга алтернатива изглеждаше още по-безнадеждна. Киров усети как скептицизмът му отстъпва място на предпазливо любопитство. За първи път от години, той се сблъскваше с нещо, което не можеше да бъде решено със сила или с логика. Само с разбиране. И може би, с вяра в невъзможното.

Глава 5: Изграждането на Моста

Разговорът на мостика промени атмосферата на «Скитник». Скептицизмът не изчезна напълно, но беше изместен от чувство на неотложност и, за някои, от странна форма на вдъхновение. Теориите на Елена, колкото и езотерични да звучаха, предлагаха единствената работна хипотеза за обяснение на Аномалия 734-Гамма.

«И така, доктор Петрова,» каза капитан Киров, докато разглеждаше сложни чертежи на нова приставка за кораба. «Този „Мост“ — как точно ще работи?»

Елена посочи диаграма на устройство, което приличаше на сложен хибрид между квантов резонансен усилвател и пространствено-времеви стабилизатор. «Измерението е флуидно, постоянно променящо се. За да проникнем в него, без да бъдем асимилирани или унищожени, се нуждаем от стабилен канал. Този Мост ще създаде такава „пътека“ — балон от стабилизирана реалност, който ще ни предпазва и ще поддържа връзка с нашата Вселена.»

«И каква е вероятността това да не работи?» попита Адам Картър, главният инженер, който вече бе започнал да преглежда плановете с критично око.

«Висока,» призна Елена. «Но не нулева. Използваме принципите на квантовата заплетеност, за да създадем резонанс с Измерението, и енергийни полета, които да поддържат целостта на Моста. Ако успеем да „настроим“ нашата реалност към неговата, можем да създадем временен прозорец.»

Следващите няколко седмици бяха изпълнени с трескава работа. «Скитник» се превърна в плаваща работилница. Доставените от «Академия» компоненти — редки метали, специализирани кристали за енергийни усилватели, свръхпроводими кабели — бяха разтоварени и интегрирани в корпуса на кораба. Адам Картър ръководеше инженерния екип с желязна ръка, докато Елена Петрова работеше денонощно, прецизирайки алгоритмите за генериране на резонансното поле.

Напрежението на борда беше осезаемо. Всеки знаеше, че строят нещо безпрецедентно, нещо, което можеше или да спаси човечеството, или да го обрече. «Никога не съм виждал подобни показания за натоварване на енергийните реактори,» промърмори един млад техник, докато наблюдаваше как Мостът се сглобява към предната част на кораба. «Ако това избухне…»

«Няма да избухне,» отвърна Картър твърдо. «Всяка верига е дублирана, всяка връзка е тествана.» Въпреки увереността му, Елена забеляза леката нервност в погледа му. Дори най-опитният инженер се бореше с концепцията за «неизмерима енергия» и «невъзможни параметри».

Междувременно, доктор Чен продължаваше да наблюдава екипажа. Повишените нива на стрес бяха видими. Някои докладваха за странни сънища, други — за моменти на дезориентация, сякаш чуваха далечни шепоти, които не бяха звуци. Измерението, макар и на безопасно разстояние, продължаваше да оказва своето психологическо въздействие.

Елена също не беше имунизирана. В тихите часове на нощта, докато преглеждаше данни, тя често се взираше в холографското изображение на Измерението. Понякога ѝ се струваше, че вижда лице в неговите постоянно променящи се форми. Лицето на София. И тогава я обземаше студена вълна от страх — страх, че това, което търсеше, може да е по-ужасяващо от всяко неведение.

«Капитане,» докладва Адам една сутрин, гласът му беше уморен, но изпълнен с гордост. «Мостът е почти готов. Последни тестове на системите за стабилизация и захранване.»

Киров огледа огромната структура, прилепена към носа на «Скитник». Тя блестеше от хиляди светлини и кабели, които изглеждаха като сложен лабиринт. «Кога ще сме готови за първия тест?»

«За една седмица, капитане,» отвърна Елена. «Трябва да изчислим точната резонансна честота, за да не се сблъскаме с непреодолими пространствени аномалии.»

«И кое ни гарантира, че няма да се сблъскаме с тях, доктор Петрова?» попита Киров.

Елена го погледна право в очите. «Нищо, капитане. Но ако не опитаме, Измерението ще ни погълне така или иначе. Това е единственият ни шанс да го разберем, преди да е станало твърде късно.»