электронная
400
18+
Диагностика на кармата

Бесплатный фрагмент - Диагностика на кармата

Книга 4. Съприкосновение с бъдещето

Объем:
228 стр.
Возрастное ограничение:
18+
ISBN:
978-5-4483-3756-7

18+

Книга предназначена
для читателей старше 18 лет

Към читателите

Третата книга трябваше да бъде озаглавена «Случаи от практиката ми». Смятах, че с предишните две книги съм завършил системата и в третата исках да дам пояснения, допълнения и уточнения към нея. Но се обогатих с нови знания и те се оказаха толкова важни, че трябваше веднага да започна трета книга. Междувременно мнозина се обръщаха с въпроси към мен и аз обещавах, че ще им отговоря на страниците на книгата. Поднасям извиненията си на хората, които присъстваха на лекциите ми във Владивосток. Бях им обещал, че ще отговоря на бележките и че отговорите ще бъдат записани на видеокасети. Но не намерих време да го сторя. Тогава се задължих да дам в четвъртата книга отговори на въпросите, но пак се получи нова информация, при това, както разбирам, без нея изследванията ми не биха могли да бъдат цялостни и завършени. Сега системата е горе-долу завършена. Но при стеклите се обстоятелства ще дам в отделна книга отговори на въпросите, разяснения и допълнения. Мисля, че петата книга ще излезе от печат през есента на 1998 година. Още веднъж моля читателя да разбере — аз нищо не препоръчвам и към нищо не призовавам. Споделям опита си в оказването на помощ на хората, резултатите от изследванията си, желанието си да опозная заобикалящия ни свят. Надявам се, че тази книга ще помогне на онези, които я прочетат.

С уважение. Авторът

Увод

През пролетта на 1996 година, след като излезе от печат третата книга, реших, че системата ми по принцип е завършена. Все по-често срещах хора, които казваха, че прочитането на трите книги е променило характера и светогледа им. Множество разстройства изчезвали безследно, стига човекът внимателно да е анализирал казаното в книгите. Вярно, имаше ситуации, когато моите знания, опитът и интуицията ми се оказваха безсилни пред болестта. Тогава ми идеше да зарежа всички изследвания и да се заловя с нещо друго.

Но по-чести бяха моментите на смайващо оздравяване. Те ме караха да вървя напред. Много важно беше това, че съумях да концентрирам огромно количество информация в няколко прости и разбираеми истини. Мненията за написаните книги бяха диаметрално противоположни. Едни казваха, че системата е твърде проста, други — че е прекалено сложна и труднодостъпна. Едни казваха, че най-силна е първата книга. «Най силна е третата книга» — казваха други. «Най-силна все пак е втората» — смятаха някои и го доказваха аргументирано.

Тогава разбрах, че хората възприемат информацията по различен начин и на всекиго книгата въздейства различно. Че тя действа, се убедих от личен опит, когато започнах да препрочитам ръкописа на първата книга

Няколко минути след като започнах да чета, на тънък план ненадейно се стовари толкова мощен удар, че моите тънки полеви обвивки заприличаха на дрипи.

А после пашкулът на моята полева структура започна плавно да се свлича от физическата ми обвивка. Мнозина ясновидци са забелязвали — когато аурата изчезне, след известно време човекът умира. Разбрах, че положението е сериозно и се опитах да открия източника, който ме е атакувал.

Резултатът бе доста изненадващ. Оказа се, че този източник е собственият ми ръкопис.

За пръв път в живота си четях текст, който въздейства енергетично, тоест скоростта на преминаване на информацията в енергия беше много висока. Представих си какво е могло да се случи с читателите на моята книга и настръхнах. Стигнах до извода, че зад външния слой информация, която се дава в книгата, върви значително по-мощен вътрешен фон и ако той е бил дисхармоничен, изложената в книгата информация не се е възприемала. Проведохме интересни експерименти. Давах на някого два-три листа от ръкописа и го помолвах да ги прочете и да даде заключението си.

— Да прощаваш — каза ми един човек, — но това не може да се чете, текстът е прекалено сложен, непонятен и аз практически нищо не разбрах.

Аз изучавах дълбочинния фон на тънък план и чрез молитви и покаяние премахвах агресивните програми, тоест «изчиствах» текста енергетично.

След два дни дадох същия текст без никакви промени на същия човек. Той четеше и се възторгваше.

— Веднага си личи, че е добре редактиран, прекрасно се чете и веднага всичко ти става ясно.

Разбрах, че най-важното във всеки текст е дълбочинният, информационно-чувствен канал. И в живописта, и в поезията, и в песента онова, което невидимо стои зад който и да е текст, нота или форма, е основополагащото. И зад външно сходни текстове може да се крие абсолютно различна дълбочина. И тук може да се усъвършенства до безкрайност. Колкото повече любов съдържа информацията, толкова по-висока е плътността ѝ и по-силно — нейното въздействие. Оказва се, че мисловното опознаване на света не действа, когато липсва чувственото. А дълбочината на чувственото познание се определя от натрупаното в душата количество любов към Бог.

Мнозина от прочелите втората книга са ми казвали, че след нея човек може да изпадне в отчаяние. И най-малкото провинение бива последвано от наказание — за греховете на родителите, дядовците и бабите, кой знае защо, плаща внукът им, възниква усещане за пълна безизходица. Аз ги успокоявах. Въпреки че информацията в книгите е максимално обработена, тя все пак представлява репортаж за това, как съм напредвал в опознаването на света и на законите, които го управляват. «За агресивни мисли човек не си плаща — обяснявах аз на пациентите си, — ако не са подкрепени с агресивни чувства, те не проникват навътре. Ако някой вдига врява, бушува и крещи външно, но вътре в себе си запазва любовта, това няма да се отрази отрицателно на здравето му».

По-нататък. Отрицателните емоции и постъпки на предците ни влизат в нашето поле и остават там, ако са идентични с духовната ни конструкция, тоест, ако в предишните си животи аз не съм бил ревнивец, ревността на моите родители няма да проникне дълбоко в душата ми. И ако съм правилно ориентиран, дори повърхностната «мръсотия», получена от предците, ще изчезне. Личната карма съответства на родителската и ако в трите си предишни живота съм презирал хората, смятайки се за по-умен от другите, тогава в сегашния си живот получавам също такива баща, дядо и прадядо. Затова когато човек започва да работи над себе си и се обръща към Бог, може да се смята, че той вече не притежава семейна карма, а само лична. И колкото по-силен е стремежът му към Бог и към любовта, толкова по-малко човек зависи от енергетиката на заобикалящия го свят, от негативния опит на предците си и от своя през предишните животи. Докато пишех третата книга, от време на време изпадах в смут. Премахнеш ли вкопчването в една човешка ценност, появява се друга. Процесът изглеждаше безкраен. Затова се опитвах максимално да обобщя понятието «човешка ценност» и по принцип, в края на краищата, останаха две кардинални понятия — «ревност» и «възгордяване».

Едни групи болести и нещастия бяха свързани с темата за отношенията, а други групи — с темата за способностите, интелекта и съвършенството.

Ревността даваше едни заболявания, възгордяването — други, а съчетанието на ревност и възгордяване в повечето случаи даваше тежки и често пъти нелечими заболявания.

Помня как една жена, дошла при мен за преглед, ми каза: «А аз вече ходя и говоря».

— Как да разбирам това? — зачудих се аз. — Че не сте ли можели да ходите и да говорите?

Лицето ѝ ми се стори познато, но не можех да си спомня къде съм я виждал.

— Аз вече за трети път идвам на преглед при вас — усмихна се жената. — Първия път мъжът ми ме донесе на ръце. Тогава не можех нито да ходя, нито да говоря, заболяването ми се смяташе за нелечимо. Постепенно атрофират мускулите и човек отначало престава да ходи, после — да говори, после — да диша. Хирургът-академик каза, че няма да ме оперира. «Все едно ще умреш на операционната маса — каза той, — нямаш дори десет процента шанс да оживееш». Разбрах, че не иска да си разваля статистиката. Общо взето ме пуснаха да си умра вкъщи. Вие ми обяснихте, че имам ревност и възгордяване едновременно. Оказа се, че изобщо не съм си представяла в какво се състои смисълът на живота, за какво живея и как трябва да се държа, за да съм щастлива. Преразгледах целия си живот и разбрах много неща и колкото повече се стопляше душата ми, толкова по-бързо отстъпваше болестта. За мен любовта към Бог дотогава беше абстрактно понятие. А сега просто я чувствам.

Срещите с такива пациенти ми носеха радост.

Напоследък започнах да се изморявам от шестгодишния маратон, който започна през 1990 година.

Приятно ми беше, че системата работи без мое участие и че тази информация може да помогне на милиони. Преди да започна изследванията си, навсякъде четях едно и също: «Съдбата не може да бъде променена, от съдбата няма къде да избягаш». Да се промени характерът на един човек е практически невъзможно. А да се промени съдбата, здравето и характера на едно дете преди раждането му, дори преди зачеването, не можех дори да си представя. Не знаех за какво се е появил човек на тази Земя.

В какво е смисълът на живота? За какво живеем, щом все едно остаряваме, постепенно загубвайки всичко, и след това умираме? За това, че поведението на един човек може кардинално да се промени за няколко часа, дори не подозирах.

Спомням си как при мен на преглед беше една жена.

— След вашия сеанс — разказа тя, — си тръгнах за вкъщи. Прибирам се, звъня, вратата се отваря, на прага стои дъщеря ми и изведнъж ме пита смаяно: «Мамо, какво е станало с теб? Кой знае защо, изобщо не ми се иска да те нагрубявам».

Оказа се, че е достатъчно човек да промени светогледа си, да усети колко реално е чувството на любов към Бог и колко илюзорно и вторично е всичко останало, за да започнат да се променят не само характерът, здравето и съдбата му, но и заобикалящите го хора и изобщо светът около този човек. Че по такъв начин може да се постигне спасяването не на един човек, а на група хора и дори на цял град, народ и държава, и през ум не ми минаваше. Но колкото повече напредвах, толкова по-ясно разбирах колко важни са за оздравяването и спасяването както на един човек, така и на големи групи хора, правилният светоглед и работата над себе си.

Тогава ми беше сложно да си представя, че най-голямата сила във Вселената е любовта. Много неща още не разбирах, но вече можех да се ориентирам в околния свят. Едно от белите петна в изследванията ми беше индийската и китайската философия. Защо, за да си щастлив, трябва да се откажеш от всички желания? Защо индийската философия смята целия обкръжаващ ни свят за илюзия? Защо за главен враг се провъзгласява човешката мисъл, нали тъкмо развитото съзнание прави човека човек? Нека кажа това другояче: аз някакси си го обяснявах, но системата ми не можеше да го обясни. В моята система не влизаха понятията «воля», «желание», «човешко съзнание». Не знаех ще влязат ли. Разбирах, че всички човешки ценности трябва да образуват някакъв кръг. Но при мен това не ставаше. И така, имаше две ясни и определени понятия: «ревност» и «възгордяване». Ясно ми беше как могат да се преодолеят и как човек да се избави от болестите, които те причиняват.

Възникнаха още две понятия, доста разтегливи. Първото е нравствеността, любовта към хората.

Второто — контактът с бъдещето, който се осъществява чрез целите, мечтите и идеалите. Искам да съм честен: не можех да видя взаимната им връзка. В третата си книга се опитах да изградя от всичко това единна система, но не се получи. От шест години насам работех на ръба на възможностите си. Системата не бе завършена, но действаше. Убеждавах се в това всеки ден. Не мислех, че ще стигна по-далеч. Във всеки случай, бях сигурен, че през следващите няколко години нов пробив в изследванията ми няма да има. И когато дописвах третата книга, все по-често започнах да се заглеждам в празните платна в ателието ми. В края на краищата, нали съм художник.

Изпълнил съм дълга си пред хората, сега мога да се поотпусна и да поживея нормално. Така си мислех в началото на пролетта на 1996 година. Беше ми влязло едно трънче, което не ми даваше мира, това беше темата за времето. Но усещах, че не ми стигат силите да се захвана с нея и затова махнах с ръка. «Да си почина година, година и половина, а после ще видим» — реших аз. Близо месец плавно се отърсвах от всичко, свързано с изследванията ми. А после започнаха събития, които ме накараха да се сепна и да забравя за плановете и мечтите си. Новата информация често пъти идва като смърт или поредица от нещастия. Тази нова информация започнах да получавам през пролетта на 1996 година.

Аз пишех книгите си, за да не повтарям всеки път на пациентите си едно и също. Много проста на пръв поглед информация често се усвоява много тежко. Отначало исках само да напечатам на пишеща машина една статия, за да я връчвам на пациентите си. После, когато разбрах, че тази информация е нужна на всички, реших, че е време да печатам книга и след известно време се появи такава възможност. После видях, че изложената в книгата информация е равностойна на преглед. Трябваше само да доизпипам подробностите. Тогава реших да напиша в книги максимума от онова, което знаех, за да се лекуват пациентите сами, а при мен да идват свръхсложните случаи.

Така нещата се подредиха, но аз или изобщо не работя, или работя с претоварване. Ако не правя качествен скок напред, когато се занимавам с нещо, заниманието ми става безинтересно и го зарязвам. Работата в максимално бързо темпо мобилизира всички сили на организма и позволява да преминеш на качествено нови равнища. Няколко години съм работил като художник-оформител. Спомням си как в една организация административната началничка тържествено ми заяви:

— Досегашният художник седеше на работа по петнайсет часа, но невинаги се справяше с възложените му задачи. Абсолютно не ме вълнува колко ще сте на работа, нужен ми е резултат.

След две-три седмици настоя да съм седял на работа три-четири часа.

— Нали върша всичко, което ми възлагате?

— Но вие се мяркате за не повече от час.

— Да, но се справям с всичката работа.

— Настоявам до обед да сте на работното си място.

— Моля, адресирайте това искане към онзи, който ще дойде на моето място — отвърнах ѝ аз и след това напуснах.

Та този стил на работа се оказа изключително нужен и полезен, когато започнах да работя над книгите. Изложената в първата книга информация бих могъл да представя в няколко дебели тома, но успях да я пресовам до размерите на брошура. Затова понякога възприемането на книгите ми отведнъж е сложно. Но за сметка на това може да настъпят значителни промени и когато сега ми казват, че след прочитане на моите книги кардинално се променя характерът, вече не се учудвам. Не се учудвам на това, че много болести преминават. Повече се удивявам, когато не преминават. След публикуването на третата книга смятах, че в часовете ми за прием трябва да идват практически здрави хора.

И действително, на преглед започнаха да идват хора, на които са им се променили и характерът, и здравето, и съдбата. И те искаха само да се убедят правилно ли действат и да задоволят чисто познавателния си интерес. Но полека-лека започнаха да се появяват пациенти, на които всичко им беше наред от гледна точка на предишните ми изследвания, само че възникваше нещо ново. И това ново се оказа значително по-сериозно и по-опасно от вкопчването в отношенията, причинено от ревността, и от вкопчването в способностите, интелекта и съвършенството. В моята класификация това се наричаше «вкопчване в бъдещето». Но него, кой знае защо, не можех да премахна. Непрекъснато се връщах към тази тема. За да не се вкопчваш в бъдещето, не бива да зацикляш на мечтите и плановете. Трябва да разбираш, че всичко се определя от Божествената воля, а нашата воля е вторична. Правех нови и нови опити за преодоляване на бъдещето, но нищо не излизаше. Колкото повече любов и знания отдаваш, толкова повече прииждат. Затова именно по време на разговорите и лекциите в главата ми все по-често възникваше ново разбиране на проблема. И ето че на лекция в един Дом на културата обяснявам:

— В индийската философия се казва, че времето лежи в основата на заобикалящия ни свят, времето ражда всичко. Времето се дели на минало, настояще и бъдеще.

Миналото е материално. Бъдещето — духовно. Това, което наричаме материя, вещество, е една от разновидностите на времето. Тази разновидност се нарича «минало». Това, което наричаме «дух», «поле», «пространство», също е разновидност на времето, която се нарича «бъдеще». Бъдещето е духовно. Миналото — материално. Настоящето е духовно-материално. Любовта ражда духа. Духът ражда материята. Материята се стреми да се обедини с духа и да се върне към любовта и към Бог.

С какво започва животът? С онова, което наричаме «хомеостаза».

Променя се пространственият, вещественият, енергетичният режим. Но вътре в клетката промените протичат по съвсем друга схема. Взаимодействието на веществото, пространството и енергията в клетката се различава от времевите процеси в околната среда. За да може да оцелее в околната среда, клетката трябва да контролира състоянието на веществото, пространството и енергията около себе си!

Нека пак се върнем към изходната верига. Любовта ражда информационно-полеви, тоест пространствени структури. Информацията, преминавайки във вещество, ражда енергия. Енергията се превръща във вещество, веществото се стреми към натрупване на енергия и информация. Контролът и взаимодействието с материалните и духовните структури представлява придобиване на материални и духовни ценности. Колкото по-високо е равнището на развитие на организма, толкова по-високо е равнището на контрол над околното време, тоест пространството и веществото. Но духовните и материалните ценности през всяка частица от секундата се създават отново от чувството любов. Когато мащабът на материалните и духовните ценности превиши запасите от любов, започва онова, което наричаме болести, нещастия за организма. Тогава спира натрупването на материални и духовни ценности и се засилва ориентацията към натрупване на любов. Когато материалните и духовните ценности достигнат определен обем, запасите от любов трябва да надхвърлят определена гранична стойност. И тогава пространството и материята се свиват в една точка; миналото, настоящето и бъдещето — също. Всичко се превръща във вечното време и се връща към първопричината. Колкото повече материални и духовни ценности притежава човек, толкова по-силен е контролът му над миналото и бъдещето. Щом съществуват определени граници на веществото и пространството и техни пределни величини, значи съществува пределна величина и на времето. И когато личното време на живото същество се изравни с крайното време, цикълът на развитие приключва.

Вселената се е появила отначало като единно цяло, като единен организъм. Това единство на фино равнище продължава да се запазва. Външно съвсем различни живи и неживи обекти на фино равнище представляват единно цяло. Затова всеки обект във Вселената на фино равнище е абсолютно единен с нея. По-просто казано, всяка материално-пространствена единица, независимо от размерите си, има пълна информация за цялата Вселена. И затова може да се твърди, че Вселената е изградена на принципа на холограмата. Вселената се е появила като информационно-чувствен импулс, като нещо неосъзнато. Тя може да се върне в първопричината, превръщайки се в своя противоположност. Духът ражда материята. И колкото повече напредва този процес, толкова повече материя се появява, толкова повече взаимни връзки се оформят в нея и толкова по-разумна става тя. Живото се различава от неживото по значително по-високата плътност на времето, по концентрацията му. Но тази плътност се повишава не за сметка на увеличаване размерите на пространството и на количеството вещество, а за сметка на информационните връзки, тоест на засилването на разумния аспект. С еволюирането си Вселената трябва да става все по-разумна и индивидуалното съзнание трябва, постепенно обединявайки се в групови форми на съзнание, постепенно увеличавайки своя размах, да достигне мащабите на Вселената.

Тъй като Вселената се е появила като единно същество, колективното и индивидуалното съзнание отначало са били единно цяло. С развитието на Вселената разликата в потенциалите на колективното и индивидуалното съзнание става все по-голяма. Но колкото по-далеч стига процесът, толкова по-силно индивидуалният «аз» се опитва да поеме в себе си заобикалящия го свят. И толкова по-големи признаци на колективно съзнание започва да проявява. Вселената, продължавайки да се разширява, започва да се свива. И когато индивидуалното съзнание на всяко живо същество достигне мащабите на цялата Вселена, индивидуалното и колективното съзнание се превръщат в единно цяло. Висшето лично и висшето безлично се превръщат в едно цяло и цикълът завършва. Самият процес на развитие на Вселената представлява импулсен, колебателен процес от материалното към духовното и обратно. Съзнанието е съвкупност на материалния и духовния аспект, като в основата им е чувственият. И развитието на съзнанието преминава през три стадия:

Първи импулс — увеличаване на чувството любов.

Втори импулс — засилване на духовния аспект.

И трети импулс — логически, материален аспект.

С други думи, първо любовта, после интуицията и накрая логиката. Новото разбиране разрушава старите логически структури. Значи, разрушаването на духовните структури, дестабилизирането им също е форма на възприемане на новото. Значи, и разрушаването, дестабилизирането на чувството любов към заобикалящия ни свят е необходимо условие за познанието. И колкото по-голям скок в познанието е предопределен за някой човек, толкова по-дълбоко крушение на всички основи трябва да преживее той. И колкото по-силна в дадената ситуация е любовта към Бог, толкова по-вторични стават за човек неговата физическа, материална обвивка, неговите духовни структури, неговият чувствен потенциал, толкова повече той може да се издигне на ново равнище. Всеки човек, както впрочем и всяко живо същество, има свой модел на заобикалящия го свят. Чувственият модел е по-мащабен, но има по-голяма инерция. Мисловният модел е по-малко мащабен, но скоростта на адаптация е по-висока. Но колкото и съвършен да е мисловно-чувстве-ният модел на околния свят, той винаги ще бъде ограничен. А значи — сблъсъкът, конфликтът с околния свят е неизбежен, от което следват агресия и болести. Единственият реален модел на околния свят е опознаването му чрез първопричината, тоест чрез любовта към Бог. И когато тази любов е приоритетна, в критична ситуация съзнанието, влизайки в конфликт с околния свят, не се разрушава, не загива, а се преустройва, издигайки се на ново равнище. Следователно болестта, неприятностите, нещастието са признак, че нашият модел на околния свят престава да съответства на реалността. За да разберем нещо, трябва да засилим интуицията. За да засилим интуицията, трябва да засилим любовта към околния свят. И за да засилим любовта към света, трябва да засилим любовта към Бог!

В третата книга се опитах да разделя всички човешки ценности на три групи: материални ценности; духовни, в които влизаха отношенията, способностите и интелектът; и третата група нарекох «любов към хората и към околния свят». После стана ясно, че любовта към хората и към околния свят е един по-фин пласт на духовните ценности и че той е в основата и на отношенията, и на интелекта и на способностите. По-късно се изясни, че тъкмо този пласт е формата на разширен контакт с бъдещето. В онзи момент още не знаех, че това е най-опасната тема и че вкопчването в контакта с бъдещето е основната причина за тежките психични заболявания, за раковите заболявания, за безплодието или внезапната смърт.

Бъдещето

Пред мен седи една пациентка.

— Нека първо ви разкажа историята си — каза тя. — Преди няколко години откриха, че имам рак. По-късно се изясни, че вече е започнало метастазиране, и то — доста обширно. Лечението не даде особен ефект. После ми попадна в ръцете първата ви книга и другите две. Провървя ми: не купих фалшификати на книгата ви. В Ню Йорк и в други градове фалшификатите на книгата са също толкова много, колкото и в Русия. След като прочетох книгите ви, по тялото ми се отвориха рани и от тях потекоха кръв и гной. След известно време почувствах, че съм здрава. Но тук, в Ню Йорк, работят японци с великолепна диагностична апаратура. Те използват компютри и достатъчно бързо откриват и най-малките признаци на рака. Те ме изследваха и казаха, че пълно излекуване не е настъпило. Значи, нещо все пак е останало. И ето, идвам при вас, за да разбера какво от книгите ви не съм разбрала, какво ми пречи да се излекувам напълно.

Гледам през нея и си мисля колко ли хора сега се намират в подобно положение. Такива, за които може би единствената надежда и шанс за спасение е останала изложената в книгите ми информация. И това, че не съм успял да осъзная няколко прости истини, ще попречи на хората да оздравеят и да оцелеят.

— Имате само едно вкопчване — казвам на жената. — Не е решен само един проблем. При вас бъдещето е затворено повече от сто процента. Докато е така, няма да оздравеете окончателно.

— Какво значи «бъдещето е затворено»? — пита жената. — Значи ли, че излишно мечтая и постоянно си правя планове?

— Това не е най-важният признак — казвам аз. — Тук темата е значително по-сериозна. — Започвам да ѝ изяснявам ситуацията спокойно и методично. След известно време виждам, че полето ѝ плавно започва да се променя.

Значи, сега «капсулираната», стаена болест започва да отстъпва.

Спомням си как в главата ми изплува темата за бъдещето. Всичко започва от усещането за неустойчивост и загубване на контрол над ситуацията. На нас ни се струва, че преценяваме всичко с логиката и мисълта. Мисълта без чувство не живее. И ако чувствата не дават минимална адаптация към околния свят, съзнанието става несигурно, появява се страх. Когато започнах да шофирам, панически се страхувах и постоянно поглеждах седналия до мен инструктор. И ето че за пръв път се качих в колата сам и я подкарах, и след една минута изпитах усещането, че съм вършил това цял живот. Натиснах педала на газта и оттогава нататък винаги карах с висока скорост. След известно време возих един човек. Десетина минути след потеглянето, той притеснено ме попита:

— Откога карате кола?

— От два-три месеца — отвърнах му аз. — Той помълча, после добави:

— Да, това сигурно е въпрос на характер.

През пролетта на 1996 година с мен започна да става нещо странно. Започна да ме е страх да карам. И си спомням: за един-два дена създадох три аварийни ситуации, при които само по една случайност колата ми не бе изпомачкана. Най-интересното е, че на мисловно равнище виждах, че ситуацията е аварийна, но това нищо не променяше. Ако чувството не дава правилна преценка за ситуацията, мисълта може да те спаси в един случай от четири-пет.

Опитах се да карам по-предпазливо, но чувство за увереност не се появи. Когато започнах да карам кола, забелязах колко много емоционалното състояние е свързано с неприятностите по пътя. Ако започнете да се ядосвате на пешеходците, които ви се пречкат, твърде е възможно да блъснете човек на улицата. И това ще стане пряко волята ви. Ако сте си мислили с високомерие за някой служител на КАТ, ако сте го унизили мислено или с думи, до няколко дни вас ще ви унизи служител на КАТ, при това напълно несправедливо и нелогично. Веднъж завинаги си изведох едно правило, което човек трябва да спазва, когато сяда зад волана. То се състои от четири точки:

Първа — зачитай пешеходеца на пътя.

Втора — зачитай шофьорите на пътя.

Трета — зачитай служителите на КАТ.

Четвърта — зачитай пътните знаци.

Забелязах, че шофирането ми стана много по-лесно. Усетих, че дори и да стане злополука, щетите ще бъдат значително по-малки, отколкото в обикновена ситуация.

Една година по-късно катастрофирах и не се разбих просто по чудо. После анализирах ситуацията. Бях натиснал спирачка на един завой, макар да виждах, че по банкета има пясък. Когато колата започна да поднася, трябваше да натисна спирачка без съединител, за да може колата да запази устойчивост. А после с левите колела нагазих в локва, на дъното на която имаше кал. В такива случаи колата е неуправляема. Най-важното правило беше спазено и независимо от това катастрофирах. Позамислих се и добавих пета точка: «Зачитай пътя, по който караш, какъвто и да е той».

После многократно се убеждавах, че самохвалството и високомерието на пътя е най-късият път към травмата и самоубийството. Нашето емоционално състояние определя ще ни сполети ли катастрофа по пътя, дори степента на нейната тежест, много преди всичко това да е станало.

Това правило ми помогна през пролетта на 1996 година, макар да усещах, че с бъдещето ми нещо не е наред. Изведнъж ме обзе неочаквана слабост. Губех сили, просто се олюлявах. Гледах с какво е свързано това. Получавах един и същи отговор: с други светове. В мен протичаше някакво мощно нарушение спрямо другите светове. Между другото, зрението ми също взе да се влошава. При това се влошаваше някак странно. Периодично виждах и най-дребните шрифтове, а понякога пред очите ми се размиваха и най-едрите. По степен на сериозност всичко приличаше на ситуацията, описана във втората книга, когато бях започнал да ослепявам. Само че сега протичаше по-бавно и значително по-мащабно, имах усещането, че съм муха, която се мята в паяжина. Чувствах, че няма да мога да превъзмогна онова, което ме застрашава. В критична ситуация човек може да оцелее, ако забрави за себе си и се концентрира върху помощта за другите.

Когато усещах, че ситуацията е безизходна, започвах да се занимавам по-активно с лечителство и спасявайки другите, се спасявах аз самият. Когато се опитваш да помогнеш на другиго, се отварят онези резерви, които не работят, когато се опитваш да помогнеш на себе си. Но в случая този подход не ми помогна. Животът за мен отдавна беше станал нещо като шахматна партия и аз я гледах, така да се каже, отстрани. Но този път чувствах, че партньорът ми е значително по-силен от мен. Продължавах да се мъча да направя нещо, но виждах, че ситуацията малко по малко се разпада. Точно тогава излизаше от печат третата книга. По това време се опитвах да спася живота на един от пациентите си. Той имаше рак на белите дробове, изпълняваше всичко, което му казвах, но ситуацията продължаваше да се влошава. Нещо в неговия характер не му позволяваше да се промени. Но в него беше само половината от проблема. Усещах, че на мен нещо ми убягва. Плъзгам се по повърхността. Болният постепенно угасваше, независимо от всичките ми усилия. После умря.

След като излезе от печат третата ми книга, имах лекция в Москва. После приемах пациенти. Една жена ми разказа, че баща ѝ имал рак на белите дробове. «Той започна да се моли, да пие урината си и след известно време ракът на белите му дробове премина» — разказваше тя. Като че ли всичко е просто, но защо един в тази ситуация оздравява, а друг — не? Има случаи, когато човек, след като научи, че има рак, променя отношението си към околния свят, престава да яде месо, преминава на строга диета и оздравява. Мнозина знаят какво значи макробиотика. Правилното хранене често е помагало да бъде излекуван рак. Но в Ню Йорк при мен дойде на преглед един от разпалените поклонници на това движение и диагнозата му беше рак на гърлото. На един от лидерите на правилното хранене жена му починала от рак, а рака на дъщеря ѝ лекували не с диета, а с магнитна вода и по други начини. Значи, все пак и диетата, и уринотерапията, и другите въздействия само създават фон, който помага на човек да се преустрои вътрешно. Защо един човек се обръща към Бог и молитвата му стига до него, и той оздравява? Защо Бог не чува молитвата на друг? Защо някои не могат да се молят, а други не искат?

Тогава не можех да си дам смислен отговор на този въпрос. Единственото, което знаех, беше, че озлобен и самолюбив човек едва ли ще се излекува, ако се обърне с молитва към Бог. Макар че има случаи, когато външно човек вече е готов да се промени, но душата му не иска. И тук той или се поддава на това, тоест на мнимото чувство, и тогава надали нещо ще го спаси, или с болка и мъка във всяка ситуация се опитва да почувства, че неговото съзнание, неговата воля и той самият са вторични, а любовта към Бог е първична. Един младеж ми каза веднъж след лекцията:

— Когато започна лекцията, нещо взе да ме изблъсква от залата. Едвам устисках да не стана от мястото си. А накрая вие предложихте всички мислено да се помолим. Ама аз не можах да се помоля, езикът ми сякаш се беше залепил за гръкляна.

— Душата ви е прекалено вкопчена в човешките ценности — обясних му аз. — Имате твърде много претенции, особено към себе си. Презрението към себе си, недоволството от себе си също е възгордяване. По-рано не разбирах защо в църква на много хора им прилошава. После разбрах. В храма се извършва унизяване на човешките ценности, в подсъзнанието се вкарва информация за тяхната вторичност. И колкото по-силно е вкопчена душата в тях, толкова по-болезнено протича процесът на нормализация. А ако на всичко отгоре, когато влиза в храма, човек не е настроен на максимално добродушие, пламващата при такова пречупване агресивност веднага се обръща към приносителя си и създава на човека големи проблеми.

Тъй като най-големи проблеми поражда вкопчването в духовните ценности, колкото по-непоклатимо е ориентиран един човек към способностите, интелекта и кариерата, толкова по-силно се осакатява душата му и толкова по-зле може да се чувства той в храма.

Една пациентка ми разказа странна история.

Дъщеря ѝ завършила училище със златен медал. Учила се блестящо. Постъпила в университет без никакви затруднения. В университета била една от най-добрите студентки. През това време тя нито веднъж не била стъпвала в църква, все не намирала време, и ето че в трети курс нещо я подтикнало, влязла в една църква, постояла там, никакви особени емоционални сривове и болки не усетила. Само имала чувството, че психиката ѝ се «поразклатила». После започнало рязко влошаване на психическото ѝ състояние. След това се озовала в клиника.

— И сега — разказваше жената, — дъщеря ми практически е инвалид. Кажете ми, това, което ѝ се случи, свързано ли е с отиването на църква, или не?

— Свързано е. Ориентацията на момичето към духовните ценности, към интелекта, способностите и кариерата е била стотици пъти по-силна от любовта ѝ към Бог. Ако от малка беше посещавала храма и я бяха учили да се моли на Бог, просто отгоре щяха да ѝ затворят бързото развитие на интелекта и способностите, тласкайки я полекичка към любовта. Ако тенденцията към правене на кариера, към развиване на способностите се беше оказала прекалено силна, просто щяха да ѝ затворят способностите за дълго, щяха да я направят бедна духом, докато не възпита в себе си правилна духовна ориентация. Когато един влак е набрал максимална скорост, завоят в правилна посока може да доведе до катастрофа. Дъщеря ви е била обречена на смърт и на бездетност и за да получи шанс да оцелее и да има потомци, тя е трябвало да загуби онова, заради което започнала да се разпада душата ѝ. Но този път, така или иначе, е неизбежен и колкото по-рано тръгне човек по него, толкова по-щастлив се оказва в края на краищата.

Мисля, че жената ме разбра и почувства как трябва да се моли, за да оздравее дъщеря ѝ. Като че ли всичко е много просто — каквото и да се случи, запази любовта си към Бог, поне капчица любов, но я задръж в душата си, когато започнат неприятности.

Но кой знае защо, малцина постигат това.

Донякъде започнах да разбирам каква е работата чак след известно време. Човек върви към Бог като по стъпала. Той не зависи от стъпалото, което е зад гърба му, а от онова, което е пред него. И за да се изкачи на следващото, трябва известно време да си мисли само за него, да го чувства, да го превръща в цел, и това е неизбежно. Но щом започне да се чувства сигурен и да свиква, и щом се появи усещане за устойчивост на следващото стъпало, той трябва да падне назад — и тогава загубва връзката с онова, което е пред него, и вече не е свързан с онова, което е зад него.

И тъкмо в този момент на разпадащо се битие, колкото повече човекът се постарае да запази любовта към Твореца и колкото повече щастие и пламенна любов изпитва, докосвайки се до новите човешки ценности, толкова по-силна болка трябва да изпита след известно време, за да не се привърже към тях с душата си! Но има страдания, а има и мъки. И колкото повече човек е подготвен да брани и запазва чувството любов, толкова повече катастрофата се превръща в състезание, в което човек развива себе си, а нещастието се превръща в тренировъчно занятие.

Колкото по-силен е човек, колкото по-високо е равнището му на съзнание, толкова по-малки са неговите шансове да оцелее, ако вътрешната му ориентация е неправилна. За съжаление, родителите най-често си мислят как да развият у децата онова, което дава незабавен успех.

Оказва се, че човек, за да си остане човек и да стане по-човечен, трябва по-често да си повтаря, че е човек само отвън, а отвътре е неговото Божествено и че това Божествено се състои от вечна любов, и че както пчелата сбира мед, така и човек е роден, за да натрупва това чувство в душата си. И колкото по-реално почувства Божественото в душата си, толкова по-човечен ще стане той.

Връщам се на темата за времето и темата за бъдещето.

През април 1996 година ме помолиха да помогна на един човек. Трябваше да ида при него в болницата. Когато разбрах, че е бизнесмен, и то от голям мащаб, реших да не ходя. Такива хора най-често няма смисъл да бъдат лекувани. Те са свикнали да вършат какво ли не, освен едно — да се променят. След като се позадържат за известно време на лидерски позиции и забележат, че волята, съзнанието и интелектът са им позволили да постигнат всичко, те не се досещат, че волята, съзнанието и интелектът им се превръщат в примка, ако престане да ги подхранва чувството любов. Затова дори и да ме потърси такъв човек, той вижда в мен само едно от модните лекарства и ме възприема като хапче, прилагайки успоредно шест-седем вида лечение. Спомням си как веднъж ме помолиха да прегледам един човек, който специално бе пристигнал от Канада. Лекарите казали, че му остават броени седмици живот. Струва ми се, че имаше рак на мозъка. Когато позвънил, вратата му отворил и го пуснал да влезе моят познат, който беше стопанин на жилището.

— Защо по полилея ви има прах? — бил първият въпрос, зададен от болния.

Това ми го казаха по-късно. Но когато той влезе в стаята, аз го погледнах в очите и разбрах, че нямам работа тук.

— Какви гаранции можете да ми дадете, ако ви платя за лечението? — попита той.

— Никакви.

— Защо?

— Защото всичко зависи преди всичко от вас, от готовността ви да работите над себе си.

— Добре, колко са процентите да оцелея, ако започна да работя над себе си по вашия метод?

— Някъде около седем.

— Но това е много малко.

— Понякога е доста много.

С това разговорът ни завърши.

Когато болен от рак потърси помощта ми и ме попита може ли след мен да иде на лекар, аз му казвам, че в критична ситуация трябва да се използва всичко за нормализиране на ситуацията. И диетата, и лекарствата, и химиотерапията, и облъчването — всичко това може изобщо да не помогне, ако същевременно у човека не са настъпили дълбочинни промени. И обратно, ефектът им може да се окаже много силен или да станат излишни, ако човекът е усетил правилната посока.

Спомням си как преди няколко години една жена, дошла на преглед, ми разказваше.

— Бях започнала да развивам лимфогрануломатоза. Започнаха химиотерапия. Анализите никак не бяха добри, изпитвах постоянен страх. Но един път погледнах децата, които също бяха болни от рак, и изведнъж толкова ми дожаля за тях. В душата си почувствах такава любов към тях, че ненадейно толкова се засрамих от страха си, от недоволството си от околния свят и от себе си. Помислих си: «На тях, толкова малки, им предстои да умрат, а аз разигравам трагедия». После анализите ми рязко се подобриха, а на химиотерапията организмът ми даде рязка алергична реакция. Лекарите се принудиха да отменят лечението, но аз и без него оздравях.

«Добродушните Бог ги пази» — помислих си аз.

Спомням си как ми се обади по телефона един човек от Якутия:

— Кажете, трябва ли да се оперирам? — попита ме той и ми обясни ситуацията. Цял живот се чувствал здрав, но преди известно време му правили изследвания и се изяснило, че му липсва единият бъбрек. После лекарите провели подробно изследване и установили, че бъбрекът съществува, но е малък и сбръчкан и, както изглежда, не работи.

— Той само ви пречи — казали лекарите. — По-добре да го махнем.

Приели го в болницата, насрочили му дата за операция. Но този ден операцията не се състояла: станало нещо с ръката на хирурга. Отложили я за след две седмици. В деня на операцията хирургът неочаквано се разболял и всичко пак се отменя. Третия път — също.

— Изписаха ме от болницата и сега не знам да правя ли операцията или не?

— Недейте — казах му аз. — Патологията на бъбрека ви е блокировка на мощна програма за самоунищожение. Ако бяха ви извадили бъбрека, блокировката е щяла да избие чрез инсулт или ослепяване. Такава мощна програма за самоунищожение е резултат от това, че осъждате и презирате хората, обществото и околния свят, а повишеното ви желание да осъждате се дължи на това, че от малък са ви учили да вярвате в принципите, в целите, в светлото бъдеше. А при такъв мироглед желанието да осъждаш другите, а после да ги убиваш става все по-силно и неизбежно се превръща в програма за самоунищожение. Но вие по характер сте добродушен и въпреки че са осакатили психологическото ви възприемане на света, сте се постарали да запазите добротата в душата си. Затова, от една страна, сте получили болест, но от друга сте останали здрав и сбръчканият бъбрек, така да се каже, е блокирал инжектирания в емоциите ви неправилен светоглед. Затова ако бъбрекът не ви създава явни проблеми, не бързайте с операцията.

Спомних си тази история, когато пътувах с колата към болницата при бизнесмена, на когото ме молеха да помогна. Реших да отида, когато научих диагнозата му. Имаше рак на белите дробове. «Наскоро ми почина един пациент, този ще се опитам да го изкопча» -мислех си аз.

В болничната стая видях блед, измъчен човек. Но си личеше, че умът и волята му изобщо не са пострадали!

— Вие от дете сте свикнали да се ориентирате към интелекта и способностите си — казах му аз. — Това ви е позволявало да постигате желаното, да развивате себе си. Но колкото по-дълго и по-силно сте се ориентирали към интелекта и способностите, толкова по-болезнено сте възприемали всеки неуспех. Колкото повече значат за един човек способностите и интелектът, толкова по-силно той се стреми да контролира всяка ситуация, забравяйки, че неговата воля винаги ще е вторична!

Постепенно се разраства конфликтът с целия свят и с цялата Вселена. А тъй като усещането за първичността ни, желанието да подчиним целия околен свят започва от нашето съзнание и от нашето тяло, първо разрушават съзнанието, а после — тялото. Най-напред започват несполуки, нелогични неприятности, несправедливости и ако възприеме правилно тези първи сигнали, човек успява да се балансира. А ако вътре в себе си човек не се отказва от контрола над ситуацията, а се опитва да го засили чрез раздразнение и недоволство срещу околния свят, примката се затяга още повече.

— Желателно е да си спомните — казах аз на пациента, — всички неуспехи и неприятности и да ги възприемете като лекарство. Чрез покаяние да свалите обидите си на околния свят, на близките хора, на себе си. И да се молите за вас висше щастие да бъде любовта към Бог.

Болният прекрасно ме разбра и започна да работи, но аз усещах, че вътрешно не се променя. Нещо вътре в него не му позволяваше да се почувства вторичен и зависим от Висшата воля. Полето му постепенно се стабилизираше, изчистваше се. Вкопчването в способностите, интелекта и съвършенството все повече отслабваше. Но ситуацията не се подобряваше. Оставаше само един момент — вкопчването в бъдещето.

— Не планирайте, не мечтайте, не мислете за бъдещето — казах аз на него и на жена му.

— Ние вече не мислим, не планираме и не се надяваме — отговориха ми те.

Но колкото и пъти да го тестирах, параметърът на вкопчването му в бъдещето си оставаше застрашителен. Тук аз бях безсилен. Нещо се криеше зад това, но какво — не можех да разбера. Виждайки несъстоятелността си, се опитах да привлека други специалисти и една моя позната, екстрасенска от висока класа, честно ми призна:

— Нищо не разбирам. Гледам го от разстояние, полето му е чисто, нормално, а енергията все едно изтича.

Започнах да усещам, че претоварването ми прехвърля червената черта. Но ми беше по-лесно аз да умра, отколкото да гледам как той бавно умира. Опасният процес в белите дробове престана, а после започна подобрение. Белите дробове взеха да се изчистват, но рязко се влоши работата на бъбреците. Организмът престана да се съпротивлява на болестта. В края на юли той умря. Докато се опитвах да го измъкна, забелязах, че у мен започват същите процеси като неговите. Спомням си как преди близо осем години в една компания, където имаше неколцина екстрасенси, се забавлявахме с диагностика. Един от екстрасенсите ме погледна и неочаквано каза:

— А причина за вашата смърт ще са белите дробове.

Това не ме учуди. Две години преди това в продължение на няколко месеца три пъти бях карал пневмония. В първи курс на Суворовското училище неочаквано ме тръшна изключително силен бронхит, който с нищо не се лекуваше. Главният лекар на санитарната част каза, гледайки ме съжалително:

— Братле, май си хванал туберкулоза.

Туберкулоза не откриха, но лекарствата не помагаха.

Лекарите решиха да не ме уволняват поради болест, а да ме върнат в строя — може пък организмът сам да се измъкне. И всичко наистина мина от само себе си след известно време. После анализирах каква е работата.

Когато човек осъжда, мисли лошо, страда черният дроб. Ако човек е обидил някого или се обижда импулсивно, това се отразява на сърцето. Ако човек се обижда често, не само на близките, но и на себе си, на ситуацията, страда стомахът. Най-мащабните обиди вървят на фино равнище и на незабележими, но постоянни порции. И колкото по-широк е мащабът на претенциите, толкова е по-опасно. Недоволството от околния свят, от собствената съдба, постоянното вътрешно неприемане на ситуацията водят до най-дълбочинните обиди и най-често това завършва с рак на белите дробове. Ако на човек му провърви, тогава с туберкулоза или постоянни бронхити и пневмонии.

Не исках да съм в Суворовского училище през първата година. Не ми харесваше строгата дисциплина, унизяването на по-младите от по-старшите, култът към силата, който съществуваше там, макар че там беше значително по-леко, отколкото в съветската, а днес руската армия, където гаврите, произволът и насилието са по-жестоки, отколкото в затворите.

Оказва се, че ракът на белите дробове е форма на протест, неприемане на околния свят. Това е най-лошият вариант на борба. Не външна, а вътрешна. И колкото повече се обижда човек и осъжда околния свят вътрешно, толкова по-силно се сковава външната защита.

«Ще ви разкажа странна история — писа ми един човек, — тя се случи със сина ми. Всичко започна с обикновено сбиване.»

Синът му лесно натупал съперника си и сбиването почти приключило. Но изведнъж почувствал прилив на необясним страх, не можел да помръдне ръка. Когато забелязал необяснимия страх, противникът се приближил и ударил няколко пъти момчето по лицето, а то не можело да му отвърне с нито едно движение. И след това често го биели, подигравали му се, но той не можел да отвърне. Решил, че това е патология, сериозно заболяване, но страхът изчезвал, когато юношата бил сам. Той често рискувал живота си и не изпитвал никакъв страх. Страхът се появявал само когато трябвало да даде на някого отпор.

Този синдром на беззащитност ми беше познат. Все едно, че ставаше дума за мен. Аз също панически се страхувах да дам отпор и също така периодично рискувах живота си, за да се убедя, че не съм страхливец. Помня, разказваха ми за едно момче, което връстниците му често биели, ей така, за развлечение. То само закривало лицето си с ръце и повтаряло: «Господи, прости им, те не знаят какво вършат!»

Тук механизмът беше съшият. Едва когато започнах да се занимавам с биоенергетика разбрах, че сковаващият през юношеските години страх представлява защитен механизъм и говори за добра балансираност на нервната система. Когато възмъжах, на няколко пъти в пристъп на ярост без малко да убия човека, който ме беше ядосал. Чудо ме спираше. Особено ако виждах, че човекът е постъпил спрямо мен безнравствено в една или друга степен. Ако тази вътрешна експлозия на агресия не се спре от външната скованост, ще се извърши или физическо, или енергетично убийство. Повишената ориентация към своето човешко «аз» и свързаните с него ценности поражда усещане за повишена значимост на тези ценности и на собственото «аз». И съответно — повишено желание да се защитиш и вътрешно да намразиш. И сковаността в случая спасява и душата, и един живот. По такъв начин комплексът за непълноценност е резултат от комплекса за пълноценност. И най-важното, което трябва да се развива, не е умението да се защитаваш и да нападаш, а умението да бъдеш добродушен, умението да почувстваш, че човешкото «аз» с всички ценности е вторично, а чувството на любов към Бог — първично. Тъй като и педагогиката, и психологията, и медицината са възникнали от приоритета на човешките ценности, нито една от трите няма ясна представа какво е човекът, човешката личност. Значи, въздействието върху човека се свежда до сбор от определени похвати и техники, които могат да създадат външно положителен резултат с непредсказуеми последици в бъдеще. В Суворовското училище тежкият ми бронхит е минал, защото подсъзнателно съм разбрал: или приемам света такъв, какъвто е, и започвам малко по малко да се радвам и да засилвам съпротивата и активните действия отвън, или натрупвам все по-голямо недоволство от околния свят и от ситуацията, а след това боледувам и умирам.

Изобщо, ракът е болест на тъгата. Унинието, недоволството от себе си и от съдбата почти винаги води до раково заболяване. И склонни към ракови заболявания са преди всичко духовните хора. Защото тяхното самоизяждане, съжаляване за миналото, критикуване на недостатъците, отхвърляне на околния свят са значително по-силни, отколкото у другите хора. «Грубият получава радост, нежният получава печал» — е казал Есенин. Груб е онзи, който е ориентиран предимно към материалните ценности. Нежен — онзи, за когото главното са духовните ценности. Ако човек живее само с духовните ценности, той става все по-нежен и по-печален, само че отвън, а отвътре нараства озлобеността. И това завършва плачевно. За да може да живее едновременно и с духовните, и с материалните ценности, човек трябва първо да живее с любов. Моят младежки импулс, който ме насочваше към духовните ценности, беше толкова силен, че практически не съм имал шансове да оцелея. Усещах как душата ми се обгръща с печал и нищо не можех да направя. Спасиха ме петте години работа по строежите. Първо като чирак, после като зидар, заварчик, електротехник, майстор. За строител, естествено, не ме биваше. Бях вързан в ръцете и ми беше невероятно тежко да работя. Още повече, че по принцип не пиех, а да работя на тридесетградусов студ, след като бях пристигнал от Сочи, където живеех до тогава, често пъти ми беше непоносимо. И за да издържа, постоянно си тананиках тихичко песни. Спомням си как моят бригадир се провикна, като видя началника на участъка: «Михаил Семьонович, махни го тоя композитор, вече не издържаме». Тъй като началникът на участъка ми се падаше чичо, продължих да работя, макар че в ръцете ми всичко се повреждаше, гореше и избухваше, и все по-често започнах да изпитвам онези прости човешки чувства, към които се бях отнасял високомерно и презрително. Постепенно почувствах и осъзнах, че мисълта сама по себе си е безплодна, че най-изящните и най-сложни остроумия са вторични, а чувството на любов, радост и веселие — първично.

Но през пролетта на 1996 година с радостта бях зле. Третата ми книга излезе от печат, а проблемите вместо да намалеят, се умножиха. Опитвах се да открия спрямо кои същности допускам нарушение.

Най-напред, нарушения имаше по отношение на бъдещето. След това във връзка с другите светове и, освен това, към времето. Нарушаването на законите във връзка с другите светове водеше до влошаване на зрението ми, до отпадане и, кой знае защо, снижаваше етичния имунитет. Кой знае защо, другите хора изведнъж започнаха да се отнасят зле с мен. Това не го забелязах веднага. Но тенденцията се оказа достатъчно силна.

Защо едно и също нарушение е свързано с агресия и към бъдещето, и към другите светове?

По какъв начин другите светове са свързани с бъдещето? Започнах да си спомням, че след смъртта душата на човека попада в задгробния свят, а после — в други светове. И колкото по-голям брой други светове премине тя, толкова повече духовност, интелект и способности ще има човек при следващото си раждане, тоест другите светове са свързани с висшите слоеве на духовността. Ако човек е живял преди появата си на Земята в други светове, вътрешните му възможности са огромни, макар че често не подозира за това и не му позволяват да се разгърне, и съдбата му в повечето случаи е злочеста. И само силата на духа и личната изключителност отличават този човек от другите. От такива хора излизат превъзходни родители. Провалът на съдбата им, неприятностите и болестите ги подтикват към правилен светоглед и любов към Бог. И те предават на децата си, от една страна, огромен вътрешен потенциал, а от друга — правилен светоглед.

И тъй, другите светове са свързани с високи равнища на духовност. Но те по някакъв начин са свързани и с бъдещето. Отдавна съм забелязал, че ясновидците най-често използват подсъзнателния контакт със задгробния свят. А ако е налице контакт с други светове, вече става дума по-скоро за пророк или светец. В предсказанията има по-малко конкретни факти, но повече стратегическа информация. В задгробния свят времевите точки са по-сбити и там може да се види бъдещето. А в другите светове степента на обхват на миналото, настоящето и бъдещето е още по-широка. Да речем: психолозите са установили, че осъзнаването на настоящето отнема на човек средно дванайсет секунди, на миналото — осем секунди и на бъдещето — две до четири секунди. В задгробния свят този срок може да бъде равен на два месеца, а в други светове — на две години. Съответно и възприемането на заобикалящото ни е друго, и логиката на мислене е друга. Усетих, че започвам да имам неприятности с бъдещето, когато започнах да работя над третата книга. Това, че започнаха да рухват всичките ми планове и надежди, не беше най-страшното. Работата стигаше до откровени нелепости.

В началото на декември 1995 година реших да кандидатствам за тригодишна входна виза за САЩ. Взех поканата, всички документи и отидох в консулството. Събеседването премина нормално.

— Моля, идете на касата, платете визата и след три часа елате да си вземете паспорта — ми казаха.

Отидох, но не ми дадоха паспорта.

— Не знам защо са решили да ви проверят чрез Държавния департамент. Затова почакайте към една седмица, а после елате да си вземете паспорта.

Отидох след една седмица.

— Знаете ли, сега в Америка има стачка на служителите и затова не можем да ви кажем кога ще дойде отговорът от Вашингтон. Обадете се по телефона след още една седмица.

Обадих се в началото на януари.

— Стачката вече е приключила, но документите ви не са пристигнали от Вашингтон. Обадете се след десетина дена.

Обадих се в средата на януари.

— Засега нямаме никаква информация за вас — ми казаха, — обадете се в края на януари.

Разбрах, че това може да продължи доста. Пикантността на ситуацията се състоеше в това, че паспортът ми продължаваше да се намира в американското консулство и аз през това време не можех да пътувам в никоя друга страна.

— Можете да си вземете паспорта, когато поискате — отговориха ми в консулството, когато попитах за него.

След това шансовете ми да получа виза щяха да станат равни на нула и аз го разбирах. Телефонирах в Ню Йорк на една моя позната. Тя каза, че лично щяла да се свърже с Държавния департамент на САЩ и да разбере защо оттам не дават никакъв отговор. След няколко дена понаучила това-онова. В гласа ѝ се долавяше недоумение.

— Обадих се там на човек, свързан с формулярите, документите и т. н. Оказа се, че той много е чувал за теб. Та, да ти кажа, в Държавния департамент не са получавани никакви твои документи.

— Опитай да се обадиш в консулството и да им кажеш това нещо — помолих я аз.

След няколко дена пак се свързваме.

— Как мислиш, какво ми отговориха в консулството? — весело ме попита моята позната.

— Сигурно някоя поредна смехория.

— Точно така. Казаха ми, че те в действителност изпратили документите ти в Москва.

— Добре — отговорих ѝ аз, — ще се опитам да науча нещо чрез посолството.

Но когато хора, свързани с посолството в Москва, започнаха да изясняват каква е работата, отговорили им, че не са получавали никаква информация.

След два месеца и половина постоянни обаждания по телефона разбрах, че трябва да си взема паспорта. Всичките ми планове се сринаха. В края на краищата се примирих с това. Щом толкова откровено отгоре ми препречват възможността да отида в Америка, значи не бива да ходя там, реших аз и се успокоих. И ето че за последен път се обаждам в американското консулство.

— Документите ви се получиха — съобщават ми оттам. — Но въпросът да ви се дадат ли, или не, ще се решава лично от американския консул.

— Кажете ми, колко често консулът решава въпроса за издаване на виза? — полюбопитствах аз.

На другия край на жицата се посмутиха.

— Това става за пръв път — отговориха ми.

— Добре, как да се запиша за прием при консула?

— Той сега е в отпуск. Обадете се след две седмици. Обадих се след две седмици.

Консулът още го няма, обадете се след няколко дена — любезно ми съобщиха.

В края на краищата консулът дойде на работа. Беше вече средата на март. Препоръчаха ми да дойда един час преди приемното време, което сторих най-добросъвестно.

— Консулът сега е зает, почакайте към час и половина — помолиха ме.

— Разбира се, разбира се — отвърнах аз.

След час и половина отидох при момичето и учтиво го попитах:

— Извинявайте, консулът дали помни за съществуването ми?

— Всичко е нормално. Не се тревожете — утеши ме то, — но консулът току-що замина за някъде. Почакайте още малко, а после ще ви повикат.

Още три часа седях, загледан мълком пред себе си. После ме викнаха на гишето.

— Знаете ли, консулът сега е зает — каза момичето, — но той си даде благословията, така че можете да дойдете след три часа и да си получите паспорта с визата.

Което и сторих.

Чак след това се опитах да анализирам и да разбера същината на станалото.

Колкото по-нелепа и по-оскърбителна ситуация се оформя около вас, толкова повече този знак свидетелства, че трябва да се подготвяте за нещо сериозно. В момента ситуацията методично и точно рушеше моите планове и надежди за бъдещето и аз разбирах, че и най-малкото раздразнение или вътрешно озлобяване в дадената ситуация няма да ми позволи да преодолея изпитанията, които, по всичко личеше, скоро щяха да започнат. И постепенно започнах да свиквам с това, че всяка моя цел, всеки мой план неизбежно ще рухне. Това беше достатъчно лесно.

Значително по-сложно се оказа да приема предателствата и несправедливостите, които се заредиха същата пролет. В третата книга бях писал за един бизнесмен, чието поле започнало да се влошава и след това започнало разваляне на съдбата и характера на сътрудниците му. Оказва се, че с неоправдано висока заплата можеш да съсипеш съдбата и характера на един човек. Та сега мога да ви посоча този човек. Това бях аз. Исках да създам във фирмата си комунизъм и исках всичките ми сътрудници да не се нуждаят от нищо, още повече, че колективът не беше голям, само седем души. Първо започнах да за-белязвам, че структурите на съдбата на сътрудниците ми се влошават, после на някои започна да се влошава зрението, което беше много тревожен признак. А после забелязах, че у сътрудниците ми се развиват спотаени претенции към мен. Започна да се оформя същинска опозиция. Разбирах, че на всяка цена трябва да се въздържам от осъждане и презрение. Ако не премина изпитанието, после няма да ми позволят да разбера какво е станало, да не говорим за нещастията и болестите, които ще последват. Макар че ситуациите често бяха твърде неочаквани.

Спомням си как един мой познат, на когото имах пълно доверие, гледайки ме в очите, каза: «Виж какво, ти ми спаси живота, аз никога няма да те предам, а що се отнася до парите, тук можеш да си сто процента спокоен».

После се изясни, че думите му, меко казано, не отговарят на действителността. Всичките ми представи за почтеност, нравственост и честност в началото на лятото на 1996 година някак си изведнъж рухнаха. Смятах, че лесно мога да приема загубата на пари, всяка несполука, скъсване на отношения, без да ми мигне окото. И се смятах за балансиран. Но се оказа, че предателството, безнравственото поведение просто ме сринаха и нищо не можех да направя.

Не очаквах, че душата ми може толкова силно да зависи от човешки ценности като идеали, морал, нравственост, справедливост. С ума си разбирах, че поведението на сътрудниците ми и на другите хора спрямо мен е предизвикано на първо място от моето състояние. Че тяхното поведение по някакъв начин ме предупреждава и спасява. Но обидата изпълзяваше отвсякъде и чувствата не ми се подчиняваха.

По времето на Чингис хан монголите налагали най-страшното наказание за престъплението, наричано «измама на този, който ти се е доверил». От една страна, подлостта и предателството рано или късно ще бъдат наказани. Неслучайно Юда се е обесил. А от друга страна, всеки човек е воден от Бог, значи, пред Бог виновни няма. Но никоя подла, предателска постъпка не е случайна и значи лекува душата на този, когото предават. Само че не разбирах как тя лекува душата и това не позволяваше на обидите ми да изчезнат. Продължавайки изследването си по-нататък, стигнах до неочакван извод, който проясни всичко и ми помогна да оцелея.

Оказва се, че бъдещето е не само целите, задачите, принципите и надеждите. Бъдещето — това са идеалите, това са духовността и благородството, това са нравствеността, почтеността и справедливостта. Вкопченият в бъдещето човек го загубва. А загубата на бъдещето е смърт. И се оказва, че раковите заболявания възникват тогава, когато е закрито бъдещето. Значи човек, който не може да приеме краха на плановете и надеждите си, човек, който вътрешно не може да приеме и да прости предателството, непочтеността, несправедливостта, краха на идеалите, оскърбяването на духовността — такъв човек върви право към тежко заболяване и смърт.

Месеци наред, многократно връщайки се към онези събития, постепенно разбирах какво е станало тогава. Докато пишех третата книга, вече разбирах, че духовността не е Бог и че мнозина, молейки се на Бог, всъщност са се молили на духовните ценности. Тоест за мен духовността и любовта станаха напълно различни понятия. Но се оказа, че нравствеността, почтеността, идеалите и любовта за мен са били синоними. Аз съм бъркал нравствеността с любовта, а ако трябва да съм точен, подсъзнателно винаги бях смятал, че нравствеността стои по-горе от любовта, тоест че е невъзможно да обичаш човек, който те е измамил и оскърбил. В тази насока животът внесе своите поправки. После разбрах и още една доста съществена подробност.

Книгата ми имаше твърде голямо значение за много хора. А с неправилен светоглед можеш да навредиш на много хора. Естествено, това не бива да се допусне. Значи, трябва да ми се даде възможност да запазя любовта, когато разрушават всичко човешко у мен, и ако запазя любовта, не само ще оцелея, но и ще мога правилно да напиша тези редове. Но ако при рухването на човешките ценности не съумея да опазя любовта към Бог, тогава да живея, да съм здрав и, още повече, да пиша тази книга, е крайно нежелателно. Но тогава, без още нищо да разбирам, си повтарях: «Обичам онези, които ме предадоха. Обичам онези, които се отнесоха несправедливо към мен. Обичам онези, които стъпкаха идеалите ми и разрушиха надеждите ми». Душата ми се противеше, а аз стотици и стотици пъти повтарях тези думи и я убеждавах. «Каквито и неприятности и нещастия да ми се случват, любовта ми към теб, Господи, не отслабва — повтарях аз, — и всяко крушение на човешките ценности възприемам като пречистване на любовта ми към Теб». Тази молитва също ми помагаше да не се озлобя в критична ситуация.

Стотици и стотици пъти, анализирайки тези и следващите събития, аз по-дълбоко разбирах връзката между външно несъпоставими събития. Разбрах защо първата любов най-често е несполучлива. Защото тя е символ на човешкото щастие и ако запазиш в душата си чувството любов, когато се рушат всички външни условия за нейното съществуване, това ще ти позволи после да изпиташ истинска любов без опасни последици за здравето и живота ти.

Или нека си представим друга ситуация. Мъж се влюбва в жена и тя му отвръща с взаимност. И ненадейно, възползвайки се от някакъв маловажен предлог, тя започва да се държи недостойно с него, безнравствено и непочтено, и той не разбира каква е работата. А и тя после трудно ще може да обясни поведението си. А ситуацията, оказва се, опира до следното: онова, което наричаме «контакт с бъдещето», тоест нравствеността, духовността, благородството, принципите, мечтите и идеалите, лежи в основата и на духовните отношения, и на съвършенството, и на способностите, и на интелекта. И ако у един влюбен мъж ориентацията към отношенията с любимата жена, към нейното съвършенство, към нейната духовност премине червената черта, тогава този мъж просто ще умре или ще се разболее тежко. И животът му може да бъде спасен на първо място от безнравствено, несправедливо поведение на жената. И ако мъжът съхрани любовта, вкопчването в бъдещето намалява и съответно намалява вкопчването в отношенията, способностите и интелекта.

Значи, колкото по-голяма е способността ни да запазваме любовта и да прощаваме на любимия човек, който е оскърбил нашите най-светли и благородни чувства, толкова повече хармонични отношения, способности и интелект и онова, което наричаме «човешко щастие», ще ни бъде позволено да имаме. Разбирането на това ми позволи да оцелея и да спра разпадането, което започна през пролетта на 1996 година. И ми позволи да помогна на други хора, чиито изключително тежки болести бяха резултат от неумението им да спасят любовта си в сложна ситуация.

Новите ценности

Третата книга излезе от печат. Мнозина казваха, че много им е помогнала. Но само след няколко месеца видях, че изложената в нея информация изостава от знанията, които бях получил през лятото на 1996 година. Време беше да седна и да напиша нова книга. А аз, честно казано, планирах да си почина, да се поуспокоя и чак тогава да напиша книга, в която да отговоря на много въпроси и да разясня голям брой неразбираеми места.

Често ми казваха, че информацията била пределно сбита и че бих могъл да напиша няколко книги, обясняващи същината на вече написаните!

Станалите събития ме накараха да разбера, че системата не е завършена, че може да дойде най-неочаквана информация и ще трябва да положа усилия, за да я асимилирам. През есента смятах, че по принцип всички човешки ценности могат да се обособят в три групи.

Първа група — отношенията.

Втора група — способностите, интелектът. Съвършенството.

Трета група, лежаща в основата им — контактът с бъдещето.

Запознаването с каквато и да е нова информация при мен протичаше по следния начин.

Отначало пълно разваляне на всичко наоколо, загуба на контрол над ситуацията. После опит да разбера, да оценя това, което става. По-нататък — включване на новата брънка в системата. И накрая: отработване на модела на практика, тоест собственото ми пречистване в тази насока, правилно осмислено прехвърляне на стотици и стотици ситуации, работа с пациенти и т. н. След това новата информация можеше да бъде поместена в книгата. Нешлифованата информация може да бъде опасна за читателя, в това се убедих още щом пристъпих към написването на първата книга.

Ситуацията, която се случи тогава, беше просто мистична. Когато се опитвах да пиша текста на първата книга, сякаш нещо отгоре не ми даваше. Обикновено авторът пише текста на книгата, месеци наред изглажда ръкописа, а после търчи подир редакторите и ги умолява да отпечатат книгата му. Първата ми редакторка сама ме намери, след като прочела статия в списание «Наука и религия», сама ми предложи да напиша книга, при което, като видя, че не мога да пиша, намери изход от положението:

— Можете да издиктувате текста на магнетофонна лента — каза ми тя, — а всичко останало ще бъде направено.

Освен това една наша обща позната я предупредила, че може бързо да загубя интерес към книгата и да я зарежа, и затова за още несъществуващия ръкопис ми бе даден приличен паричен аванс, който аз веднага пропих и похарчих. И след един-два месеца, когато загубих желание да се занимавам с писане на книга, тъй като работата се оказа пипкава и тежка, беше късно за отстъпление. Оказа се, че всичко, свързано с понятието карма, с информацията за нея, прилича на гнездо на оси. При най-малкото докосване настъпваше такава ужасия, че ми идеше да си плюя на петите. За да ми бъде по-лесно да издиктувам текста, предложих да съберем малка група, на която просто ще разказвам за изследванията си. И аз им изложих суровата информация, без изобщо да си представям, че това може да е опасно. А след няколко минути всички изведнъж забелязахме, че започва да става нещо страшно. Мнозина пребледняха, започнаха да изпитват премаляване, което непрекъснато се засилваше. Полето около главите на всички започна да се държи по странен начин. Настъпи лека паника. Аз абсолютно не знаех какво да правя. А трябваше да направя нещо.

— Не е трябвало да получавате информацията, която ви съобщих. За вас тя, кой знае защо, е много опасна. А какво да правя, засега не знам, освен, може би, да си я взема обратно.

И изведнъж ме осени: а защо наистина да не си взема тази информация обратно?

— Сега ще забравите всичко, което чухте до този момент — казах аз на присъстващите. — След девет секунди всичко ще бъде изтрито.

И след това видях как всичко се нормализира и ние продължихме разговора. Разбрах, че прякото включване към различни източници на информация за мен може да е безвредно, а за други — опасно.

И че първо трябва да поносиш информацията в себе си, да я адаптираш и чак тогава да я поднасяш на другите, изпълнявайки ролята на своеобразен филтър. С книгата работата е още по-сериозна. И колкото и важна да е получената информация, минава минимум половин година, преди тя да може да бъде поместена в книга.

И тъй, към есента на 1996 година смятах, че нова тема едва ли може да се появи. Но тя се появи, при това доста неочаквано, по време на едно от пътуванията ми в чужбина. С мен поиска да се види ръководителят на страната, в която се намирах тогава. Погледнах го дистанционно: до този човек, в полето му, имаше бяло сияещо петно. Ангел-хранител, и то много силен. А и самият човек беше духовен и хармоничен. Дадох съгласието си за срещата. Между другото, този човек е вкопчен в бъдещето. По полето му личеше, че презира негодниците и подлеците.

— А за какво да ги уважавам? — учуди се той по време на разговора ни.

— Не трябва да ги уважавате, но не бива да ги презирате — обясних му аз.

Това презрение и повишеното недоволство от себе си при несполуки се разгръща в програма за самоунищожение, която може да се засили и после да даде отражение върху здравето. През нощта внезапно се събудих от усещането за голяма неувереност и за започващо остро заболяване. Налегна ме изключително силна хрема. При това темата беше някак си нова. Не беше свързана нито с отношенията, нито със способностите, нито с принципите, нито с идеалите. Погледнах откъде идва дестабилизацията. Оказа се, че у мен е започнал резонанс с програмите на човека, с когото трябваше да се срещна сутринта. Някаква активно действаща в подсъзнанието му програма бе влязла в резонанс с моята и в мен бе пламнала вътрешна агресивност към целия свят, която тутакси се бе превърнала в програма за самоунищожение, спирана от хремата. При това не можах да се отърва от тази хрема близо две седмици. Спомням си как след известно време правех прегледи и обяснявах на пациентите си:

— Вътрешното недоволство от околния свят, осъждането на другите хора се превръща в програма за самоунищожение. А тя се блокира с главоболие, травми на главата, менингити, енцефалити, загуба на зрението или слуха. Един от най-щадящите видове блокировка е възпалението на носоглътката. Ако с това програмата за самоунищожение не се блокира, следва удар по пикочно-половата система. Та силната хрема — продължавах аз, — е един от първите признаци за активизиране на самоунищожението.

После се сещах за зачервените си очи и подутия си нос и добавях:

— Както виждате, в мен сега протича тъкмо такова пламване. По-късно, в течение на няколко седмици след срещата, се опитвах да анализирам кое е могло да ме разклати толкова силно.

Темата явно беше нова и беше свързана с понятието «власт». За мен тази тема нямаше някакво особено значение, а за пациента ми беше от първостепенна важност. Значи, през някой от животите си съм имал голяма агресия към хората и околния свят заради тази тема. Властта в системата на йерархията на човешките ценности се оказа на много високо стъпало. Но «власт» е събирателно понятие. Това не е просто контрол над ситуацията. Това е съвкупност от няколко човешки ценности.

И аз непрекъснато продължавах да пресмятам, да анализирам, да опипвам, опитвайки се да разбера каква е работата. Програмата в душата ми беше събудена. Установих, че през четвъртия си живот съм разполагал с твърде голяма власт и твърде неправилно съм се отнасял към това. В сегашния си живот усещах как и най-малката власт над хората ме прави горделив, жесток и деспотичен и затова сегашният ми живот представляваше предимно низ от унижения. Щом се появеше възможност да проявя лидерството си спрямо другите, веднага ме сплескваха като муха. И аз подсъзнателно чувствах, че славата, известността и най-вече високото положение не само ще ме развратят, но и ще ме убият, в най-добрия случай ще ме направят нещастен. Когато видях, че е започнало активиране на програмата, разбрах, че ако до месец-два не усвоя тази нова човешка ценност, после просто ще ме стрият на прах.

И ето че пак анализирам. От какво се състои властта? Това е управляване на съдбите на другите хора, значи, умение да управляваш своята съдба, значи, у никой властник не бива да има онова, което се нарича «вкопчване в благополучната съдба». И към всички неприятности, нещастия и удари на съдбата той трябва да се отнася спокойно и хладнокръвно. После много пъти проверявах — да, понятието «съдба» е съставна част от понятието «власт». Без силна интуиция властникът не може да съществува, силната интуиция е повишен контакт с бъдещето, а разширяване на контакта с бъдещето е възможно само при хора с голям запас от духовност. Но понятието «контакт с бъдещето», както и понятието «съдба» вече ми бяха познати.

Имаше още някакъв компонент, при това — най-важният. Постепенно го напипах — това беше волята. Без силна воля никой управник не може да управлява държава. Той може да е способен, умен, духовен и почтен, съдбата му може да е благополучна, но ако е безволев, не бива да ръководи държава, ще я погуби. А какво представлява волята? Оказва се, че това много по-лесно може да се почувства, отколкото да се осъзнае. Прехвърлях модел след модел, опитвайки се да разбера какво е това воля. Волята е желание, което може да съществува ден, месец, година и т. н. Обикновеното желание възниква за известно време, а после изчезва. Когато условията за реализиране на желанието са отминали, но то е останало, това вече е голямо желание, а когато условията противодействат на съществуването на желанието, това вече е воля.

Волевият човек е човек със стратегическо мислене. А стратегическото мислене е невъзможно без дълбоко разбиране на околния свят и без развито съзнание! Значи, високият волеви импулс е резултат от правилно отношение към света, от правилно ориентиране в него. А това е възможно, когато в душата е натрупана много любов към Бог, когато светът е бил опознаван от гледна точка на любовта, когато човек изцяло се е отказвал да проявява волята си, виждайки във всичко волята на Твореца. Затова истински управник в повечето случаи е онзи, който съзнателно се е отказал от човешките желания, от волята си, от своите идеали, цели и надежди, оставяйки само едно желание и една цел, и една волева проява — да излезе извън границите на всичко човешко, за да усети единството си с Бог. Тогава разбрах защо в индийската философия отказването от желанията е било едно от главните условия за сдобиването с висше щастие.

Непрекъснато ме молят да напиша коя болест с какво нарушение на кармичните закони е свързана. Такава еднозначна връзка няма и не може да има. Колкото индивидуален е всеки човек, толкова индивидуална е и болестта му. Но определена взаимна зависимост наистина съществува. Задстомашната жлеза, например, отговаря за отношенията между хората. Ако към близък човек се предявяват чести претенции и възниква желание за скъсване на отношенията с него, може да се появи диабет. Ако не се каните да прекратите отношенията, но постоянно се обиждате, ще имате проблеми с дванадесетопръстника и стомаха и това после може да доведе до усложнения и болки в сърцето. Ако кора-восърдечно и лошо мислите за близък човек, могат да пострадат черният ви дроб и пикочният ви мехур.

Нека се замислим над следния въпрос. Защо слънчевият сплит, тази концентрация на нервна енергия, се намира до мястото, където жлезите активно участват в асимилирането на храната? Защото посредством поемането на храната се извършва опознаване на околния свят. Човек асимилира храната първо информационно. Зрението, обонянието и вкусът са посредници на две информационни системи: на храната и на човешкия организъм. Ако в този стадий информацията не се усвоява правилно, или ще изчезне желанието да ядете тази храна, или стомахът и червата няма да я приемат, ще получите разстройство. В столовете и евтините ресторанти отравянията най-често стават не поради качеството на храната, а поради състоянието на онзи, който я е приготвял. Добрият готвач е преди всичко вътрешно добродушие, независимост от човешките ценности, много любов в душата. Един познат веднъж ми каза: «Майка ми преди да започне да готви, винаги се молеше и всички забелязваха, че е много добра готвачка. А баба ми беше медицинска сестра в болница, и тифус, и холера — всичко е видяла, и я питах: «Бабо, ти някога боледувала ли си?» — а тя ми отговаряше: «Не, никога. Преди работа ще се помоля, ще кажа: «Господи, да бъде волята Ти» — и отивам да работя».

След това си спомних един епизод от моя живот. Когато едва започвах да разработвам метода си и още не бях написал нито една книга, бях отишъл в едно малко северно градче. Разприказвахме се с главния лекар на местната болница.

— Щом твърдиш, че всичко е взаимосвързано, тогава обясни ми защо ме боли сърцето. Никакви лекарства не ми помагат, болките не минават и не минават.

— Всичко е много просто: много си се обиждал на жените.

— И какво трябва да направя?

— Иди на църква, запали свещ за свое здраве, прости всички обиди, приведи душата си в ред, а после се обърни към Бог и помоли всички обиди да се махнат от душата ти и от душите на твоите потомци, и помоли за прошка, задето си се обиждал.

— И какво, ще ми мине ли? Аз само се усмихнах.

— Разбира се, ще ти мине.

— Щом е тъй, веднага се качваме на колата и отиваме в църквата, тя е извън града, на един час път, между другото, ще се полюбуваш на природата, местата там са прекрасни, църквата е дървена, на няколкостотин години, издигната е на брега на реката.

И ето че по горския път, по тесния коридор между ели и борове, пътуваме към църквата.

Южната природа въпреки цялата си красота е някакси суетлива. В северната природа има такава мощ и размах, че душата често замира в необясним възторг. А църквата над реката поражда такова чувство на благоговение, че се молиш без думи, просто като я гледаш. Приближихме се, няма жива душа. Край църквата, в дворчето, цепеше дърва един монах. Помолихме го за разрешение да влезем и той ни въведе. Влязохме и запалихме свещи. Неочаквано монахът дойде при нас.

— Когато палите свещи и се молите, накрая непременно кажете: «Господи, да бъде волята Ти».

Благодарихме му и той се оттегли, излязохме от църквата, заслизахме по дъсченото стълбище. На връщане си мислех: «Чудно нещо, като паля свещ, моля се и искам нещо, това е реализация на моите желания, на моята воля, на моето аз, а когато казвам: „Господи, да бъде волята Ти“, сякаш съм готов да се откажа от желанията си.» Но усещах, че някакси тази фраза е много важна.

Няколко години по-късно, когато изучавах духовните структури на човека, разбрах, че тази фраза позволява да не се вкопчваме в желанията си, да не ги превръщаме в своя главна цел. Иначе те или няма да се сбъднат, или сбъдването им ще донесе големи нещастия.

Една моя позната веднъж ми каза:

— Искаш ли да те науча как да ти се сбъдват желанията? Когато искаш нещо, мислено си представяй осмица. Колкото по-ясно си я представиш, толкова по-скоро ще се сбъднат желанията ти.

Погледнах на фино равнище какво става в този случай.

— Знаеш ли какво, ако искаш децата ти да са живи, по-добре самата ти не прави това. Знаеш ли какво е осмицата? Математиката помниш ли я? Това е знакът за безкрайност. Когато си я представяш, твоите желания подсъзнателно се увеличават стотици и хиляди пъти. И ако размерът на желанието ти е малък и то върви срещу законите на Вселената, тогава плавно ще изчезне и няма да пострадаш кой знае колко. Но ако е хиляди пъти по-голямо, противодействията също ще бъдат съответни. В кой случай желанията ти ще влязат в противоречие с Вселената? Когато значимостта на твоето човешко «аз» е по-голяма от висшето «аз», от Божественото.

Душата, вкопчвайки се в човешките ценности, поражда желания с наченки на агресия. Колкото по-силна е зависимостта от човешките ценности, толкова по-голяма агресия върви след желанията. Затова желанията на един светец могат да се увеличават без особен ущърб за душата му. А при обикновения човек, ако устремеността му към любовта и към Бог не изпреварва развитието на желанията, работата може да завърши с болести, смърт и т. н. Ако едно желание от голям мащаб достига значителна дълбочина и съответно се предава на потомците, това може да завърши с гибел на целия род. Затова думите «Да бъде волята Ти, Господи» означават, че родените от несъвършената душа желания не трябва да се реализират, ако това противоречи на волята на Всевишния. Тогава дори една неправилна молба няма да бъде толкова опасна. Когато човек в молитвата си подчертава, че неговото желание, неговата воля, неговият живот, неговото човешко «аз» са вторични, а любовта към Бог, Божествената воля — първични, колкото по-често го повтаря, толкова по-малко зависи от човешките ценности, толкова по-чиста става душата му и толкова по-бързо се сбъдват желанията му, донасяйки не болка, загуби и мъки, а цялата хармония на човешкото щастие.

Бях почувствал важността на казаното от монаха в църквата, защото вече имах прецедент. По натура аз съм максималист и ако ми се прииска нещо или си поставя някаква цел, стигам докрай. При това колкото и време да мине, желанието ми не отслабва. По всичко личи, че през миналите си животи съм бил достатъчно хармоничен човек и мащабът на желанията ми е бил голям. От малък съм забелязал, че всичките ми желания се сбъдват. Отначало това ме радваше, а после ме уплаши. Все пак желанията ми могат да навредят на други хора. И тогава започнах да развивам в себе си мащабното желание да помагам на хората да опознаят света.

Съдбата ме удряше безмилостно, а аз не можех да разбера за какво. Сега разбирам, че при силата на желанията ми и при неправилния ми светоглед, практически не съм имал шансове да оцелея. Спасявали са ме постоянните болести и злочестата ми съдба, и освен това ежесекундното желание да проумея света, да почувствам хармонията му.

През 1980 година, както си седяхме на трапезата, измислих тост: «Животът е дадена ни възможност да обичаме. Човекът е средство за любов. А смисълът на живота е натрупването на любов». Силата на желанията трябва да съответства на вътрешната хармония. За дисхармоничен човек любовта е не толкова щастие, колкото изтезание. Колкото по-голямо е желанието на лекаря или лечителя да помогне на болния, толкова по-вярващ трябва да е той вътрешно. Състраданието прави човека човек. Желанието да помогнем на другия, да го спасим развива най-добрите човешки качества. Но ако забравяме, че болестите, нещастията, страданията и остаряването пречистват душата, ще превърнем избавянето от страданията в самоцел. Тогава и лечителят, и лекарят поемат болестта върху себе си, дори само да посъчувстват на болния. Тогава се пречиства тялото на болния и се озлобява душата му. За лекаря и лечителя осъзнаването, че нашата воля, нашето желание да помогнем на друг винаги са вторични, а волята на Бог и любовта към него — първични, е условие за здраве и оцеляване.

През 1990 година, когато работех в кооператива към Първи медицински институт, приемах болни и ефектът често беше смайващ. Тогава, през 1990 година, за пръв път видях кармичните структури и започнах да създавам своя метод. И той се раждаше преди всичко като система за самозащита. Разбрах, че всичко това е много сериозно и че ако не се науча да виждам кой атакува и откъде, работата може да завърши зле. Отначало смятах всяка деформация на полето за урочасване и се опитвах да отблъсна всичко това назад, а после просто да го разруша.

В процеса на работа моето равнище на виждане ставаше все по-дълбоко и веднъж, когато безуспешно се опитвах да открия автора на урочасването, се добрах до фините равнища и изпитах едно от най-силните потресения в живота си. Нямаше никакво урочасване, това беше наказание свише. Тръпки ме полазиха, когато разбрах с кого съм се опитвал да се боря. Видях, че това «лечителство» е само отсрочка и в крайна сметка няма да доведе до нищо добро. Отидох на църква, помолих се на Бог и в молитвата си казах да не ми се позволява да помогна на болния, ако това ще навреди на душата му. Разбрах, че трябва да се помага на хората, но това трябва да се върши правилно. Разбрах защо лекарите умират по-рано от хората с други професии.

Лекарят и лечителят не лекуват, те облекчават страданията на болния и му помагат да оздравее. При Исус Христос идвали хиляди болни, но той лекувал единици, онези, които били готови, тоест били извървели по-голямата част от пътя. И неслучайно той питал човека дали вярва. Колкото по-силна е устремеността към Бог, толкова по-малко увреждат душата всякакви кардинални промени. И откъде се е появила фразата: «Никой не е пророк в селото си»? Когато дошъл в селото си, Христос никого не могъл да излекува. За всички той бил синът на дърводелеца Йосиф. И тогава той си тръгнал оттам, изричайки фразата, която после станала всеизвестна.

Ако лекарят през предишния си живот е бил вярващ, ако в душата му има много любов, неговото искрено желание да помогне на болния не му вреди. Той не се самобичува, когато не е успял да помогне, не се сърди на болния, когато не се държи както трябва. «Истинският лекар — казвал Бехтерев, — щом влезе в болничната стая, на болните им олеква». Тоест лекарят лекува преди всичко с душата си. Той предава на пациентите своята изпълненост с любов и умението да се обича и това е най-важното лечение. Без личността на лекаря няма медицина. Лекар, който се стреми да опознае душата, който усеща връзката между душата и тялото, по-правилно ще се ориентира във всяка болест.

Особено важна е личността на лекаря в източната медицина. Една моя позната китайка, занимаваща се с иглотерапия, ми разказваше, че дълго не я оставяла на мира някаква жена с научно звание и диплома за иглотерапевт. «Бода същите точки, които и ти. Обясни ми защо ти имаш прекрасен ефект, а аз — практически никакъв?» Казах, че ще ѝ разкрия тайната. Тайната е в самата нея. Трябва да стане по-добра, да работи над себе си. Едно и също лекарство, предписано от различни лекари, дава различен ефект, тоест първично е информационното лечение.

Случи ми се нещо забавно по времето, когато тъкмо бях започнал да работя с кармичните структури. Бях с приятели в Крим. Взехме такси, потеглихме за един от плажовете. Беше мой ред да плащам, но в последния момент нещо ме прихвана. Казах на приятеля си: «Ти плати» — и изскочих от колата. Той, без дума да каже, плати на шофьора и тръгнахме към плажа, който представляваше множество заоблени камънаци край водата, изкъпахме се, попекохме се на слънце. После извадихме няколко бутилки «Мадейра» и мезета. С «Мадейрата» добре вървят орехи и кашкавал, освен това си носехме хляб, домати, краставици. Наляхме чашите, вдигнахме тост: «За прекрасната природа на Крим и за Алупка». Поседяхме, посъзерцавахме природата. Наляхме си втори път. Произнесохме тост, пихме и замезихме.

След пет минути приятеля ми го заболя стомаха.

— Май съм се отровил — каза той.

Всички се разсмяхме, защото бяхме яли едно и също.

— След две минути ще ти мине, не унивай — казахме му ние, хайде пак да пийнем и замезим.

Но на него му ставаше все по-зле. След няколко минути, когато легна, защото вече не можеше да седи, лицето му взе да придобива зеленикав цвят. Разбрахме, че нещата са сериозни. Тогава си спомних, че съм лечител. Погледнах каква е работата и реших да проведа един малък експеримент. Всички настояваха веднага да му натисна съответните точки или да движа ръце пред лицето му.

— Ще го излекувам — казах аз, но първо ще направя едно нещо. Отидох при приятеля си, наведох се и му прошепнах на ухото:

— Ти ми се разсърди заради парите в таксито, поискай прошка от Бога.

След една минута лицето му стана розово, а след пет минути вече всички седяхме и пийвахме.

Оказва се, че храната може да бъде прекодирана дори след като си я изял. Значи, можем да се молим на Бог не само преди, но и след ядене. Когато човек само вижда и започва да опитва храната, протича активен информационен обмен, затова ако човек отначало гледа храната и яде, без да бърза, процесът на асимилация се извършва по-добре и информационната шлака ще бъде по-малко. Затова правилно подбраната храна и настойките от билки могат да помогнат за излекуването на най-различни заболявания. След като храната стигне до стомаха, настъпва вторият етап от информационното храносмилане, а третият започва, когато храната стигне до червата. Тук се извършва най-важният процес. Ако през първия етап значителна част от информационната работа поемат слюнчените жлези, а в стомаха — предимно повърхността на стените на входа и изхода, то при влизането в червата това са жлъчката, дванайсетопръстникът и задстомашната жлеза. При това черният дроб работи с информацията, засягаща способностите, интелекта и съвършенството. Задстомашната жлеза — с темата за отношенията, дванайсетопръстникът — и с едното, и с другото. От начина, по който се формира информационната структура на влизащата в червата храна, зависи физическото и емоционалното състояние на човека. Разнообразната, деликатесна храна отнема прекалено много сили и може да доведе до болести, до снижаване на духовния и творческия потенциал. Затова в повечето случаи дълголетниците се хранят предимно с еднообразна храна и в малки количества.

Разделното хранене помага да се лекуват много заболявания. Макар че периодично са нужни и сътресения, както и състезания. Едно време не разбирах защо хората с гордост казват за някого: «Той може да изяде за едно денонощие цял овен». Лакомията си е лакомия, какво толкова хубаво има тук? После разбрах — за да усвоиш такова количество храна, всичките ти жлези трябва да работят като часовник. А за целта не бива да си ревнив, груб, горд, тоест лакомникът трябва да е добродушен, иначе просто ще умре от преяждане. Ако у някого са повишени ревността и обидчивостта, задстомашната му жлеза работи зле и той е принуден да яде по-малко сладко. А ако има повишени амбиции, страда черният дроб и той трябва да яде по-малко лютиво, солено и пикантно. Затова когато човек строго пости или гладува, енергетичното му вкопчване в човешките ценности значително отслабва. А ако през това време се и моли, ефектът е значително по-добър, тоест и постенето, и гладуването преди всичко пречистват душата и това позволява и на тялото да се пречисти. А ако човек по време на гладуването се обижда, ядосва и се кара, такова гладуване може да навреди на тялото. Медиците са забелязали, че е по-добре продължително гладуване да се провежда не амбулаторно, а стационарно. В болниците и санаториумите човек се изолира от стресовете и преживяванията и ефектът естествено е по-добър. Неслучайно когато гладувал, Христос се оттеглял в пустинята.

Но все пак в заболяването главна роля играят характерът и светогледът на човека, както и в оздравяването. И ето, разговарям с един младеж, който страда от диабет. Това не му е първият сеанс. Гледам органите му на полево равнище. Районът на задстомашната жлеза е поразен много тежко. Невидима информационна нишка свързва задстомашната жлеза със смъртта на жена му в двата му предишни живота. Главната причина за смъртта на жена му е неговото вкопчване във волята, в желанията, второ — в принципите и идеалите, трето — в отношенията. Тоест това е агресивност, когато някой върви срещу волята и желанията му, деспотизъм, жестокост, сляпа принципност, когато някой не съответства на идеалите му, обидчивост, ревност, подозрителност в отношенията

— Старая се да работя над себе си — казва младежът, — но много ми пречи майка ми. Тя никога не слага нещата на мястото им. Ядосва ме. Досажда ми с някакви претенции.

— Вашата майка ви прави ваксинация, а вие не я приемате. Дори най-малкото раздразнение и агресивност срещу майка ви засилва подсъзнателната агресивност към бъдещата ви жена. — Вдигам рамене. — В предишните ви два живота зради това е умряла жена ви, през този и следващия е ваш ред. Само че преди това може да ослепеете или да останете без крака. На ревнивите хора ръцете и особено краката зле се снабдяват с кръв. Вкопчването в отношенията и идеалите разрушава зрението. Та от утре или променяте отношението си към околния свят, или ви чака лошо. — Гледам го в закритите от черни очила очи. — Три месеца, точно три месеца изобщо няма да реагирате на околния свят. Във вас влиза всичко, а не излиза нищо. Вашите цели, принципи, воля и желания, вашето «аз», всичко, което реагира на околния свят, трябва да изчезне. Абсолютно черна повърхност. Можете да мислите, не бива да преценявате ситуацията. Ако съумеете да го направите, всичко ще тръгне на добре.

Разказваха ми как един младеж решил да се въздържи от осъждане на другите хора. Нарочно си вързал на ръката вълнен конец, който да го подсеща за това. Мислел, че ще кипне два или три пъти, а разбрал, че прави това десетки пъти. «Ама ние стотици пъти на ден постоянно осъждаме някого — веднъж ми каза смаян един приятел, — а после се учудваме, че боледуваме». Най-печалното е, че това се е превърнало в норма, а после с такъв товар започваме да се разправяме с любимия си човек и в резултат получаваме диабет.

Веднъж в банята се заприказвах с един човек. Як, силен мъж, никога не бих си помислил, че страда от диабет.

— Знаете ли, аз съм волеви човек. Подложих се на строга диета. От двадесет единици смъкнах захарта до шест-седем. Чел съм книгите ви. Преди известно време започнаха да ме болят пръстите на единия крак. Разбрах, че едно съм оправил, а друго тепърва започва.

— Диабетът — това е убийство на любовта заради отношенията — казах аз.

— Да, преди няколко години се разведохме с жена ми, много стресове възникнаха на тази почва.

— Лекувайте душата — ще оздравее тялото — посъветвах го аз. «Колко външно разнообразен и колко вътрешно единен е светът — мислех си. — На пръв поглед каква връзка може да има между нарастващия брой на хомосексуалистите и диабетиците, а основата е обща -ревността. За мнозина диабетът започва без видими причини, като гръм от ясно небе». Тъкмо така станало с един от пациентите ми в Ню Йорк.

— До ден-днешен не мога да разбера защо се разболях от диабет — сподели той с мен, — лекар съм по професия, добър специалист, храня се правилно. Особена омраза и яд към никого не съм изпитвал.

— Добре, а постоянно недоволство и раздразнение от някого?

— Имаше такова нещо, и не една година, към собствения ми син.

— Да знаете, че това е още по-опасно. За вас вашата воля, вашите принципи, идеализацията на отношенията са станали прекалено значими. За да излекуват душата ви, са ви дали син, чийто характер, поведение и светоглед противоречат на вашите принципи, идеали, воля и желания. Можете да се карате с него, но не бива да се отричате от любовта. А за вас принципите са се оказали по-важни от любовта. Когато човек се отрича от любовта и вътрешно се опитва да скъса връзките с любим човек, проблемите са гарантирани. Ако искате да сте здрав, каквото и да стане, не се отричайте от любимите си хора.

Казиното

По рано не разбирах защо хората ходят на казино, мислех си — само за да спечелят много пари или наопаки — да ги пропилеят. Оказва се, че това е външният фон. Човек отива на казино, за да се научи по-малко да зависи от човешките ценности. В обикновения живот загуби стават няколко пъти в годината. И неподготвеният за тях човек ще си отрови душата с отрицателни емоции, а после ще започнат нещастия и болести. Ако човек не може да приеме еднократно шоково пречистване, дава му се тежко заболяване, което с дребни, ежесекундни неприятности пречиства душата му.

Казиното успешно може да изпълни тази роля. В игралната зала за една вечер можеш да изпиташ стотина дребни и една-две големи загуби. И отношението към тях определя ще се балансира ли човек след това, или ще «потъне». И тъй като казиното е имитация на живота — игра, там загубата се приема по-лесно, отколкото в живота. Значи, получаваме не болест, а ваксинация. Ако човек разбира, че идва в казиното преди всичко да работи над себе си, да промени себе си, по-малко да зависи от своите чувства и желания, тогава всяко посещение на игралния дом го прави по-богат и по-щастлив.

По-богата става душата, а това е главното богатство. А ако отива там с непобедимо желание да забогатее, той практически няма шанс да спечели. А печалбата, дори да му се падне, може да доведе до още по-лоши последици.

Разказваха ми за един американец, които често посещавал казиното и проигравал там всичките си излишни пари. И ето че веднъж спечелил около сто хиляди долара. Една седмица човекът бил щастлив, но вече не можел да спре, искало му се още повече. Върнал се и пак започнал да играе. И загубил цялата сума. После загубил всичко, което имал в наличност. После продал къщата си, защото решил, че така може да си върне загубените пари. И къщата си проиграл. Когато останал без пукната пара, пишман комарджията решил да ограби банка, за да получи пари за продължаване на играта. Арестували го и го вкарали в затвора. В затвора, както знаем, казино няма. Някои свършват още по-зле. Но ситуации като тази изплуват на всеки няколко минути в зачатъчна форма, когато играеш хазартни игри. Съвсем ясно ми стана, че след загуба трябва за известно време да се спотаиш и да дойдеш на себе си. Отрицателните емоции неизбежно пламват и тутакси гасят интуицията. А без интуиция в хазартните игри нямаш работа. Между другото, на казино съвсем не е задължително да се ходи с много пари. Там има игрални автомати, където жетонът струва пет цента. И можеш да дойдеш с двайсет долара в джоба и да играеш цяла вечер.

Веднъж пътувах с автобус от Ню Йорк за Атлантик Сити. В него имаше само пенсионери. Автобусът пристига в Атлантик Сити вечерта и се връща рано сутрин. Пътуването отнема около три часа. На връщане пътниците споделяха впечатленията си и най-голямата загуба беше четирийсет-петдесет долара. Спомням си как за пръв път отидох в Атлантик Сити — парите, които бях изкарал от прегледи на пациенти ми стигаха за билети, за престой и дори за рядката за мен почивка.

— А искаш ли да се отпуснеш, да прекараш в казино цяла нощ? — попита ме моята позната, която беше ме поканила в Ню Йорк.

— Естествено — отговорих аз.

— В Ню Йорк хазартът е забранен, да идем в Атлантик Сити, това е на два часа и половина с кола.

И ето че фучим в дванайсет часа през нощта в южна посока. Пътят прилича на самолетна писта. Всяко платно е обозначено с метални квадратчета, които се подават на един сантиметър над асфалта. Всяко квадратче е на около два метра от предишното. В тъмното ивиците по ръбовете на квадратчетата се източват в безкрайни пунктирани линии по пътя. Все едно че гирлянди от светлинки отиват на километри напред. На един метър от края на пътя асфалтът прилича на ренде за зеленчук и ако шофьорът заспи на волана, щом смени платното, ще чуе характерно потракване. А когато излезе на ръбестата ивица в края на пътя, звукът е такъв, сякаш някой прокарва пръчка по радиатор. Освен това от двете страни на трасето има стълбчета с луминесцентни ивици. И ако пътуваш по трасето, се ориентираш вече не по светлините на фаровете, а по святкащите ивици, маркиращи платната за движение, и по яркочервените светоотражатели от двете страни на пътя. Невероятната мизерия на пътищата в Петербург ми стана очевидна още след първото пътуване до САЩ. А изобщо Петербург е уникален град. Един от най-големите световни културни центрове, градът е толкова мръсен и безобразен външно, че започва да ти се струва, че никога няма да стане красив и чист. И всички градоначалници си приличаха като близнаци. Всеки се стремеше да даде своя принос към разрушаването и занемаряването на града. Спомних си калния, разкопан и покрит с боклуци Петербург в момента, когато колата плавно ни носеше по великолепните пътища на Америка. Седяхме в колата и обсъждахме предстоящото развлечение.

— Може веднага да идем на игралните автомати, а може и на рулетката.

— Кажете, къде са най-големите шансове да спечелиш?

— На блекджек. На руски това се казва «очко». Само че асото може да е единайсет точки или единица, по твоя преценка.

— А защо именно на блекджек?

— Защото при рулетката и игралните автомати основното е интуицията. Наистина, всеки автомат си има един час в денонощието, когато дава печалби, професионалистите знаят това и го «доят» тъкмо тогава. Но все едно не струва. А при играта на блекджек се иска не само интуиция, а и навик. И ако усетиш, че ти върви, а освен това си добър професионалист, можеш за една нощ да спечелиш прилична сума.

— Колко горе-долу?

— Ами наскоро един човек започнал и когато го видели как играе, а после вероятно уточнили кой е той, при него дошъл собственикът на казиното и любезно усмихнат му съобщил: «Ако днес престанете да играете, готови сме да ви броим сто хиляди долара. Човекът не престанал. «Днес съм в настроение, искам да поиграя» — отвърнал той.

Бесплатный фрагмент закончился.
Купите книгу, чтобы продолжить чтение.