электронная
400
18+
Диагностика на кармата

Бесплатный фрагмент - Диагностика на кармата

Опит в оцеляването. Част 6

Объем:
218 стр.
Возрастное ограничение:
18+
ISBN:
978-5-4483-4041-3

18+

Книга предназначена
для читателей старше 18 лет

Опит

Няма зло без добро

Пенсионерка съм, но не ходя на работа само защото дъщеря ми пробута новородената внучка на мен, а тя самата веднага след раждането се върна на работа. И сега съм в ролята на млада майка. Умирам от ужас, причернява ми направо, като се мятам от печката и бутилките с бебешко мляко към памперсите и пелените. И буквално се разкъсвам между ходенето до магазина и кухнята. Домакинската работа, подплатена и с гледане на малко дете, за мен е една отдавнашна, от скучна по-скучна и изнурителна травмираща ситуация, през която още не съм се научила да минавам с удоволствие и радост.

Затова пък имам опит в преминаването на друга травмираща ситуация — някои хора, ако попаднат в аналогична на нея, струва ми се, биха стигнали до самоубийство. А аз се изхитрих и море от удоволствия… в буквалния смисъл, да си осигуря. Разказвам поред.

Преди няколко години, още работех в завода тогава, ме сполетя катастрофа. Там е работата, че бях профпредседател и при мен се отчиташе членският внос на целия ни огромен завод. Летните лагери на децата, почивните домове, екскурзионните летувания — всичко идваше при мен. И един път, понеже беше ме страх да оставя в сейфа огромната сума, реших да я отнеса вкъщи за през почивните дни. Сумата наистина беше огромна — равностойна на почти пет хиляди долара. Нея година толкова струваше двустайният ми апартамент от времената на Хрушчов, в който живеехме цялото ни седемчленно семейство.

И след тъпканицата в обществения транспорт, не вярвайки на очите си, виждам, че тайникът ми, вързан за тялото (близо до сърцето) е разкъсан, отарашен, изпразнен, а на блузата ми нито едно копче не е останало. Ама какво блузата, важното е, че парите бяха изчезнали!

Това си беше истинска катастрофа. Даже повече от това. Беше си край на всичко. Просто няма как да се опише тогавашният ми шок и ужас. Какво ще правя? Как да си отида вкъщи? Как ще възстановя такава огромна сума? Да продам апартамента и цялото семейство да оставя на улицата? А ако ще връщам малко по малко парите, събирайки заплатите — моята, на мъжа ми и на двете ми дъщери (и гладни да умираме), пак няма да стане за една-две години (всички работехме за жълти стотинки)…

Можете да си представите как ми крещя мъжът ми (чак прегракна) и каква ме наричаше за глупостта и самонадеяността ми… А на мен и без това ми беше до такава степен лошо, че в първия момент ми идеше да се самоубия, понеже разбирах, че такава сума не може да се върне.

И досега не мога без болка да си спомня за онези няколко дни, пълни с мъка и отчаяние. Пропилях няколко дни в сълзи, самобичуване и страдание и в момент на психологически ступор се сетих, че има Бог (макар че цял живот съм се смятала за атеистка) и почнах да се моля на моя Яхве и да прося помощ и от Него, и от Исуса Христа, и от отдавна умрялата ми и отишла на небето майка…

И какво мислите? След време ми се присънва милата ми мама — дойде в съня ми и със строг глас ми заповяда: «Хайде стига, какво си увесила нос? Я ела на себе си и си размърдай мозъка! Има изход! Всичко може да се поправи! Трябва да отидеш на почивка в Европа!» Събудих се в ужас. Каква ти почивка?! Каква ти Европа?! Ами че ние сега хляб нямаме с какво да си купим! Но тъй като майка ми никога досега не беше ми се присънвала, а и приживе си беше мек човек, въобще не можеше строго да говори, аз се позамислих колко е абсурден този сън. И след няколко дни мислене разбрах къде се крие логиката и че призрачният изход към спасението е точно да взема назаем пари и да отида на круиз по Черноморието…

Въпреки че по това време епохата на куфарната търговия беше завършила и шопинг туровете до други държави да се отличаваха с делови, целенасочен, като за едрия бизнес характер, реших да пробвам на късмет. Тъй или иначе нямах какво да губя.

Многото ми приятели и роднини, че и приятелите на приятелите, и роднините на приятелите — всички, които знаеха за бедата ми, сами се притекоха на помощ, без много-много да им се моля. Кой ми даде пари за картата, кой донесе вещи за продаване там, «в чужбината»: разни сувенири, оптика, уреди и дрехи.

И тъй, записах се за екскурзия и тръгнах на круиз, дето се вика, на пир по време на чумата, цялата опасана със стари фотоапарати, таблетки, розетки и пр. А къде, на кого и как ще пробутвам всичките тези боклуци, понятие си нямах, тъй като преди никъде не бях ходила, пък и изобщо — аз съм скромен човек, потомствен интелигент, в жилите ми тече кръвта на графове. И не щеш ли, сега трябва да досаждам на някого си, на чужд език, да се опитвам да му продавам някакви стари, изпочупени неща. Не само това, ами на кораба всички отиваха само на почивка и за развлечение и представляваха елита на града — депутати, артисти, бизнесмени. И аз наредена с тях — с никому ненужните матрьошки в куфара!

С една дума, това беше кошмарен сън, в който ставаше чудото — излезе, че в Турция, Гърция и Италия също има руски пазари и секъндхенди. И напълно възможно е да ги издириш в непознатите градове, стига да те пришпорват нуждата и безизходицата. А пък ако на тамошните търговци въобще не им трябват боклуците, които им носех скрити в косата, в банския и под полата, оказва се, че с Божията помощ, при съдействието на умрелите прадеди, които ни помагат от небесата — благодарение на това хората купуват и ненужните неща, че плащат и добри пари!…

Но, както се вижда, по онова време е трябвало да мина травмиращата ситуация по пълна програма. Затова покрай всички тия унижения с продажбите имах и «щастието» да се загубя вечерта в Турция точно преди отплаването на парахода. Представете си — тъмно, непознат град, лабиринт от улички, до отплаването — един час, а аз не знам къде съм. Питам хората на развален английски къде е пристанището, в отговор едни показват натам, други — точно на обратно.

Както после се оказа, и едните, и другите са били прави — в града има две пристанища, едното — със стоянки за малки кораби, другото — за луксозни. Ама аз откъде да знам от кои е моят? Можеш да го отнесеш и към едните, и към другите, средна работа, нито едното, нито другото…

Като стигнах до водата, обзе ме отчаяние — покрайнините на града, пустинен бряг, няма хора, нощем. Само някъде надалече двама турчина, прилични на разбойници, седят и се карат в една лодка. Какво друго можех да направя? Отидох при тях да ги моля за помощ. Произнасяйки отделни думи на английски и жестикулирайки с всички органи на тялото си, почнах да ги моля да ме спасят, на всичко отгоре казвайки «ай хев ноу мъни», т.е., че нямам пари да им платя (понеже голямата сума пари, скрита пак в тайника, е предназначена за изплащане на дълга).

Тези турци с вид на бандити ме гледаха и се подсмихваха многозначително и не на добро. После единият с жест ме покани в лодката.

«Да става, каквото ще става! — помислих си аз тогава. — И тъй, и тъй с мен е свършено!» — и седнах в лодката. Лодката се отдели от брега и отплавахме. Турците откровено ме разглеждаха и като че, обсъждайки външността ми, спореха на кого ще се падна. А аз мълчаливо се молех. На Бога, на майка си и на всички останали богове за компания — спомних си и Кришна, и бога на морето Посейдон, и Буда, и много други. В един момент поспрях с молитвата и видях, че сме отплавали далеч от брега (светлините вече изглеждаха на хоризонта). Наоколо ми нощ, море и двама брадати мъже ми мятат белтъци.

«А в себе си нося цял куп пари — мина ми през ума в този момент. — Само да разберат, и веднага ще ме изхвърлят зад борда и ще си поделят плячката. Сега ако почнат да ми налитат, по-добре сама да скоча от лодката и да се опитам да плувам до брега. Ама не мога да плувам…»

Накратко, съвсем истински се прощавах с живота. В резултат от което вероятно изчезнаха всичките ми вкопчености в бъдещето и в духовността (представях си как подпухналото ми тяло ще изплава някъде по турския бряг). Къде ли се бяха дянали възгордяването ми и идеалите ми!

С една дума, изглежда добре съм поработила над себе си, та затова единият турчин си смени намерението и обърна лодката към брега. Докато тези двама авери високо се ругаеха на турски, стигнахме пристанището. И се оказа, че случайно сме се озовали точно в онова пристанище, в което беше моят параход. Хукнах по трапа, когато го прибираха към палубата, а корабът вече беше на един метър от брега…

И погледнете само колко чудеса се случиха с мен:

В лодката с турците бях Бог знае колко време (със сигурност обаче повече от час) и все пак успях да хвана парахода!

Случайно попаднахме в това пристанище и до това котвено място, което ми трябваше на мен. Макар че на тъмно всички кораби си приличат като близнаци. Който знае, ще потвърди, че «Лев Толстой» и «Дмитрий Шостакович» са абсолютно еднотипни.

Джунджуриите ги разпродадох за голяма сума и като се прибрах у дома, погасих половината дълг. Втората половина ми я изпрати от Север по-големият ми братовчед, като продаде апартамента на тъща си. Върнах му парите след три месеца, когато направих втори круиз, разпродавайки нова серия консерви, кукли от съветско време, както и кашон чер хайвер и водка.

И ето го извода: за три месеца върнах на завода пет хиляди, два пъти ходих на круиз по Черноморието, в пет страни бях (което никога не бих посмяла при други обстоятелства, тъй като за почивка все нямаше пари. Парадокс — когато има пари и всичко е благополучно, никога няма да се намерят за почивка, а когато всичко е изгубено, можах да тръгна на пътешествие по Средиземно море). С една дума, нагледах се на свят и дори успях да отида на една–две прекрасни екскурзии и да се насладя на цяло море от удоволствия.

А защо стана така? Вероятно може да се направят следните изводи:

Излиза, че понякога е полезно да се живее под девиза: «Като толкова сме се опиянчили, режи и последната краставица!»

Дори в момент на безизходица и остра мъка не бива да се разкисвате и трябва просто да преместите опорната точка от материалното на Божественото.

Бог съществува и Той задължително ще ви помогне със съвет или помощ от приятелите или роднините ви. Дори и вече да са на небето.

Много е хубаво да се живее сред хората! Макар всички ние още да сме далеч от съвършенството, още не сме изгубили добрите човешки качества! И навярно светът ни още се държи на това, че не сме забравили да си помагаме един на друг!

Колкото повече виждаме Божествената воля в обкръжаващия ни свят, толкова повече помощ и подкрепа получаваме свише. За човека, който се отвръща от Бог, не идва помощ. Или по-точно, идва, но вече като неудачи, нещастия и болести.

Който върви към Бог, престава да се страхува, да завижда, да трепери над стотинката, да осъжда и да унива. Ревността и завистта се появяват у онзи, който иска повече да получи, като даде по-малко, и вместо сам да си припечели благата, мечтае как да ги отнеме от другиго.

Човекът, устремил се към любовта, знае, че ще получи всичко. Той не се съмнява в мечтите и надеждите си. Вместо да се занимава с търсене на виновни, търси нови пътища за достигане на целта си. Вместо да обвинява някого за неудачите си, той осъзнава, че причината за проблемите му е в самия него, в собствения му мързел, гняв, униние, в незнанието му как да обича.

Страхът задушава енергията и прави човека ленив. Христос е казвал, че не бива да заравяме таланта си в земята. Трябва да се отдава енергия, човек да се устремява към целта си, да вярва в силите си. Неверието в себе си води до пасивност и мързел.

Ако човек е готов да отдава енергия, помощта може да дойде и от сънищата, и от най-различни знаци, и от непознати хора. Може и чудеса да се случат. Всичко зависи от нашия собствен избор.

***

Това се случи през 2000 година, когато синът ми беше на година и един месец. Ние живеем в Германия и през лятото обикновено ходехме в Петербург за три седмици при свекъра ми и да се видим с приятелите си, а после — в Гомел, на вилата при нашите.

След като пристигнахме в Гомел, детето не спа през нощта, стенеше и се опитваше да повръща, макар и нищо да не беше ял. Когато му посиняха устните, ние с мама решихме да повикаме «Бърза помощ». Накратко, впоследствие разбрахме, че сме се обадили в последния момент. Не беше ни се случвало преди да опираме до «Бърза помощ».

Щом пристигнахме в болницата, детето пред очите ни почна да се покрива със сини петна. Изгониха ни, мен и майка ми. В приемната сестрата ни разпита и ни изпрати вкъщи, като ни даде номера на болницата. Освен това каза, че детето има някаква сериозна инфекция.

Пътят към къщи беше път на осъзнаването — какво е станало и че е станало с мен, по-точно, с детето ми. Като стигнахме вкъщи, почнах да се моля, после се опитах да се свържа с вас в офиса, после разбрах, че няма смисъл, купих новата ви, по онова време шеста книга, и потънах в нея.

Като позвъних в болницата, разбрах, че детето има възпаление на главния мозък и че нещата стоят много зле. След това звъняхме в болницата на всеки два часа. Съобщиха ни, че детето е в кома и лекарите смятат, че няма шанс да оцелее и че трябва да се готвим за погребение. Имало някаква тежка форма на менингит, от която оживяват около петдесет процента и била много заразна.

Родителите ми бяха в шок. За първи път виждат внука си (първородния) и такова нещо на втория ден. Но аз вече бях почувствала някакво необяснимо щастие. Родителите ми не ме разбираха — как може да съм толкова жизнерадостна точно сега? Но след като им обясних, почнаха да ме поддържат и за всичко да благодарят на Бога, макар и да са невярващи.

Започнаха да ни звънят вкъщи и тръгнахме по епидемиологичните станции. Страхуваха се да не избухне епидемия в града. От този менингит умряло четиригодишно момиченце. Много е заразителна болестта.

Идваха участъковите лекари вкъщи, опитваха се да ми вдъхнат надежда. Разправяха ми, че съм била млада (бях на трийсет) и още ще раждам (след такава болест не остават нормални). Не се дразнех, но и много-много не ги слушах. Молех се, стараех се с каквото мога на всички да помогна и на всичко се радвах!

След два дни лекарят неочаквано каза, че се е появил шанс, детето излязло от комата. Но състоянието му така или иначе било тежко и трябвало да остане в реанимация. Това продължи цяла седмица. Ние с мама му носехме кашичка, която той обича, и го гледахме как седи сам на креватчето и гледа стената. Той не ни виждаше.

След една седмица казаха, че най-страшното е зад гърба ни, но сега трябвало да се лекува. Трябваше да го гледам. Постъпихме с него в болницата. В нашата стая имаше още едно момче на седем години, също с тежък менингит, което лежеше с леля си. Сприятелихме се, аз ѝ дадох да прочете книгата ви. Беше потресена, веднага почна да работи над себе си и ме разпитваше.

Изброиха ми много проблеми: че два месеца ще трябва да лежим в болницата, че ще е нужна хирургическа намеса, защото имало опасност от заразяване на кръвта (понеже крайчетата на пръстчетата на краката му и на ушенцата бяха черни, изгорели от високата температура), а и можело да има умствено изоставане.

А аз се радвах на всичко: че виждам детенцето си до мен, че се грижа за него, че е излязла шестата книга, че в болничната стая не е тъпо и че съседката ми ме разбира, когато ѝ говоря за любовта към Бог.

Излязохме от болницата след три седмици. Лекарите казаха, че е оживял по чудо, че по чудо толкова бързо оздравява. След като се прибрахме в Германия, с времето черните крайчета на пръстенцата сами опадаха. Никаква операция не се наложи да правим. Момчето от нашата стая също много бързо оздравя.

Оттогава минаха десет години. Детето ми е един от най-добрите ученици в училището.

Със съседката от стаята продължихме да поддържаме връзка. Племенникът ѝ с времето също започнал да чете вашите книги. Той вече е студент. Много интересно е и това, че преди една година заел първо място на Международната олимпиада по химия, която се провежда в Лондон. Ето какви случаи стават след менингит, стига да се отнесеш правилно към него.

С пожелание за любов и душевно здраве и с огромна благодарност за труда ви, скъпи Сергей Николаевич…

В юдаизма болестта се разглежда само като наказание за греховете. Християнството допълва това разбиране: болестта ни се дава като възпитание, за да се научим на любов, за да изменим себе си и мирогледа си.

Колкото повече блага са предвидени за детето в бъдеще, толкова по-сериозни проблеми може да има то със здравето. Нали всякакви блага без любов убиват душата. Когато родителите се сдобият с вяра, усещайки в душата си Бог, те гледат на всяка ситуация от живота като на помощ свише и се устремяват към любовта. Тогава болестта става ненужна — нали тя ни се дава, за да се откъснем от привързаностите си и да се обърнем към любовта.

Колкото по-тежко е заболяването, толкова по-висока трябва да е интензивността на любовта в душата, за да го преодолеем, толкова по-дълбоки трябва да са вътрешните ни изменения. Всеки строител знае — фундаментът трябва да има стабилен запас от здравина, иначе къщата ще започне да се пука по шевовете заради някой етаж в повече, а тогава може да е късно вече да се укрепят основите.

Но любовта позволява да се правят всякакви чудеса. Човек, обърнал се към Бог дори в последния момент на живота си, може да си спаси душата, а с нея — и живота. Но чудото затова е чудо, защото не се случва със всекиго — с мързеливите чудеса не стават, устремяването към любовта трябва да е непрекъснато.

***

Благодаря ви за труда, за книгите. Вие ми помогнахте да започна нов живот.

Преди една година имах купища проблеми със здравето, в семейството и на работа. Вашите книги, дисковете ви и посещаването на три семинара ми помогнаха повторно да се родя. Всичко това стана за една година.

Научих се да решавам конфликтите без караници, една година не съм се карала с никого.

Отслабнах с четиринайсет килограма, обиколката на талията ми от осемдесет и три стана шейсет и три.

Мъжът ми лесно можеше да ме оскърби и унизи преди. А сега се отнася към мен внимателно и с уважение.

Децата ми си намериха работа, каквато душата им иска.

Що се отнася до здравето, засега остават само проблемите с пикочно-половата (имам млечница).

Вече на четирийсет и девет години не ми отстъпват място (станах стройна и се подмладих). Почнаха да спират погледа си на мен млади хора (двайсет- и трийсетгодишни).

Лесно се решават проблемите на работа (занимавам се с бизнес).

Много от желанията ми се изпълняват (старая се да ги контролирам).

И това не е всичко, но няма да ви изморявам.

Чувствам, че следващата година за мен ще е много сложна. Ще продължавам да живея с усещането за любов в душата.

За вярващата жена най-важният смисъл в живота е любовта в душата и единението с Бог, всичко останало е второстепенно. Когато отслабва вярата, на първо място се оказва майчинството, тоест раждането и възпитаването на децата, отношенията с любимия човек, грижите за семейството. Ако вярата продължава да слабее, на първо място излиза собствената красота, сексуалността, работата и благополучната съдба. А след това вече тръгва разложението: търсене на всевъзможни удоволствия, безразборен секс, алкохол, наркотици, проституция, изоставяне на децата, нещастие, болести и т.н.

Ако се съди по почерка, красотата и чувствеността за автора на писмото подсъзнателно все още са по-значими от любовта. Това води до ревност, до страх да не изгубим любимия човек, до униние и се отразява негативно на пикочно-половата система. Ако жената постоянно се облича ярко и предизвикателно, ако гледа на мъжа първо като на сексуален партньор, а не като на другар, проблемите с пикочно-половата система са нормално явление.

Външно вие може би и това сте преодолели, но тенденцията все още съществува в децата и внуците ви. Просто има здравословни проблеми, които са свързани вече не толкова с нас, колкото с потомците ни. По правило неизлечимите заболявания или неефективността на лекарствата са свързани с проблемите, които човек е предал на децата и внуците си. А дълбочинните изменения са въпрос на време.

***

Благодаря ви за изследванията. Те много ми помогнаха, както и на близките ми. От четири години познавам книгите ви. Спомням си как за пръв път отворих книгата ви «Възпитание на родителите. Част 1». И как нищо от написаното не можах да разбера. Информацията взе да се усвоява чак след седмица и се почна.

Баща ми много се увличаше по алкохола и преяждането. Видимо западаше. Преди първия ми семинар миналата година го вкараха в затвора (по статия «Мошеничество»). За всички от семейството това беше силен удар. При мен самия чистка преди първия семинар и след него не съм забелязал.

Преди този семинар баща ми пак го разтресоха, преместиха го в друг затвор, брат ми се разболя от бронхит. При майка ми — пълен провал на работа. И мен малко ме поразтресе, повече в емоционален план. Резки промени в настроението.

Татко чете книгите ви в затвора. Мина му псориазисът, оздравяха му коленете. Започна да разбира. Майка ми също се променя към добро.

Още веднъж голямо благодаря! Продължавайте в този дух!

Както е известно, дяволът се проявява в крайностите, Бог — в златната среда. Емоционалните крайности са признак на идолопоклонничеството, на езическо мислене. Такъв човек няма да приеме равенство — или ще се подмазва и прекланя, или ще се мисли за повече от другите и ще ги унижава. Такъв човек безумно се радва на късмета и крайно тежко преживява загубата си.

Любовта е съединяване на противоположностите, златната среда. Единобожникът интуитивно живее по известната схема: намерил си — не се радвай, изгубил си — не плачи. Той няма да е роб на удоволствието и няма да почне да квичи от болка или да реве от загубата. На нас ни се струва, че радостта ни прави щастливи. Всъщност това е заблуда. Човека, който не може да губи, големият късмет, печалба или радост чисто и просто ще го убият. По-трудно е правилно да се премине през изпитание, в което има радост и благополучие, отколкото когато изпитанието ти се състои от болести, неприятности и загуби.

Всички знаят, че една от бедите на руския народ е пиянството. Философи, психолози, лекари обясняват зависимостта от алкохола с каквото си искат, като се позовават най-вече на външни, исторически фактори. А истинската причина за ставащото с човек винаги се крие вътре в него самия. Вътрешното състояние привлича външните събития. В Русия езическото възприемане на света е водило и до завист, и до крадливост, и до жестокост, и до крепостничество, и до безправие на народа на фона на пълната непогрешимост и безконтролност на духовната и светска власт. Алкохолът позволявал да се приглуши превъзбудата от прииждащата радост и да се отслаби болката от загубата. Затова руснакът пие и при радост, и при болка.

За този, който не се е научил да обича, голямата мъка и голямата радост са сериозна опасност. В сегашния свят не само алкохолът позволява на човек донякъде да усети състоянието на единобожника; преяждането, увлечението по секса, наркотиците, хазартните игри, компютърните игри — всичко това са опити донякъде да се балансират емоционалните крайности, убийствени за човек.

Нещастието, болестта, смъртта също помагат да се сдържи залитането в емоционални крайности. Затова в днешната цивилизация, изгубила единобожието, все повече и повече ще се усилва подсъзнателното влечение към нещастия, болести и смърт. Това е съвсем закономерна тенденция.

Когато се връщаме към любовта, ние преставаме да сме роби на инстинктите и желанията си. Не се прекланяме пред удоволствията и не се побъркваме от загубите. Противоположностите се развиват, допълвайки се взаимно, и едва тогава настъпва душевно и физическо оздравяване.

***

Пиша ви тази бележка с искрена, користна цел — да получа от вас един зад врата или як шамар. И да започна да се променям пак.

Чета книгите ви от 2005. Никога не съм знаела какво точно представлява молитвата, тъй като съм отгледана в семейство на атеисти. И независимо от това, за тези години, през които се запознавам с трудовете ви, от само себе си напълно ми мина пиелонефритът (който имам от двегодишна), тромбофлебитът, остеохондрозата, зрението ми стигна стоте процента, сега и на тъмно виждам добре. От само себе си минаха ниското кръвно, заболяването на вестибуларния апарат. Сега мога да работя на всякакъв шум, а преди, за да се концентрирам, ми трябваше абсолютна тишина.

Постепенно започна да се променя характерът ми. По майчина линия имам силно възгордяване и въжделение. Затова преди не обичах да общувам с хората. Сега ми се иска да дружа с хората и мъжете не ме мразят толкова силно, колкото преди.

Само че сега промените започнаха да се забавят. И знам, че причината е в дъщеря ми, тя въобще не иска и да чуе за четене на книгите ви. Неотдавна разбрах, че вече три години тайно пуши. И въобще, интересуват я само нейните желания.

Вероятно затова две седмици преди семинара косата ми почна да пада на кичури. А и моят характер, макар и постепенно да се променя, все още е ужасен. Как искам да се промени напълно!

Вие ми станахте като роден баща. Обичам ви и ви желая мир и душевна хармония.

Вътрешната зависимост от инстинктите ражда крайности в чувствата ни. Или се прекланяме пред любимия човек и го обожествяваме, или го презираме и се обиждаме, ако ни е обидил. Ние пренасяме отношението си към Бог върху хората. Ако смятаме, че Бог ни дава само добро, само положителни емоции, същото чакаме и от любимия човек. Затова го намразваме, когато вместо наслада получаваме болка. Колкото по-високи са чувствата ни, толкова повече наслада получаваме и толкова по ни боли, когато я изгубим.

Всичко това заминава надълбоко в душата и се предава на потомците ни. Майката може да има омраза или презрение към мъжа, който я е обидил, а у дъщерята тези емоции вече ще се превърнат в програма за самоунищожение и всеки стрес, всяка болка ще са непоносими за нея. Съответно, ще почне да се засилва влечението към секс, алкохол или наркотици.

В периода на семинар се изчиства душата, при това най-напред се изчистват потомците. Програмата за самоунищожение, която от дъщеря ви преминава към вас, може да предизвика опадане на косата, главоболие, проблеми със зрението. Може да ви изпопадат зъбите. Без причина може да се появят проблеми с пикочно-половата система, внезапно да се посипят неприятности и неудачи.

Трябва чрез покаяние да премахнете всички моменти на униние, недоволство от себе си, също така и осъждането на мъжете, чрез които ви е било дадено изчистването. Благодарете на Бог за изчистването на душата ви. Учете се във всичко да виждате Божествената воля и любов, разбирайки, че и болката, и радостта работят за любовта, за единението с Твореца. Трябва да усетите, че вие сте любов, че ние всички сме деца на Бог и на тънкия план сме единни с Него. След това ще е по-лесно да вкарате в ред не само себе си, но и децата си.

***

Огромна благодарност за книгите! Отдавна ги чета. Но последните три ги взех през май и всичко в мен се преобърна. Намерих Бог в себе си! Това беше откритието на живота ми. В такъв момент разбираш колко сме нагазили в този живот с проблемите, с желанията си и как живеем едва ли не като зомбита. Ние действително сме единни и в този живот виновни няма. Аз толкова щастлива бях, че ми се искаше на всички, ама на всички да предам това си състояние.

По това време бяхме скарани с мъжа ми. Прибира се той вкъщи и пита: «Какво се е изменило?» И се усмихва един такъв, не му се ще да се кара.

Още много имам да работя над себе си. Но ето какво искам да попитам. Когато в молитвата си моля нашия Господ да ми помогне да си спомня всичките си престъпления против любовта, главата ми се изпразва и все едно ме хваща амнезията. Разбирам, че не помръдвам в работата над себе си. Оставам си все там, макар че от майка ми много има за оправяне.

И защо по-малкият ми син винаги е ухилен до уши, когато му се карат, особено в института? После почват проблеми с преподавателите. А той винаги на всичко се радва и е много добричък. Обаче преподавателите мислят, че не е със всичкия си понякога.

Големият ми син е атеист. Но в последно време сам започва разговори с мен за Бога. И в църква влиза.

Мъжът ми започна да чете книгите ви, опитва се да си промени мирогледа. Но не може да работи над себе си. Семейство, вика, имам да храня, а ти — да работя над себе си.

Аз пък спрях да се причастявам, не вярвам на отците. Не мога да се изповядвам. На последната изповед след думите ми «Открих Бога в себе си» на лицето на свещеника се изписа шок. Вече не се причастявам.

Благодаря ви, че ни показвате пътя, и продължавайте да ни се карате — това повече помага от погалването по главата. Желая ви успехи, и пишете още книги, много са ни нужни на всички.

Един известен богослов, преподавател в Московската духовна академия, казваше, че ритуалът не трябва да е на първо място. Нито кръщаването, нито изповедта, нито причастието сами по себе си не носят благодат на човек. На първо място човек сам трябва да изпитва потребност от Бог и от любов. «Юда поел причастието от ръцете на самия Иисус Христос и в този миг в него влязъл сатаната» — каза този богослов. Всеки ритуал е само помощ в придобиването на любов.

Аз съм напълно съгласен с тази гледна точка. Ако молитвата, причастието, изповедта не ни помагат да усетим любов и светлина в душата, това вероятно значи, че ние не се молим за любов, а за здраве, благополучие или сбъдване на желанията.

Христовите последователи често забравят същността на онова, което е казвал той. «Царството Божие вътре във вас е», тоест към Бог можем да се обръщаме без посредници. Точно на това се мъчил Иисус да научи хората, заради това са го мразели чиновниците на религията.

Обаче сега, наред с процесите на угасване се забелязва и стремеж към спасение, към постигане на истината, към разбиране на онова, което е проповядвал Иисус Христос.

А да си припомняте греховете и да се концентрирате върху тях не е нужно въобще. И да изпитвате омраза към греха, както учат много свещеници, мисля, че също не си струва. Защото нали грехът е изгубването на любовта в душата. Точно това изгубване после води до нарушения и престъпления.

Трябва да се учим да обичаме. Трябва да благодарим на Твореца за всичко, да виждаме волята Му във всичко, което се случва — тогава отпада необходимостта да се ровим в миналото. Когато се променяме в настоящето, се променя миналото и с него — бъдещето ни. Така че вашата амнезия ви помага да излезете на правилния път. Тя е подарък свише, помощ, а вие сте я възприемали като проблем, който ви пречи.

Бесплатный фрагмент закончился.
Купите книгу, чтобы продолжить чтение.