электронная
400
18+
Диагностика на кармата

Бесплатный фрагмент - Диагностика на кармата

Книга 4. Съприкосновение с бъдещето

Объем:
228 стр.
Возрастное ограничение:
18+
ISBN:
978-5-4483-3756-7

18+

Книга предназначена
для читателей старше 18 лет

Към читателите

Третата книга трябваше да бъде озаглавена «Случаи от практиката ми». Смятах, че с предишните две книги съм завършил системата и в третата исках да дам пояснения, допълнения и уточнения към нея. Но се обогатих с нови знания и те се оказаха толкова важни, че трябваше веднага да започна трета книга. Междувременно мнозина се обръщаха с въпроси към мен и аз обещавах, че ще им отговоря на страниците на книгата. Поднасям извиненията си на хората, които присъстваха на лекциите ми във Владивосток. Бях им обещал, че ще отговоря на бележките и че отговорите ще бъдат записани на видеокасети. Но не намерих време да го сторя. Тогава се задължих да дам в четвъртата книга отговори на въпросите, но пак се получи нова информация, при това, както разбирам, без нея изследванията ми не биха могли да бъдат цялостни и завършени. Сега системата е горе-долу завършена. Но при стеклите се обстоятелства ще дам в отделна книга отговори на въпросите, разяснения и допълнения. Мисля, че петата книга ще излезе от печат през есента на 1998 година. Още веднъж моля читателя да разбере — аз нищо не препоръчвам и към нищо не призовавам. Споделям опита си в оказването на помощ на хората, резултатите от изследванията си, желанието си да опозная заобикалящия ни свят. Надявам се, че тази книга ще помогне на онези, които я прочетат.

С уважение. Авторът

Увод

През пролетта на 1996 година, след като излезе от печат третата книга, реших, че системата ми по принцип е завършена. Все по-често срещах хора, които казваха, че прочитането на трите книги е променило характера и светогледа им. Множество разстройства изчезвали безследно, стига човекът внимателно да е анализирал казаното в книгите. Вярно, имаше ситуации, когато моите знания, опитът и интуицията ми се оказваха безсилни пред болестта. Тогава ми идеше да зарежа всички изследвания и да се заловя с нещо друго.

Но по-чести бяха моментите на смайващо оздравяване. Те ме караха да вървя напред. Много важно беше това, че съумях да концентрирам огромно количество информация в няколко прости и разбираеми истини. Мненията за написаните книги бяха диаметрално противоположни. Едни казваха, че системата е твърде проста, други — че е прекалено сложна и труднодостъпна. Едни казваха, че най-силна е първата книга. «Най силна е третата книга» — казваха други. «Най-силна все пак е втората» — смятаха някои и го доказваха аргументирано.

Тогава разбрах, че хората възприемат информацията по различен начин и на всекиго книгата въздейства различно. Че тя действа, се убедих от личен опит, когато започнах да препрочитам ръкописа на първата книга

Няколко минути след като започнах да чета, на тънък план ненадейно се стовари толкова мощен удар, че моите тънки полеви обвивки заприличаха на дрипи.

А после пашкулът на моята полева структура започна плавно да се свлича от физическата ми обвивка. Мнозина ясновидци са забелязвали — когато аурата изчезне, след известно време човекът умира. Разбрах, че положението е сериозно и се опитах да открия източника, който ме е атакувал.

Резултатът бе доста изненадващ. Оказа се, че този източник е собственият ми ръкопис.

За пръв път в живота си четях текст, който въздейства енергетично, тоест скоростта на преминаване на информацията в енергия беше много висока. Представих си какво е могло да се случи с читателите на моята книга и настръхнах. Стигнах до извода, че зад външния слой информация, която се дава в книгата, върви значително по-мощен вътрешен фон и ако той е бил дисхармоничен, изложената в книгата информация не се е възприемала. Проведохме интересни експерименти. Давах на някого два-три листа от ръкописа и го помолвах да ги прочете и да даде заключението си.

— Да прощаваш — каза ми един човек, — но това не може да се чете, текстът е прекалено сложен, непонятен и аз практически нищо не разбрах.

Аз изучавах дълбочинния фон на тънък план и чрез молитви и покаяние премахвах агресивните програми, тоест «изчиствах» текста енергетично.

След два дни дадох същия текст без никакви промени на същия човек. Той четеше и се възторгваше.

— Веднага си личи, че е добре редактиран, прекрасно се чете и веднага всичко ти става ясно.

Разбрах, че най-важното във всеки текст е дълбочинният, информационно-чувствен канал. И в живописта, и в поезията, и в песента онова, което невидимо стои зад който и да е текст, нота или форма, е основополагащото. И зад външно сходни текстове може да се крие абсолютно различна дълбочина. И тук може да се усъвършенства до безкрайност. Колкото повече любов съдържа информацията, толкова по-висока е плътността ѝ и по-силно — нейното въздействие. Оказва се, че мисловното опознаване на света не действа, когато липсва чувственото. А дълбочината на чувственото познание се определя от натрупаното в душата количество любов към Бог.

Мнозина от прочелите втората книга са ми казвали, че след нея човек може да изпадне в отчаяние. И най-малкото провинение бива последвано от наказание — за греховете на родителите, дядовците и бабите, кой знае защо, плаща внукът им, възниква усещане за пълна безизходица. Аз ги успокоявах. Въпреки че информацията в книгите е максимално обработена, тя все пак представлява репортаж за това, как съм напредвал в опознаването на света и на законите, които го управляват. «За агресивни мисли човек не си плаща — обяснявах аз на пациентите си, — ако не са подкрепени с агресивни чувства, те не проникват навътре. Ако някой вдига врява, бушува и крещи външно, но вътре в себе си запазва любовта, това няма да се отрази отрицателно на здравето му».

По-нататък. Отрицателните емоции и постъпки на предците ни влизат в нашето поле и остават там, ако са идентични с духовната ни конструкция, тоест, ако в предишните си животи аз не съм бил ревнивец, ревността на моите родители няма да проникне дълбоко в душата ми. И ако съм правилно ориентиран, дори повърхностната «мръсотия», получена от предците, ще изчезне. Личната карма съответства на родителската и ако в трите си предишни живота съм презирал хората, смятайки се за по-умен от другите, тогава в сегашния си живот получавам също такива баща, дядо и прадядо. Затова когато човек започва да работи над себе си и се обръща към Бог, може да се смята, че той вече не притежава семейна карма, а само лична. И колкото по-силен е стремежът му към Бог и към любовта, толкова по-малко човек зависи от енергетиката на заобикалящия го свят, от негативния опит на предците си и от своя през предишните животи. Докато пишех третата книга, от време на време изпадах в смут. Премахнеш ли вкопчването в една човешка ценност, появява се друга. Процесът изглеждаше безкраен. Затова се опитвах максимално да обобщя понятието «човешка ценност» и по принцип, в края на краищата, останаха две кардинални понятия — «ревност» и «възгордяване».

Едни групи болести и нещастия бяха свързани с темата за отношенията, а други групи — с темата за способностите, интелекта и съвършенството.

Ревността даваше едни заболявания, възгордяването — други, а съчетанието на ревност и възгордяване в повечето случаи даваше тежки и често пъти нелечими заболявания.

Помня как една жена, дошла при мен за преглед, ми каза: «А аз вече ходя и говоря».

— Как да разбирам това? — зачудих се аз. — Че не сте ли можели да ходите и да говорите?

Лицето ѝ ми се стори познато, но не можех да си спомня къде съм я виждал.

— Аз вече за трети път идвам на преглед при вас — усмихна се жената. — Първия път мъжът ми ме донесе на ръце. Тогава не можех нито да ходя, нито да говоря, заболяването ми се смяташе за нелечимо. Постепенно атрофират мускулите и човек отначало престава да ходи, после — да говори, после — да диша. Хирургът-академик каза, че няма да ме оперира. «Все едно ще умреш на операционната маса — каза той, — нямаш дори десет процента шанс да оживееш». Разбрах, че не иска да си разваля статистиката. Общо взето ме пуснаха да си умра вкъщи. Вие ми обяснихте, че имам ревност и възгордяване едновременно. Оказа се, че изобщо не съм си представяла в какво се състои смисълът на живота, за какво живея и как трябва да се държа, за да съм щастлива. Преразгледах целия си живот и разбрах много неща и колкото повече се стопляше душата ми, толкова по-бързо отстъпваше болестта. За мен любовта към Бог дотогава беше абстрактно понятие. А сега просто я чувствам.

Срещите с такива пациенти ми носеха радост.

Напоследък започнах да се изморявам от шестгодишния маратон, който започна през 1990 година.

Приятно ми беше, че системата работи без мое участие и че тази информация може да помогне на милиони. Преди да започна изследванията си, навсякъде четях едно и също: «Съдбата не може да бъде променена, от съдбата няма къде да избягаш». Да се промени характерът на един човек е практически невъзможно. А да се промени съдбата, здравето и характера на едно дете преди раждането му, дори преди зачеването, не можех дори да си представя. Не знаех за какво се е появил човек на тази Земя.

В какво е смисълът на живота? За какво живеем, щом все едно остаряваме, постепенно загубвайки всичко, и след това умираме? За това, че поведението на един човек може кардинално да се промени за няколко часа, дори не подозирах.

Спомням си как при мен на преглед беше една жена.

— След вашия сеанс — разказа тя, — си тръгнах за вкъщи. Прибирам се, звъня, вратата се отваря, на прага стои дъщеря ми и изведнъж ме пита смаяно: «Мамо, какво е станало с теб? Кой знае защо, изобщо не ми се иска да те нагрубявам».

Оказа се, че е достатъчно човек да промени светогледа си, да усети колко реално е чувството на любов към Бог и колко илюзорно и вторично е всичко останало, за да започнат да се променят не само характерът, здравето и съдбата му, но и заобикалящите го хора и изобщо светът около този човек. Че по такъв начин може да се постигне спасяването не на един човек, а на група хора и дори на цял град, народ и държава, и през ум не ми минаваше. Но колкото повече напредвах, толкова по-ясно разбирах колко важни са за оздравяването и спасяването както на един човек, така и на големи групи хора, правилният светоглед и работата над себе си.

Тогава ми беше сложно да си представя, че най-голямата сила във Вселената е любовта. Много неща още не разбирах, но вече можех да се ориентирам в околния свят. Едно от белите петна в изследванията ми беше индийската и китайската философия. Защо, за да си щастлив, трябва да се откажеш от всички желания? Защо индийската философия смята целия обкръжаващ ни свят за илюзия? Защо за главен враг се провъзгласява човешката мисъл, нали тъкмо развитото съзнание прави човека човек? Нека кажа това другояче: аз някакси си го обяснявах, но системата ми не можеше да го обясни. В моята система не влизаха понятията «воля», «желание», «човешко съзнание». Не знаех ще влязат ли. Разбирах, че всички човешки ценности трябва да образуват някакъв кръг. Но при мен това не ставаше. И така, имаше две ясни и определени понятия: «ревност» и «възгордяване». Ясно ми беше как могат да се преодолеят и как човек да се избави от болестите, които те причиняват.

Възникнаха още две понятия, доста разтегливи. Първото е нравствеността, любовта към хората.

Второто — контактът с бъдещето, който се осъществява чрез целите, мечтите и идеалите. Искам да съм честен: не можех да видя взаимната им връзка. В третата си книга се опитах да изградя от всичко това единна система, но не се получи. От шест години насам работех на ръба на възможностите си. Системата не бе завършена, но действаше. Убеждавах се в това всеки ден. Не мислех, че ще стигна по-далеч. Във всеки случай, бях сигурен, че през следващите няколко години нов пробив в изследванията ми няма да има. И когато дописвах третата книга, все по-често започнах да се заглеждам в празните платна в ателието ми. В края на краищата, нали съм художник.

Изпълнил съм дълга си пред хората, сега мога да се поотпусна и да поживея нормално. Така си мислех в началото на пролетта на 1996 година. Беше ми влязло едно трънче, което не ми даваше мира, това беше темата за времето. Но усещах, че не ми стигат силите да се захвана с нея и затова махнах с ръка. «Да си почина година, година и половина, а после ще видим» — реших аз. Близо месец плавно се отърсвах от всичко, свързано с изследванията ми. А после започнаха събития, които ме накараха да се сепна и да забравя за плановете и мечтите си. Новата информация често пъти идва като смърт или поредица от нещастия. Тази нова информация започнах да получавам през пролетта на 1996 година.

Аз пишех книгите си, за да не повтарям всеки път на пациентите си едно и също. Много проста на пръв поглед информация често се усвоява много тежко. Отначало исках само да напечатам на пишеща машина една статия, за да я връчвам на пациентите си. После, когато разбрах, че тази информация е нужна на всички, реших, че е време да печатам книга и след известно време се появи такава възможност. После видях, че изложената в книгата информация е равностойна на преглед. Трябваше само да доизпипам подробностите. Тогава реших да напиша в книги максимума от онова, което знаех, за да се лекуват пациентите сами, а при мен да идват свръхсложните случаи.

Така нещата се подредиха, но аз или изобщо не работя, или работя с претоварване. Ако не правя качествен скок напред, когато се занимавам с нещо, заниманието ми става безинтересно и го зарязвам. Работата в максимално бързо темпо мобилизира всички сили на организма и позволява да преминеш на качествено нови равнища. Няколко години съм работил като художник-оформител. Спомням си как в една организация административната началничка тържествено ми заяви:

— Досегашният художник седеше на работа по петнайсет часа, но невинаги се справяше с възложените му задачи. Абсолютно не ме вълнува колко ще сте на работа, нужен ми е резултат.

След две-три седмици настоя да съм седял на работа три-четири часа.

— Нали върша всичко, което ми възлагате?

— Но вие се мяркате за не повече от час.

— Да, но се справям с всичката работа.

— Настоявам до обед да сте на работното си място.

— Моля, адресирайте това искане към онзи, който ще дойде на моето място — отвърнах ѝ аз и след това напуснах.

Та този стил на работа се оказа изключително нужен и полезен, когато започнах да работя над книгите. Изложената в първата книга информация бих могъл да представя в няколко дебели тома, но успях да я пресовам до размерите на брошура. Затова понякога възприемането на книгите ми отведнъж е сложно. Но за сметка на това може да настъпят значителни промени и когато сега ми казват, че след прочитане на моите книги кардинално се променя характерът, вече не се учудвам. Не се учудвам на това, че много болести преминават. Повече се удивявам, когато не преминават. След публикуването на третата книга смятах, че в часовете ми за прием трябва да идват практически здрави хора.

И действително, на преглед започнаха да идват хора, на които са им се променили и характерът, и здравето, и съдбата. И те искаха само да се убедят правилно ли действат и да задоволят чисто познавателния си интерес. Но полека-лека започнаха да се появяват пациенти, на които всичко им беше наред от гледна точка на предишните ми изследвания, само че възникваше нещо ново. И това ново се оказа значително по-сериозно и по-опасно от вкопчването в отношенията, причинено от ревността, и от вкопчването в способностите, интелекта и съвършенството. В моята класификация това се наричаше «вкопчване в бъдещето». Но него, кой знае защо, не можех да премахна. Непрекъснато се връщах към тази тема. За да не се вкопчваш в бъдещето, не бива да зацикляш на мечтите и плановете. Трябва да разбираш, че всичко се определя от Божествената воля, а нашата воля е вторична. Правех нови и нови опити за преодоляване на бъдещето, но нищо не излизаше. Колкото повече любов и знания отдаваш, толкова повече прииждат. Затова именно по време на разговорите и лекциите в главата ми все по-често възникваше ново разбиране на проблема. И ето че на лекция в един Дом на културата обяснявам:

— В индийската философия се казва, че времето лежи в основата на заобикалящия ни свят, времето ражда всичко. Времето се дели на минало, настояще и бъдеще.

Миналото е материално. Бъдещето — духовно. Това, което наричаме материя, вещество, е една от разновидностите на времето. Тази разновидност се нарича «минало». Това, което наричаме «дух», «поле», «пространство», също е разновидност на времето, която се нарича «бъдеще». Бъдещето е духовно. Миналото — материално. Настоящето е духовно-материално. Любовта ражда духа. Духът ражда материята. Материята се стреми да се обедини с духа и да се върне към любовта и към Бог.

С какво започва животът? С онова, което наричаме «хомеостаза».

Променя се пространственият, вещественият, енергетичният режим. Но вътре в клетката промените протичат по съвсем друга схема. Взаимодействието на веществото, пространството и енергията в клетката се различава от времевите процеси в околната среда. За да може да оцелее в околната среда, клетката трябва да контролира състоянието на веществото, пространството и енергията около себе си!

Нека пак се върнем към изходната верига. Любовта ражда информационно-полеви, тоест пространствени структури. Информацията, преминавайки във вещество, ражда енергия. Енергията се превръща във вещество, веществото се стреми към натрупване на енергия и информация. Контролът и взаимодействието с материалните и духовните структури представлява придобиване на материални и духовни ценности. Колкото по-високо е равнището на развитие на организма, толкова по-високо е равнището на контрол над околното време, тоест пространството и веществото. Но духовните и материалните ценности през всяка частица от секундата се създават отново от чувството любов. Когато мащабът на материалните и духовните ценности превиши запасите от любов, започва онова, което наричаме болести, нещастия за организма. Тогава спира натрупването на материални и духовни ценности и се засилва ориентацията към натрупване на любов. Когато материалните и духовните ценности достигнат определен обем, запасите от любов трябва да надхвърлят определена гранична стойност. И тогава пространството и материята се свиват в една точка; миналото, настоящето и бъдещето — също. Всичко се превръща във вечното време и се връща към първопричината. Колкото повече материални и духовни ценности притежава човек, толкова по-силен е контролът му над миналото и бъдещето. Щом съществуват определени граници на веществото и пространството и техни пределни величини, значи съществува пределна величина и на времето. И когато личното време на живото същество се изравни с крайното време, цикълът на развитие приключва.

Вселената се е появила отначало като единно цяло, като единен организъм. Това единство на фино равнище продължава да се запазва. Външно съвсем различни живи и неживи обекти на фино равнище представляват единно цяло. Затова всеки обект във Вселената на фино равнище е абсолютно единен с нея. По-просто казано, всяка материално-пространствена единица, независимо от размерите си, има пълна информация за цялата Вселена. И затова може да се твърди, че Вселената е изградена на принципа на холограмата. Вселената се е появила като информационно-чувствен импулс, като нещо неосъзнато. Тя може да се върне в първопричината, превръщайки се в своя противоположност. Духът ражда материята. И колкото повече напредва този процес, толкова повече материя се появява, толкова повече взаимни връзки се оформят в нея и толкова по-разумна става тя. Живото се различава от неживото по значително по-високата плътност на времето, по концентрацията му. Но тази плътност се повишава не за сметка на увеличаване размерите на пространството и на количеството вещество, а за сметка на информационните връзки, тоест на засилването на разумния аспект. С еволюирането си Вселената трябва да става все по-разумна и индивидуалното съзнание трябва, постепенно обединявайки се в групови форми на съзнание, постепенно увеличавайки своя размах, да достигне мащабите на Вселената.

Тъй като Вселената се е появила като единно същество, колективното и индивидуалното съзнание отначало са били единно цяло. С развитието на Вселената разликата в потенциалите на колективното и индивидуалното съзнание става все по-голяма. Но колкото по-далеч стига процесът, толкова по-силно индивидуалният «аз» се опитва да поеме в себе си заобикалящия го свят. И толкова по-големи признаци на колективно съзнание започва да проявява. Вселената, продължавайки да се разширява, започва да се свива. И когато индивидуалното съзнание на всяко живо същество достигне мащабите на цялата Вселена, индивидуалното и колективното съзнание се превръщат в единно цяло. Висшето лично и висшето безлично се превръщат в едно цяло и цикълът завършва. Самият процес на развитие на Вселената представлява импулсен, колебателен процес от материалното към духовното и обратно. Съзнанието е съвкупност на материалния и духовния аспект, като в основата им е чувственият. И развитието на съзнанието преминава през три стадия:

Първи импулс — увеличаване на чувството любов.

Втори импулс — засилване на духовния аспект.

И трети импулс — логически, материален аспект.

С други думи, първо любовта, после интуицията и накрая логиката. Новото разбиране разрушава старите логически структури. Значи, разрушаването на духовните структури, дестабилизирането им също е форма на възприемане на новото. Значи, и разрушаването, дестабилизирането на чувството любов към заобикалящия ни свят е необходимо условие за познанието. И колкото по-голям скок в познанието е предопределен за някой човек, толкова по-дълбоко крушение на всички основи трябва да преживее той. И колкото по-силна в дадената ситуация е любовта към Бог, толкова по-вторични стават за човек неговата физическа, материална обвивка, неговите духовни структури, неговият чувствен потенциал, толкова повече той може да се издигне на ново равнище. Всеки човек, както впрочем и всяко живо същество, има свой модел на заобикалящия го свят. Чувственият модел е по-мащабен, но има по-голяма инерция. Мисловният модел е по-малко мащабен, но скоростта на адаптация е по-висока. Но колкото и съвършен да е мисловно-чувстве-ният модел на околния свят, той винаги ще бъде ограничен. А значи — сблъсъкът, конфликтът с околния свят е неизбежен, от което следват агресия и болести. Единственият реален модел на околния свят е опознаването му чрез първопричината, тоест чрез любовта към Бог. И когато тази любов е приоритетна, в критична ситуация съзнанието, влизайки в конфликт с околния свят, не се разрушава, не загива, а се преустройва, издигайки се на ново равнище. Следователно болестта, неприятностите, нещастието са признак, че нашият модел на околния свят престава да съответства на реалността. За да разберем нещо, трябва да засилим интуицията. За да засилим интуицията, трябва да засилим любовта към околния свят. И за да засилим любовта към света, трябва да засилим любовта към Бог!

В третата книга се опитах да разделя всички човешки ценности на три групи: материални ценности; духовни, в които влизаха отношенията, способностите и интелектът; и третата група нарекох «любов към хората и към околния свят». После стана ясно, че любовта към хората и към околния свят е един по-фин пласт на духовните ценности и че той е в основата и на отношенията, и на интелекта и на способностите. По-късно се изясни, че тъкмо този пласт е формата на разширен контакт с бъдещето. В онзи момент още не знаех, че това е най-опасната тема и че вкопчването в контакта с бъдещето е основната причина за тежките психични заболявания, за раковите заболявания, за безплодието или внезапната смърт.

Бъдещето

Пред мен седи една пациентка.

— Нека първо ви разкажа историята си — каза тя. — Преди няколко години откриха, че имам рак. По-късно се изясни, че вече е започнало метастазиране, и то — доста обширно. Лечението не даде особен ефект. После ми попадна в ръцете първата ви книга и другите две. Провървя ми: не купих фалшификати на книгата ви. В Ню Йорк и в други градове фалшификатите на книгата са също толкова много, колкото и в Русия. След като прочетох книгите ви, по тялото ми се отвориха рани и от тях потекоха кръв и гной. След известно време почувствах, че съм здрава. Но тук, в Ню Йорк, работят японци с великолепна диагностична апаратура. Те използват компютри и достатъчно бързо откриват и най-малките признаци на рака. Те ме изследваха и казаха, че пълно излекуване не е настъпило. Значи, нещо все пак е останало. И ето, идвам при вас, за да разбера какво от книгите ви не съм разбрала, какво ми пречи да се излекувам напълно.

Гледам през нея и си мисля колко ли хора сега се намират в подобно положение. Такива, за които може би единствената надежда и шанс за спасение е останала изложената в книгите ми информация. И това, че не съм успял да осъзная няколко прости истини, ще попречи на хората да оздравеят и да оцелеят.

— Имате само едно вкопчване — казвам на жената. — Не е решен само един проблем. При вас бъдещето е затворено повече от сто процента. Докато е така, няма да оздравеете окончателно.

— Какво значи «бъдещето е затворено»? — пита жената. — Значи ли, че излишно мечтая и постоянно си правя планове?

— Това не е най-важният признак — казвам аз. — Тук темата е значително по-сериозна. — Започвам да ѝ изяснявам ситуацията спокойно и методично. След известно време виждам, че полето ѝ плавно започва да се променя.

Значи, сега «капсулираната», стаена болест започва да отстъпва.

Спомням си как в главата ми изплува темата за бъдещето. Всичко започва от усещането за неустойчивост и загубване на контрол над ситуацията. На нас ни се струва, че преценяваме всичко с логиката и мисълта. Мисълта без чувство не живее. И ако чувствата не дават минимална адаптация към околния свят, съзнанието става несигурно, появява се страх. Когато започнах да шофирам, панически се страхувах и постоянно поглеждах седналия до мен инструктор. И ето че за пръв път се качих в колата сам и я подкарах, и след една минута изпитах усещането, че съм вършил това цял живот. Натиснах педала на газта и оттогава нататък винаги карах с висока скорост. След известно време возих един човек. Десетина минути след потеглянето, той притеснено ме попита:

— Откога карате кола?

— От два-три месеца — отвърнах му аз. — Той помълча, после добави:

— Да, това сигурно е въпрос на характер.

През пролетта на 1996 година с мен започна да става нещо странно. Започна да ме е страх да карам. И си спомням: за един-два дена създадох три аварийни ситуации, при които само по една случайност колата ми не бе изпомачкана. Най-интересното е, че на мисловно равнище виждах, че ситуацията е аварийна, но това нищо не променяше. Ако чувството не дава правилна преценка за ситуацията, мисълта може да те спаси в един случай от четири-пет.

Опитах се да карам по-предпазливо, но чувство за увереност не се появи. Когато започнах да карам кола, забелязах колко много емоционалното състояние е свързано с неприятностите по пътя. Ако започнете да се ядосвате на пешеходците, които ви се пречкат, твърде е възможно да блъснете човек на улицата. И това ще стане пряко волята ви. Ако сте си мислили с високомерие за някой служител на КАТ, ако сте го унизили мислено или с думи, до няколко дни вас ще ви унизи служител на КАТ, при това напълно несправедливо и нелогично. Веднъж завинаги си изведох едно правило, което човек трябва да спазва, когато сяда зад волана. То се състои от четири точки:

Първа — зачитай пешеходеца на пътя.

Втора — зачитай шофьорите на пътя.

Трета — зачитай служителите на КАТ.

Четвърта — зачитай пътните знаци.

Забелязах, че шофирането ми стана много по-лесно. Усетих, че дори и да стане злополука, щетите ще бъдат значително по-малки, отколкото в обикновена ситуация.

Една година по-късно катастрофирах и не се разбих просто по чудо. После анализирах ситуацията. Бях натиснал спирачка на един завой, макар да виждах, че по банкета има пясък. Когато колата започна да поднася, трябваше да натисна спирачка без съединител, за да може колата да запази устойчивост. А после с левите колела нагазих в локва, на дъното на която имаше кал. В такива случаи колата е неуправляема. Най-важното правило беше спазено и независимо от това катастрофирах. Позамислих се и добавих пета точка: «Зачитай пътя, по който караш, какъвто и да е той».

После многократно се убеждавах, че самохвалството и високомерието на пътя е най-късият път към травмата и самоубийството. Нашето емоционално състояние определя ще ни сполети ли катастрофа по пътя, дори степента на нейната тежест, много преди всичко това да е станало.

Това правило ми помогна през пролетта на 1996 година, макар да усещах, че с бъдещето ми нещо не е наред. Изведнъж ме обзе неочаквана слабост. Губех сили, просто се олюлявах. Гледах с какво е свързано това. Получавах един и същи отговор: с други светове. В мен протичаше някакво мощно нарушение спрямо другите светове. Между другото, зрението ми също взе да се влошава. При това се влошаваше някак странно. Периодично виждах и най-дребните шрифтове, а понякога пред очите ми се размиваха и най-едрите. По степен на сериозност всичко приличаше на ситуацията, описана във втората книга, когато бях започнал да ослепявам. Само че сега протичаше по-бавно и значително по-мащабно, имах усещането, че съм муха, която се мята в паяжина. Чувствах, че няма да мога да превъзмогна онова, което ме застрашава. В критична ситуация човек може да оцелее, ако забрави за себе си и се концентрира върху помощта за другите.

Бесплатный фрагмент закончился.
Купите книгу, чтобы продолжить чтение.