электронная
400
18+
Диагностика на кармата

Бесплатный фрагмент - Диагностика на кармата

Опит в оцеляването. Част 6

Объем:
218 стр.
Возрастное ограничение:
18+
ISBN:
978-5-4483-4041-3

18+

Книга предназначена
для читателей старше 18 лет

Опит

Няма зло без добро

Пенсионерка съм, но не ходя на работа само защото дъщеря ми пробута новородената внучка на мен, а тя самата веднага след раждането се върна на работа. И сега съм в ролята на млада майка. Умирам от ужас, причернява ми направо, като се мятам от печката и бутилките с бебешко мляко към памперсите и пелените. И буквално се разкъсвам между ходенето до магазина и кухнята. Домакинската работа, подплатена и с гледане на малко дете, за мен е една отдавнашна, от скучна по-скучна и изнурителна травмираща ситуация, през която още не съм се научила да минавам с удоволствие и радост.

Затова пък имам опит в преминаването на друга травмираща ситуация — някои хора, ако попаднат в аналогична на нея, струва ми се, биха стигнали до самоубийство. А аз се изхитрих и море от удоволствия… в буквалния смисъл, да си осигуря. Разказвам поред.

Преди няколко години, още работех в завода тогава, ме сполетя катастрофа. Там е работата, че бях профпредседател и при мен се отчиташе членският внос на целия ни огромен завод. Летните лагери на децата, почивните домове, екскурзионните летувания — всичко идваше при мен. И един път, понеже беше ме страх да оставя в сейфа огромната сума, реших да я отнеса вкъщи за през почивните дни. Сумата наистина беше огромна — равностойна на почти пет хиляди долара. Нея година толкова струваше двустайният ми апартамент от времената на Хрушчов, в който живеехме цялото ни седемчленно семейство.

И след тъпканицата в обществения транспорт, не вярвайки на очите си, виждам, че тайникът ми, вързан за тялото (близо до сърцето) е разкъсан, отарашен, изпразнен, а на блузата ми нито едно копче не е останало. Ама какво блузата, важното е, че парите бяха изчезнали!

Това си беше истинска катастрофа. Даже повече от това. Беше си край на всичко. Просто няма как да се опише тогавашният ми шок и ужас. Какво ще правя? Как да си отида вкъщи? Как ще възстановя такава огромна сума? Да продам апартамента и цялото семейство да оставя на улицата? А ако ще връщам малко по малко парите, събирайки заплатите — моята, на мъжа ми и на двете ми дъщери (и гладни да умираме), пак няма да стане за една-две години (всички работехме за жълти стотинки)…

Можете да си представите как ми крещя мъжът ми (чак прегракна) и каква ме наричаше за глупостта и самонадеяността ми… А на мен и без това ми беше до такава степен лошо, че в първия момент ми идеше да се самоубия, понеже разбирах, че такава сума не може да се върне.

И досега не мога без болка да си спомня за онези няколко дни, пълни с мъка и отчаяние. Пропилях няколко дни в сълзи, самобичуване и страдание и в момент на психологически ступор се сетих, че има Бог (макар че цял живот съм се смятала за атеистка) и почнах да се моля на моя Яхве и да прося помощ и от Него, и от Исуса Христа, и от отдавна умрялата ми и отишла на небето майка…

И какво мислите? След време ми се присънва милата ми мама — дойде в съня ми и със строг глас ми заповяда: «Хайде стига, какво си увесила нос? Я ела на себе си и си размърдай мозъка! Има изход! Всичко може да се поправи! Трябва да отидеш на почивка в Европа!» Събудих се в ужас. Каква ти почивка?! Каква ти Европа?! Ами че ние сега хляб нямаме с какво да си купим! Но тъй като майка ми никога досега не беше ми се присънвала, а и приживе си беше мек човек, въобще не можеше строго да говори, аз се позамислих колко е абсурден този сън. И след няколко дни мислене разбрах къде се крие логиката и че призрачният изход към спасението е точно да взема назаем пари и да отида на круиз по Черноморието…

Въпреки че по това време епохата на куфарната търговия беше завършила и шопинг туровете до други държави да се отличаваха с делови, целенасочен, като за едрия бизнес характер, реших да пробвам на късмет. Тъй или иначе нямах какво да губя.

Многото ми приятели и роднини, че и приятелите на приятелите, и роднините на приятелите — всички, които знаеха за бедата ми, сами се притекоха на помощ, без много-много да им се моля. Кой ми даде пари за картата, кой донесе вещи за продаване там, «в чужбината»: разни сувенири, оптика, уреди и дрехи.

И тъй, записах се за екскурзия и тръгнах на круиз, дето се вика, на пир по време на чумата, цялата опасана със стари фотоапарати, таблетки, розетки и пр. А къде, на кого и как ще пробутвам всичките тези боклуци, понятие си нямах, тъй като преди никъде не бях ходила, пък и изобщо — аз съм скромен човек, потомствен интелигент, в жилите ми тече кръвта на графове. И не щеш ли, сега трябва да досаждам на някого си, на чужд език, да се опитвам да му продавам някакви стари, изпочупени неща. Не само това, ами на кораба всички отиваха само на почивка и за развлечение и представляваха елита на града — депутати, артисти, бизнесмени. И аз наредена с тях — с никому ненужните матрьошки в куфара!

С една дума, това беше кошмарен сън, в който ставаше чудото — излезе, че в Турция, Гърция и Италия също има руски пазари и секъндхенди. И напълно възможно е да ги издириш в непознатите градове, стига да те пришпорват нуждата и безизходицата. А пък ако на тамошните търговци въобще не им трябват боклуците, които им носех скрити в косата, в банския и под полата, оказва се, че с Божията помощ, при съдействието на умрелите прадеди, които ни помагат от небесата — благодарение на това хората купуват и ненужните неща, че плащат и добри пари!…

Но, както се вижда, по онова време е трябвало да мина травмиращата ситуация по пълна програма. Затова покрай всички тия унижения с продажбите имах и «щастието» да се загубя вечерта в Турция точно преди отплаването на парахода. Представете си — тъмно, непознат град, лабиринт от улички, до отплаването — един час, а аз не знам къде съм. Питам хората на развален английски къде е пристанището, в отговор едни показват натам, други — точно на обратно.

Както после се оказа, и едните, и другите са били прави — в града има две пристанища, едното — със стоянки за малки кораби, другото — за луксозни. Ама аз откъде да знам от кои е моят? Можеш да го отнесеш и към едните, и към другите, средна работа, нито едното, нито другото…

Като стигнах до водата, обзе ме отчаяние — покрайнините на града, пустинен бряг, няма хора, нощем. Само някъде надалече двама турчина, прилични на разбойници, седят и се карат в една лодка. Какво друго можех да направя? Отидох при тях да ги моля за помощ. Произнасяйки отделни думи на английски и жестикулирайки с всички органи на тялото си, почнах да ги моля да ме спасят, на всичко отгоре казвайки «ай хев ноу мъни», т.е., че нямам пари да им платя (понеже голямата сума пари, скрита пак в тайника, е предназначена за изплащане на дълга).

Тези турци с вид на бандити ме гледаха и се подсмихваха многозначително и не на добро. После единият с жест ме покани в лодката.

«Да става, каквото ще става! — помислих си аз тогава. — И тъй, и тъй с мен е свършено!» — и седнах в лодката. Лодката се отдели от брега и отплавахме. Турците откровено ме разглеждаха и като че, обсъждайки външността ми, спореха на кого ще се падна. А аз мълчаливо се молех. На Бога, на майка си и на всички останали богове за компания — спомних си и Кришна, и бога на морето Посейдон, и Буда, и много други. В един момент поспрях с молитвата и видях, че сме отплавали далеч от брега (светлините вече изглеждаха на хоризонта). Наоколо ми нощ, море и двама брадати мъже ми мятат белтъци.

«А в себе си нося цял куп пари — мина ми през ума в този момент. — Само да разберат, и веднага ще ме изхвърлят зад борда и ще си поделят плячката. Сега ако почнат да ми налитат, по-добре сама да скоча от лодката и да се опитам да плувам до брега. Ама не мога да плувам…»

Накратко, съвсем истински се прощавах с живота. В резултат от което вероятно изчезнаха всичките ми вкопчености в бъдещето и в духовността (представях си как подпухналото ми тяло ще изплава някъде по турския бряг). Къде ли се бяха дянали възгордяването ми и идеалите ми!

С една дума, изглежда добре съм поработила над себе си, та затова единият турчин си смени намерението и обърна лодката към брега. Докато тези двама авери високо се ругаеха на турски, стигнахме пристанището. И се оказа, че случайно сме се озовали точно в онова пристанище, в което беше моят параход. Хукнах по трапа, когато го прибираха към палубата, а корабът вече беше на един метър от брега…

И погледнете само колко чудеса се случиха с мен:

В лодката с турците бях Бог знае колко време (със сигурност обаче повече от час) и все пак успях да хвана парахода!

Случайно попаднахме в това пристанище и до това котвено място, което ми трябваше на мен. Макар че на тъмно всички кораби си приличат като близнаци. Който знае, ще потвърди, че «Лев Толстой» и «Дмитрий Шостакович» са абсолютно еднотипни.

Джунджуриите ги разпродадох за голяма сума и като се прибрах у дома, погасих половината дълг. Втората половина ми я изпрати от Север по-големият ми братовчед, като продаде апартамента на тъща си. Върнах му парите след три месеца, когато направих втори круиз, разпродавайки нова серия консерви, кукли от съветско време, както и кашон чер хайвер и водка.

И ето го извода: за три месеца върнах на завода пет хиляди, два пъти ходих на круиз по Черноморието, в пет страни бях (което никога не бих посмяла при други обстоятелства, тъй като за почивка все нямаше пари. Парадокс — когато има пари и всичко е благополучно, никога няма да се намерят за почивка, а когато всичко е изгубено, можах да тръгна на пътешествие по Средиземно море). С една дума, нагледах се на свят и дори успях да отида на една–две прекрасни екскурзии и да се насладя на цяло море от удоволствия.

А защо стана така? Вероятно може да се направят следните изводи:

Излиза, че понякога е полезно да се живее под девиза: «Като толкова сме се опиянчили, режи и последната краставица!»

Дори в момент на безизходица и остра мъка не бива да се разкисвате и трябва просто да преместите опорната точка от материалното на Божественото.

Бог съществува и Той задължително ще ви помогне със съвет или помощ от приятелите или роднините ви. Дори и вече да са на небето.

Много е хубаво да се живее сред хората! Макар всички ние още да сме далеч от съвършенството, още не сме изгубили добрите човешки качества! И навярно светът ни още се държи на това, че не сме забравили да си помагаме един на друг!

Колкото повече виждаме Божествената воля в обкръжаващия ни свят, толкова повече помощ и подкрепа получаваме свише. За човека, който се отвръща от Бог, не идва помощ. Или по-точно, идва, но вече като неудачи, нещастия и болести.

Който върви към Бог, престава да се страхува, да завижда, да трепери над стотинката, да осъжда и да унива. Ревността и завистта се появяват у онзи, който иска повече да получи, като даде по-малко, и вместо сам да си припечели благата, мечтае как да ги отнеме от другиго.

Човекът, устремил се към любовта, знае, че ще получи всичко. Той не се съмнява в мечтите и надеждите си. Вместо да се занимава с търсене на виновни, търси нови пътища за достигане на целта си. Вместо да обвинява някого за неудачите си, той осъзнава, че причината за проблемите му е в самия него, в собствения му мързел, гняв, униние, в незнанието му как да обича.

Страхът задушава енергията и прави човека ленив. Христос е казвал, че не бива да заравяме таланта си в земята. Трябва да се отдава енергия, човек да се устремява към целта си, да вярва в силите си. Неверието в себе си води до пасивност и мързел.

Ако човек е готов да отдава енергия, помощта може да дойде и от сънищата, и от най-различни знаци, и от непознати хора. Може и чудеса да се случат. Всичко зависи от нашия собствен избор.

***

Това се случи през 2000 година, когато синът ми беше на година и един месец. Ние живеем в Германия и през лятото обикновено ходехме в Петербург за три седмици при свекъра ми и да се видим с приятелите си, а после — в Гомел, на вилата при нашите.

След като пристигнахме в Гомел, детето не спа през нощта, стенеше и се опитваше да повръща, макар и нищо да не беше ял. Когато му посиняха устните, ние с мама решихме да повикаме «Бърза помощ». Накратко, впоследствие разбрахме, че сме се обадили в последния момент. Не беше ни се случвало преди да опираме до «Бърза помощ».

Щом пристигнахме в болницата, детето пред очите ни почна да се покрива със сини петна. Изгониха ни, мен и майка ми. В приемната сестрата ни разпита и ни изпрати вкъщи, като ни даде номера на болницата. Освен това каза, че детето има някаква сериозна инфекция.

Пътят към къщи беше път на осъзнаването — какво е станало и че е станало с мен, по-точно, с детето ми. Като стигнахме вкъщи, почнах да се моля, после се опитах да се свържа с вас в офиса, после разбрах, че няма смисъл, купих новата ви, по онова време шеста книга, и потънах в нея.

Като позвъних в болницата, разбрах, че детето има възпаление на главния мозък и че нещата стоят много зле. След това звъняхме в болницата на всеки два часа. Съобщиха ни, че детето е в кома и лекарите смятат, че няма шанс да оцелее и че трябва да се готвим за погребение. Имало някаква тежка форма на менингит, от която оживяват около петдесет процента и била много заразна.

Родителите ми бяха в шок. За първи път виждат внука си (първородния) и такова нещо на втория ден. Но аз вече бях почувствала някакво необяснимо щастие. Родителите ми не ме разбираха — как може да съм толкова жизнерадостна точно сега? Но след като им обясних, почнаха да ме поддържат и за всичко да благодарят на Бога, макар и да са невярващи.

Започнаха да ни звънят вкъщи и тръгнахме по епидемиологичните станции. Страхуваха се да не избухне епидемия в града. От този менингит умряло четиригодишно момиченце. Много е заразителна болестта.

Идваха участъковите лекари вкъщи, опитваха се да ми вдъхнат надежда. Разправяха ми, че съм била млада (бях на трийсет) и още ще раждам (след такава болест не остават нормални). Не се дразнех, но и много-много не ги слушах. Молех се, стараех се с каквото мога на всички да помогна и на всичко се радвах!

След два дни лекарят неочаквано каза, че се е появил шанс, детето излязло от комата. Но състоянието му така или иначе било тежко и трябвало да остане в реанимация. Това продължи цяла седмица. Ние с мама му носехме кашичка, която той обича, и го гледахме как седи сам на креватчето и гледа стената. Той не ни виждаше.

След една седмица казаха, че най-страшното е зад гърба ни, но сега трябвало да се лекува. Трябваше да го гледам. Постъпихме с него в болницата. В нашата стая имаше още едно момче на седем години, също с тежък менингит, което лежеше с леля си. Сприятелихме се, аз ѝ дадох да прочете книгата ви. Беше потресена, веднага почна да работи над себе си и ме разпитваше.

Изброиха ми много проблеми: че два месеца ще трябва да лежим в болницата, че ще е нужна хирургическа намеса, защото имало опасност от заразяване на кръвта (понеже крайчетата на пръстчетата на краката му и на ушенцата бяха черни, изгорели от високата температура), а и можело да има умствено изоставане.

А аз се радвах на всичко: че виждам детенцето си до мен, че се грижа за него, че е излязла шестата книга, че в болничната стая не е тъпо и че съседката ми ме разбира, когато ѝ говоря за любовта към Бог.

Излязохме от болницата след три седмици. Лекарите казаха, че е оживял по чудо, че по чудо толкова бързо оздравява. След като се прибрахме в Германия, с времето черните крайчета на пръстенцата сами опадаха. Никаква операция не се наложи да правим. Момчето от нашата стая също много бързо оздравя.

Оттогава минаха десет години. Детето ми е един от най-добрите ученици в училището.

Със съседката от стаята продължихме да поддържаме връзка. Племенникът ѝ с времето също започнал да чете вашите книги. Той вече е студент. Много интересно е и това, че преди една година заел първо място на Международната олимпиада по химия, която се провежда в Лондон. Ето какви случаи стават след менингит, стига да се отнесеш правилно към него.

С пожелание за любов и душевно здраве и с огромна благодарност за труда ви, скъпи Сергей Николаевич…

В юдаизма болестта се разглежда само като наказание за греховете. Християнството допълва това разбиране: болестта ни се дава като възпитание, за да се научим на любов, за да изменим себе си и мирогледа си.

Колкото повече блага са предвидени за детето в бъдеще, толкова по-сериозни проблеми може да има то със здравето. Нали всякакви блага без любов убиват душата. Когато родителите се сдобият с вяра, усещайки в душата си Бог, те гледат на всяка ситуация от живота като на помощ свише и се устремяват към любовта. Тогава болестта става ненужна — нали тя ни се дава, за да се откъснем от привързаностите си и да се обърнем към любовта.

Колкото по-тежко е заболяването, толкова по-висока трябва да е интензивността на любовта в душата, за да го преодолеем, толкова по-дълбоки трябва да са вътрешните ни изменения. Всеки строител знае — фундаментът трябва да има стабилен запас от здравина, иначе къщата ще започне да се пука по шевовете заради някой етаж в повече, а тогава може да е късно вече да се укрепят основите.

Но любовта позволява да се правят всякакви чудеса. Човек, обърнал се към Бог дори в последния момент на живота си, може да си спаси душата, а с нея — и живота. Но чудото затова е чудо, защото не се случва със всекиго — с мързеливите чудеса не стават, устремяването към любовта трябва да е непрекъснато.

***

Благодаря ви за труда, за книгите. Вие ми помогнахте да започна нов живот.

Преди една година имах купища проблеми със здравето, в семейството и на работа. Вашите книги, дисковете ви и посещаването на три семинара ми помогнаха повторно да се родя. Всичко това стана за една година.

Научих се да решавам конфликтите без караници, една година не съм се карала с никого.

Отслабнах с четиринайсет килограма, обиколката на талията ми от осемдесет и три стана шейсет и три.

Мъжът ми лесно можеше да ме оскърби и унизи преди. А сега се отнася към мен внимателно и с уважение.

Децата ми си намериха работа, каквато душата им иска.

Що се отнася до здравето, засега остават само проблемите с пикочно-половата (имам млечница).

Вече на четирийсет и девет години не ми отстъпват място (станах стройна и се подмладих). Почнаха да спират погледа си на мен млади хора (двайсет- и трийсетгодишни).

Лесно се решават проблемите на работа (занимавам се с бизнес).

Много от желанията ми се изпълняват (старая се да ги контролирам).

И това не е всичко, но няма да ви изморявам.

Чувствам, че следващата година за мен ще е много сложна. Ще продължавам да живея с усещането за любов в душата.

За вярващата жена най-важният смисъл в живота е любовта в душата и единението с Бог, всичко останало е второстепенно. Когато отслабва вярата, на първо място се оказва майчинството, тоест раждането и възпитаването на децата, отношенията с любимия човек, грижите за семейството. Ако вярата продължава да слабее, на първо място излиза собствената красота, сексуалността, работата и благополучната съдба. А след това вече тръгва разложението: търсене на всевъзможни удоволствия, безразборен секс, алкохол, наркотици, проституция, изоставяне на децата, нещастие, болести и т.н.

Ако се съди по почерка, красотата и чувствеността за автора на писмото подсъзнателно все още са по-значими от любовта. Това води до ревност, до страх да не изгубим любимия човек, до униние и се отразява негативно на пикочно-половата система. Ако жената постоянно се облича ярко и предизвикателно, ако гледа на мъжа първо като на сексуален партньор, а не като на другар, проблемите с пикочно-половата система са нормално явление.

Външно вие може би и това сте преодолели, но тенденцията все още съществува в децата и внуците ви. Просто има здравословни проблеми, които са свързани вече не толкова с нас, колкото с потомците ни. По правило неизлечимите заболявания или неефективността на лекарствата са свързани с проблемите, които човек е предал на децата и внуците си. А дълбочинните изменения са въпрос на време.

***

Благодаря ви за изследванията. Те много ми помогнаха, както и на близките ми. От четири години познавам книгите ви. Спомням си как за пръв път отворих книгата ви «Възпитание на родителите. Част 1». И как нищо от написаното не можах да разбера. Информацията взе да се усвоява чак след седмица и се почна.

Баща ми много се увличаше по алкохола и преяждането. Видимо западаше. Преди първия ми семинар миналата година го вкараха в затвора (по статия «Мошеничество»). За всички от семейството това беше силен удар. При мен самия чистка преди първия семинар и след него не съм забелязал.

Преди този семинар баща ми пак го разтресоха, преместиха го в друг затвор, брат ми се разболя от бронхит. При майка ми — пълен провал на работа. И мен малко ме поразтресе, повече в емоционален план. Резки промени в настроението.

Татко чете книгите ви в затвора. Мина му псориазисът, оздравяха му коленете. Започна да разбира. Майка ми също се променя към добро.

Още веднъж голямо благодаря! Продължавайте в този дух!

Както е известно, дяволът се проявява в крайностите, Бог — в златната среда. Емоционалните крайности са признак на идолопоклонничеството, на езическо мислене. Такъв човек няма да приеме равенство — или ще се подмазва и прекланя, или ще се мисли за повече от другите и ще ги унижава. Такъв човек безумно се радва на късмета и крайно тежко преживява загубата си.

Любовта е съединяване на противоположностите, златната среда. Единобожникът интуитивно живее по известната схема: намерил си — не се радвай, изгубил си — не плачи. Той няма да е роб на удоволствието и няма да почне да квичи от болка или да реве от загубата. На нас ни се струва, че радостта ни прави щастливи. Всъщност това е заблуда. Човека, който не може да губи, големият късмет, печалба или радост чисто и просто ще го убият. По-трудно е правилно да се премине през изпитание, в което има радост и благополучие, отколкото когато изпитанието ти се състои от болести, неприятности и загуби.

Всички знаят, че една от бедите на руския народ е пиянството. Философи, психолози, лекари обясняват зависимостта от алкохола с каквото си искат, като се позовават най-вече на външни, исторически фактори. А истинската причина за ставащото с човек винаги се крие вътре в него самия. Вътрешното състояние привлича външните събития. В Русия езическото възприемане на света е водило и до завист, и до крадливост, и до жестокост, и до крепостничество, и до безправие на народа на фона на пълната непогрешимост и безконтролност на духовната и светска власт. Алкохолът позволявал да се приглуши превъзбудата от прииждащата радост и да се отслаби болката от загубата. Затова руснакът пие и при радост, и при болка.

За този, който не се е научил да обича, голямата мъка и голямата радост са сериозна опасност. В сегашния свят не само алкохолът позволява на човек донякъде да усети състоянието на единобожника; преяждането, увлечението по секса, наркотиците, хазартните игри, компютърните игри — всичко това са опити донякъде да се балансират емоционалните крайности, убийствени за човек.

Нещастието, болестта, смъртта също помагат да се сдържи залитането в емоционални крайности. Затова в днешната цивилизация, изгубила единобожието, все повече и повече ще се усилва подсъзнателното влечение към нещастия, болести и смърт. Това е съвсем закономерна тенденция.

Когато се връщаме към любовта, ние преставаме да сме роби на инстинктите и желанията си. Не се прекланяме пред удоволствията и не се побъркваме от загубите. Противоположностите се развиват, допълвайки се взаимно, и едва тогава настъпва душевно и физическо оздравяване.

***

Пиша ви тази бележка с искрена, користна цел — да получа от вас един зад врата или як шамар. И да започна да се променям пак.

Чета книгите ви от 2005. Никога не съм знаела какво точно представлява молитвата, тъй като съм отгледана в семейство на атеисти. И независимо от това, за тези години, през които се запознавам с трудовете ви, от само себе си напълно ми мина пиелонефритът (който имам от двегодишна), тромбофлебитът, остеохондрозата, зрението ми стигна стоте процента, сега и на тъмно виждам добре. От само себе си минаха ниското кръвно, заболяването на вестибуларния апарат. Сега мога да работя на всякакъв шум, а преди, за да се концентрирам, ми трябваше абсолютна тишина.

Постепенно започна да се променя характерът ми. По майчина линия имам силно възгордяване и въжделение. Затова преди не обичах да общувам с хората. Сега ми се иска да дружа с хората и мъжете не ме мразят толкова силно, колкото преди.

Само че сега промените започнаха да се забавят. И знам, че причината е в дъщеря ми, тя въобще не иска и да чуе за четене на книгите ви. Неотдавна разбрах, че вече три години тайно пуши. И въобще, интересуват я само нейните желания.

Вероятно затова две седмици преди семинара косата ми почна да пада на кичури. А и моят характер, макар и постепенно да се променя, все още е ужасен. Как искам да се промени напълно!

Вие ми станахте като роден баща. Обичам ви и ви желая мир и душевна хармония.

Вътрешната зависимост от инстинктите ражда крайности в чувствата ни. Или се прекланяме пред любимия човек и го обожествяваме, или го презираме и се обиждаме, ако ни е обидил. Ние пренасяме отношението си към Бог върху хората. Ако смятаме, че Бог ни дава само добро, само положителни емоции, същото чакаме и от любимия човек. Затова го намразваме, когато вместо наслада получаваме болка. Колкото по-високи са чувствата ни, толкова повече наслада получаваме и толкова по ни боли, когато я изгубим.

Всичко това заминава надълбоко в душата и се предава на потомците ни. Майката може да има омраза или презрение към мъжа, който я е обидил, а у дъщерята тези емоции вече ще се превърнат в програма за самоунищожение и всеки стрес, всяка болка ще са непоносими за нея. Съответно, ще почне да се засилва влечението към секс, алкохол или наркотици.

В периода на семинар се изчиства душата, при това най-напред се изчистват потомците. Програмата за самоунищожение, която от дъщеря ви преминава към вас, може да предизвика опадане на косата, главоболие, проблеми със зрението. Може да ви изпопадат зъбите. Без причина може да се появят проблеми с пикочно-половата система, внезапно да се посипят неприятности и неудачи.

Трябва чрез покаяние да премахнете всички моменти на униние, недоволство от себе си, също така и осъждането на мъжете, чрез които ви е било дадено изчистването. Благодарете на Бог за изчистването на душата ви. Учете се във всичко да виждате Божествената воля и любов, разбирайки, че и болката, и радостта работят за любовта, за единението с Твореца. Трябва да усетите, че вие сте любов, че ние всички сме деца на Бог и на тънкия план сме единни с Него. След това ще е по-лесно да вкарате в ред не само себе си, но и децата си.

***

Огромна благодарност за книгите! Отдавна ги чета. Но последните три ги взех през май и всичко в мен се преобърна. Намерих Бог в себе си! Това беше откритието на живота ми. В такъв момент разбираш колко сме нагазили в този живот с проблемите, с желанията си и как живеем едва ли не като зомбита. Ние действително сме единни и в този живот виновни няма. Аз толкова щастлива бях, че ми се искаше на всички, ама на всички да предам това си състояние.

По това време бяхме скарани с мъжа ми. Прибира се той вкъщи и пита: «Какво се е изменило?» И се усмихва един такъв, не му се ще да се кара.

Още много имам да работя над себе си. Но ето какво искам да попитам. Когато в молитвата си моля нашия Господ да ми помогне да си спомня всичките си престъпления против любовта, главата ми се изпразва и все едно ме хваща амнезията. Разбирам, че не помръдвам в работата над себе си. Оставам си все там, макар че от майка ми много има за оправяне.

И защо по-малкият ми син винаги е ухилен до уши, когато му се карат, особено в института? После почват проблеми с преподавателите. А той винаги на всичко се радва и е много добричък. Обаче преподавателите мислят, че не е със всичкия си понякога.

Големият ми син е атеист. Но в последно време сам започва разговори с мен за Бога. И в църква влиза.

Мъжът ми започна да чете книгите ви, опитва се да си промени мирогледа. Но не може да работи над себе си. Семейство, вика, имам да храня, а ти — да работя над себе си.

Аз пък спрях да се причастявам, не вярвам на отците. Не мога да се изповядвам. На последната изповед след думите ми «Открих Бога в себе си» на лицето на свещеника се изписа шок. Вече не се причастявам.

Благодаря ви, че ни показвате пътя, и продължавайте да ни се карате — това повече помага от погалването по главата. Желая ви успехи, и пишете още книги, много са ни нужни на всички.

Един известен богослов, преподавател в Московската духовна академия, казваше, че ритуалът не трябва да е на първо място. Нито кръщаването, нито изповедта, нито причастието сами по себе си не носят благодат на човек. На първо място човек сам трябва да изпитва потребност от Бог и от любов. «Юда поел причастието от ръцете на самия Иисус Христос и в този миг в него влязъл сатаната» — каза този богослов. Всеки ритуал е само помощ в придобиването на любов.

Аз съм напълно съгласен с тази гледна точка. Ако молитвата, причастието, изповедта не ни помагат да усетим любов и светлина в душата, това вероятно значи, че ние не се молим за любов, а за здраве, благополучие или сбъдване на желанията.

Христовите последователи често забравят същността на онова, което е казвал той. «Царството Божие вътре във вас е», тоест към Бог можем да се обръщаме без посредници. Точно на това се мъчил Иисус да научи хората, заради това са го мразели чиновниците на религията.

Обаче сега, наред с процесите на угасване се забелязва и стремеж към спасение, към постигане на истината, към разбиране на онова, което е проповядвал Иисус Христос.

А да си припомняте греховете и да се концентрирате върху тях не е нужно въобще. И да изпитвате омраза към греха, както учат много свещеници, мисля, че също не си струва. Защото нали грехът е изгубването на любовта в душата. Точно това изгубване после води до нарушения и престъпления.

Трябва да се учим да обичаме. Трябва да благодарим на Твореца за всичко, да виждаме волята Му във всичко, което се случва — тогава отпада необходимостта да се ровим в миналото. Когато се променяме в настоящето, се променя миналото и с него — бъдещето ни. Така че вашата амнезия ви помага да излезете на правилния път. Тя е подарък свише, помощ, а вие сте я възприемали като проблем, който ви пречи.

Ние просто живеем по стереотипи, живеем в рамките на образите, с които сме свикнали. Отвътре знаем, че се състоим от любов, а външно убеждаваме себе си в обратното. Външно се опитват да ни възпитават със страх и зависимост, но там, където има любов, страх няма. Христос е учил на любов и на безстрашие. А когато свещениците заговорят за страх от Бога, на човек му се приисква да стане атеист.

Когато любовта в душата стане постоянна, наивните, повърхностни религиозни убеждения постепенно ще отстъпят място на по-хармонични представи — те са известни вече две хиляди години, но ние едва сега започваме да ги разбираме.

Проблеми

На двайсет години съм. Имам сенестопатия. Това е усещане, което се среща у психично болните. В моя случай е постоянно, много силно усещане, че главата ми тежи.

Започна преди три и половина години. Тогава бях на седемнайсет, тъкмо бях завършила училище. Три и половина години всяка секунда чувствам тази тежест, не минава и за миг. Само да си снема ръцете от главата, и вратът ми сякаш ще се счупи, защото не може да удържи главата ми — имам усещането, че тежи колкото тухлена къща, че отвсякъде я натискат с нечовешка сила.

Ходих на много лекари, след като се изключи соматичната патология, най-вече на психиатри. Биеха ми транквиланти, даваха ми невролептици и антидепресанти. Ефект нямаше. Много пъти ходих и при една силна екстрасенска, която беше излекувала майка ми от сериозно заболяване, но тя не вижда моя проблем. Да, ама така не може — в полето ми все някакви изкривявания трябва да има.

Тези три години тежестта беше в онази част на главата, където е косата, а преди около три месеца почна да ми тежи и под брадичката. Няколко дни ревах, после се хванах за вашите книги. Към този момент съм прочела осемнайсет.

Сенестопатията може още да прогресира и да обхване цялото тяло… Старая се и тази възможност да приема с любов.

Винаги се държа за главата и постоянно чувствам тази тежест: сега, докато печатам това писмо, после, като отида да се моля, след това, когато си легна да спя. И така всеки божи ден вече три години и половина, само дето сега е много по-зле. Сега мога само да лежа, седенето не се получава, главата ми пада, но и когато лежа, ми тежи. Само мога да гадая накъде ще тръгне неверният импулс утре, по кой нерв, и коя част на тялото няма да мога да повдигна.

Много съм ви благодарна, че вече знам за какво живея и накъде отивам. Всеки ден се моля по няколко часа, много се старая да се променя и никога вече няма да се откажа от започнатото. Само дето откакто взех да се моля и да работя, тежестта отиде и в носа отначало, а после и в устата (тежат ми небцето и зъбите), после — в челото и накрая се спусна към веждите и очите. Днес сутринта ми тежат и клепачите, постоянно искам да съм със затворени очи. Защо така?

Извинете ме, че ви пиша и моля за помощ, много се измъчих. Не знам дали заслужавам да ми подскажете нещо…

Проблемите с психиката — това е спиране на възгордяването. Когато иска да докаже превъзходството си, човек си изправя гърба и вдига глава. Концентрирането върху инстинкта за самосъхранение се превръща в желание да направя първична своята воля. Това означава, че целият свят трябва да съответства на моите желания и на моята воля. Всякаква непредсказуема ситуация, неочакваност, загуба на контрол водят до изблик на ярост, раздразнение или униние, което се превръща в депресия.

Възгордяването се усилва при неправилна, користна молитва, при контакт с тънките планове, при повишени амбиции. Ако любовта в душата и приемането на Божествената воля са малко, а способностите и възможностите растат, стига се до неконтролируемо нарастване на възгордяването.

Всичко това много добре го знам по себе си, тъй като аз от детските си години имам проблем с възгордяването. Изследванията ми, освен другото, са и опит да помогна на себе си, тъй като винаги съм имал доста проблеми с душата и с характера.

Неотдавна получих поредния знак по този повод. Ситуацията беше съвсем банална. С жена ми отидохме в един голям универсален магазин и се разбрахме след половин час да се срещнем на изхода. Уговореното време мина, а тя не се появяваше. Чаках я пет, десет, двайсет минути и чувствах как раздразнението ми расте. «Нали може да се обади и да обясни какво става!… — мислех си. — Имам си принципи, няма аз да я търся, нека тя да ми позвъни и да се извини». След половин час чакане негодуванието направо ме тресеше.

И ето я жена ми, пристига. В отговор на упреците ми обясни, че я забавили на касата, а на мобилния нямала импулси, за да ми се обади. Аз продължавах по инерция да се възмущавам –пропаднало беше привичното ми управление на света. После се опомних и постепенно започнах да идвам на себе си. Със съзнанието си разбирах, че това е унизяване на основния инстинкт, изгубване на контрола над ситуацията, но някъде отвътре продължаваше да извира възмущение. Дали беше подсъзнателният ми житейски опит, натрупан в предишни животи, дали имаше още нещо, което не бях разбрал за света и за себе си, но във всеки случай в мен отново се появи някакъв друг човек, амбициозен и озлобен. В неочаквана ситуация често се отваря дълбочинното ни «аз» и тогава разбираш, че е рано да се самоуспокояваш, че още много има да се работи, че самовъзпитанието едва е започнало.

След няколко дни ме заболя гърбът — когато вдигнах тежкия мотор на лодката. И преди съм го вдигал, но без всякакви последствия. Този път обаче, кой знае защо, ме заболя гърбът. Прекрасно разбирах в какво е работата — зад външната, уж физическа причина, се криеше истинската — емоционалното ми състояние в магазина. След няколко дни забелязах, че получавам междупрешленна херния. Трудно ми беше да лежа на гръб, трябваше да си слагам навити на руло хавлии, тогава малко ми поолекваше.

Самодиагностиката показа обичайната картина: презрение към жена заради унизяване на идеалите. Идеали — точно това са стабилността, комфортът, контролът над обкръжаващия ни свят. «Странно — мислех си — когато всичко наоколо ми се срива, аз все някакси се държа. А се издъних на някаква дреболия, сякаш съм момченце». После успях да вникна и да разбера как стоят нещата. Големите събития ние възприемаме и контролираме със съзнанието си, а дреболиите ги управлява подсъзнанието ни, така да се каже, на автоматичен режим. Мирогледът ми се е оправил, започнал съм по-добре да разбирам вселенските закони, но в подсъзнанието ми този процес още не е дал реални резултати.

Разбрах причините, поради които се увличах по алкохола преди години. Работата не е само в затормозяването на съзнанието. Когато пиеш, рязко спада контролът над ситуацията, отслабва възгордяването и в душата се появява чувство на любов и комфорт.

Една жена ми беше писала: «След като прочетох книгите ви, някакси по друг начин погледнах на мъжа си, който е свещеник. Оказва се, че и той, и колегите му се отнасят към енориашите си с огромно чувство за превъзходство. Усещането за последна инстанция и пълна правота вероятно е довело до там, че мъжът ми и другите свещеници осъждат всички наоколо си много по-често от обикновените хора. Преди всеки ваш семинар, който съм посетила, мъжът ми се напиваше до безчувственост…» С една дума, навсякъде един и същи проблем — непреодолян инстинкт за самосъхранение.

Да се върнем към ситуацията, описана в писмото. Щом има усещане за тежест в главата, щом главата се навежда, това е блокиране на възгордяването. Усещането, че вратът сякаш ще се счупи, в крайна сметка, говори за проблемите, предадени на децата. Затова екстрасенсите, лекарите и лекарствата не могат да подобрят самочувствието на момичето.

На седемнайсет–осемнайсет обикновено идва първата любов и, естествено — изчистване под формата на унизяване на инстинктите. Колкото по-сериозни са вътрешните проблеми, толкова по-болезнено става изчистването на душата. Толкова по-зле може да се отнасят мъжете, толкова по-нелепи ситуации да се получат.

Ако е малък шансът да се запази любовта, когато ни лекуват чрез хора, изчистването се поднася чрез болести. Ако се засилят унинието, стремежът да се намери виновник, обидата на целия свят и те засенчат любовта, леката болест се заменя с тежка. Нали болестта трябва да подтиква към отрешаване и към любов. Озлобяването или униването по време на болест я докарват до стадия, където е неизлечима, или водят до смърт.

Винаги съм казвал на пациентите си, че не трябва да се борят с болестта, просто трябва да я заместят с еднакъв по същността си процес. Тъй като болестта не дава воля на инстинктите ни, приглушава съзнанието и желанията ни, веднага при появяването ѝ трябва да се отрешаваме, да постим, на всички да прощаваме и да се молим. Отрешаването не е възможно, ако не се отстраним от волята си. А за да се отстраним от своята воля, трябва във всичко да виждаме Божествената.

Неотдавна срещнах една интересна публикация във връзка с приемането на лекарства. Учените са установили, че ако човек пости и се отрешава, лекарствата действат много по-ефикасно, отколкото ако се вълнува и много яде по време на лечението. Приятно ти става, когато науката намира факти, потвърждаващи, че състоянието на душата влияе на здравето на човек.

Що се отнася до девойката, написала писмото, нея явно съдбата я защитава от нещо, спира движението ѝ в невярна посока. Доколкото знам, девойката после е писала на сайта, че ѝ става все по-зле, въпреки че работи над себе си. Стигнало се дотам, че вече не била в състояние да си вдигне главата и била принудена през цялото време да лежи. Ако независимо от всички усилия става все по-лошо, значи или тя неправилно се моли, тоест, мирогледът ѝ още не е променен, или е започнало изключително интензивно изчистване. Това се случва при много голямо замърсяване.

Набирам телефонния номер и чувам гласа на момичето. Диагностиката веднага показва много неприятна картина. Момичето има програма за унищожаване на собствените деца, при това осем пъти над критичното ниво. Свързано е с повишена концентрация върху сексуалността и идва от три предишни живота.

Отдавна съм забелязал тази тенденция — на жената, прекланяща се пред наслаждението, не ѝ трябват деца. Те просто ѝ пречат. Ако сексът е твърде значим за нея, тя лесно ще се съгласи на аборт. Ще се трови с хормонални контрацептиви, ще се атрофира вътрешното ѝ влечение да създаде семейство. Защото семейството е отговорност, грижа за близкия, жертвеност, страдание, мъчителни изменения, и необходимост да прощаваш и да обичаш несъвършения.

Интересно, откъде идва у момичето тази мощна тенденция за унищожаване на децата? Може би е имало много аборти? Или просто не е искала да има деца? Водила е активен предбрачен полов живот? В този случай всичката енергия се отправя не към обезпечаване на живота и здравето на бъдещите деца, а към наслаждението. Ако първата, най-силна енергия се отклонява от любовта, за да отиде към въжделението, децата съответно стават нежизнеспособни.

Странно, защо тук виждам само въжделение? В началото ми се стори, че проблемите на момичето са свързани с възгордяването. И веднага разбирам — похотливостта е резултат от възгордяването. Робската зависимост от основния човешки инстинкт преминава в зависимост от инстинкта за продължаване на рода.

Интересно, в какво тогава е причината за възгордяването ѝ? Най-вероятно — в наивните, примитивни религиозни представи. Ние първо се отказваме да виждаме Божествената воля във всичко и изгубваме единобожието. Ако доброто е от Бог, а злото — от дявола, значи има друга воля, която може да се противопоставя на Божествената, а и носителят на тази друга воля си живурка добре. Човек веднага пробва на себе си този модел — значи и аз мога да поставя своята воля над тази на Твореца, мога да съм също толкова силен и неуязвим, колкото дяволът. И щом Бог не е в състояние да се справи с лукавия, значи има шанс да не се справи и с мен. Резултатът е, че в подсъзнанието неусетно се намества възгордяването и човек все повече игнорира Божествената воля.

А след това човек се опитва подсъзнателно да управлява света около себе си. Обаче чувства, че не му се удава и тогава се появява озлобяването и желанието да смачка и унищожи тези, които не му се подчиняват. В последна сметка му се приисква да унищожи целия свят около себе си. Расте вътрешната агресивност и щом достигне дълбоките слоеве на подсъзнанието, които са чисти, рикошира — за защита. Агресията се превръща в депресия и самоунищожение.

Много често в такъв случай инстинктът за самосъхранение превръща възгордяването в ревност. Човек се отказва да управлява света и започва да търси радост в наслажденията. Не работата, а семейството става за него главният смисъл на живота. Колкото по-мащабно е било възгордяването, толкова по-силно сега е въжделението. Външният комфорт, благополучието, яденето, сексът, неудържимото влечение към разни удоволствия излизат на първо място за бившия горделивец. А после започват проблемите: разпадане на семейството, неблагополучие при децата, болести — не само физически, а и духовни. Не само ракът, диабетът и други заболявания, но и хомосексуализмът, педофилията, влечението към развратни наслади — всичко това е закономерният резултат от израждането на душата.

Обикновено тези, които са чели книгите ми, изглеждат много по-добре от това момиче, и съответно по-лесно преминават травмиращите ситуации. А при нея виждам следното. Запазването на любовта при травмираща ситуация на физическо ниво е сравнително добре, на равнището на духа — също на добър плюс, но да приеме болката на душата и да запази любовта ѝ е невъзможно.

«Най-вероятно не е прочела всичките книги или не е гледала видеосеминарите — минава ми през главата. — Или е извършила някакво престъпление против любовта, което ѝ пречи да се променя». Тук има някаква загадка, трябва да я разплета. И изведнъж си спомням, че тя е прочела всичко на всичко осемнайсет книги. Значи, книгите от «Опит в оцеляването» най-вероятно още не е чела.

Но все пак е странно. Тези, които са чели книгите от серията «Човекът на бъдещето», вече могат да издържат болката на душата. Защо не става при нея?

Задавам първия си въпрос:

— Откога започнахте да четете книгите ми?

— Преди четири месеца.

— Колко сте прочели?

— Сега вече всички — отговаря момичето.

Пресмятам набързо: двайсет и две книги за шестнайсет седмици — по-малко от седмица на книга. Да ги напиша ми отне повече от осемнайсет години — това беше бавният и мъчителен процес на моето душевно развитие, на моите изменения. Тя решила да направи същото за четири месеца. Хората продължават по старому да смятат книгите ми за обикновена белетристика и забравят, че душата също си има физиология и за преустройството ѝ се изискват сили и време. Вътрешните изменения трябва да вървят в крак с изчистването, което става при четенето на книгите.

На нас твърде дълго са ни внушавали, че мислите и чувствата са нематериални. Учили са ни, че материята е едно, а духът — друго. Всъщност всичко е единно. Всичко е материално — и тялото, и мисълта, и чувството. Всичко е духовно — и тялото, и мисълта, и чувството. И всичко е емоционално. Просто тялото, съзнанието и чувството са различни страни на едно и също. Не само тялото си има физиология, а и съзнанието и душата. Вярно е, че душата има много по-големи възможности за изменение от тялото. Ако се надяваме на Бог и държим любовта в душата си, отхвърляйки страховете, съмненията и унинието, може да се случат чудеса.

Навярно момичето е живо само защото се е държало за любовта. Извънредно силно е било изчистването.

При такова замърсяване личният ѝ живот би трябвало да е пълен провал. Да е имало изнасилвания, оскърбления от страна на мъже. Към жена с такава енергетика мъжете се отнасят само като към самка, без ни най-малък намек за високи чувства. Какъв може да е личният ѝ живот — всъщност детайлите само пречат на разбирането. Ако се знаят фактите и всичко се свежда до физическите действия и събитията, може да се изгуби същността на ставащото.

Живял един човек на име Иван Чуриков, известен сред народа като «брат Йоан». «Всички хора са братя» — често повтарял той. Призовавал да се спре поголовното пиянство в Русия. Когато една жена, чиято ръка изсъхвала, го помолила да ѝ помогне, той ѝ наредил: «Спри да разреждаш млякото с вода». Тя продавала мляко. А на родителите, чийто син изведнъж се побъркал, обяснил: «Откраднали сте вола на една вдовица. Върнете го и детето ще оздравее».

Логично е — като ограбваш другиго, в подсъзнанието се усилва тенденцията към потребителство. Разбира се, ние всички трябва да получаваме, но повече трябва да даваме. Тогава у нас се появява недостиг на енергия (защото парите и материалните блага са еквивалент на енергията) и ние се устремяваме към любовта и към Бог като към главен източник на енергия. А ако получаваме повече, отколкото даваме, потребността от любов намалява и ние забравяме, че има Бог. Затова алчният, а също така завистливият, крадливият и грабителят неизбежно все повече и повече се отдалечават от любовта и от Бог. Това е вселенски закон, той няма как да се подмине или надхитри.

Аз някога мечтаех да стана ясновидец, за да открия тайните на миналото и да намеря връзката между времената. После сам се отказах от такова ясновидство, защото разбрах, че не е важна външната страна, не са важни самите събития и постъпки, а вътрешната им връзка и скритата им логика. Зад най-различните събития трябва да се види вътрешната тенденция. Откъснатостта от външната страна на събитията помага по-добре да се разбира ставащото.

Значи, събеседничката ми трябва да има проблеми с личния живот. Това е вторият ми въпрос.

— Сега имам приятел — отвръща тя. — Но в периода на половото съзряване ми се случи странна история — на тринайсет години се влюбих, но това чувство не беше насочено към мъж, а към по-възрастна жена. И досега не мога да разбера как така стана с мен…

— Нека аз ви разкажа това, което виждам — предлагам ѝ аз. — Подсъзнателната ви концентрация върху въжделението и сексуалността е огромна. В такъв случай децата стават несъвместими с живота. Ако все пак се появят на бял свят, тяхното изчистване може да донесе смърт за майката. И затова, за да оживее жената, ѝ се дава режим на живот, който изключва появяването на деца, тоест — нетрадиционната сексуална ориентация. Щом възникват такива чувства в периода на половото съзряване, това значи неблагополучие с потомците, защото точно по това време към бъдещия родител се приближават душите на децата.

Времето е единно. Всичко, което сме правили в миналото, се връща при нас от бъдещето, в това число и чрез душите на децата ни. Ако в миналото сме били похотливи, от бъдещето до нас ще доплуват душите на похотливи деца. Ако в миналото сме мразили и сме били готови да убием някого, към нас плуват душите на деца, които в бъдеще ще станат убийци. Всичко е единно, всичко е взаимосвързано. Най-отдавнашни, забравени чувства, мисли и постъпки автоматично налагат своя отпечатък на бъдещето ни.

Млъквам. Сега ми става ясно защо момичето има проблеми с главата. Навярно има шанс нейни деца да се появят на този свят и за да я преориентират, е нужна болест, която да възпрепятства и двата човешки инстинкта и да я подтиква към любовта. Най-вероятно това е спряло пагубната тенденция, превръщаща похотливостта в лесбийство.

Интересно как се отнася майка ѝ към моите книги. Ако е негативно, ситуацията се усложнява.

— Как се отнася майка ви към моите книги? — питам аз.

— Чете ги и се опитва да се променя — отговаря момичето. — Тя е тука сега, може да се обади по телефона.

«Това вече е по-добре — казвам си аз. — Двама винаги по-лесно ще се справят с проблема».

Мимоходом поглеждам как момичето е преминавало през стреса, когато още не е чело книгите. Значително по-зле, отколкото сега — можела е да запазва любовта само при унизяване на тялото. Това е състояние на тежкоболен човек. Така значи, динамика има, при това добра. Но нея, както и много други, я дострашало, че не върви накъдето трябва. Нищо, че аз постоянно разправям колко мъчително става изчистването на душата, че ни е трудно да преодолеем стереотипи с давност от няколко хиляди години.

Пророците преди Христос изцелявали само с едно махване на ръка. Христос учел на любов и повтарял, че без вяра не може да има излекуване. А същността на понятието «вяра» е непрестанното устремяване към нещо, без страхове, съмнения и униние. На Изток това се нарича медитация, концентрация. Медитацията е отрешение от всичко странично заради устремяването към главната цел.

Вярата в Бог предполага непрестанно концентриране върху любовта. Такава вяра спасява, лекува и позволява да се преместват планини. Но наивните представи все пак победили и хората почнали да виждат в християнството не толкова обучение на любов и вяра, колкото леко и комфортно отърваване от греховете и болестите си.

Стотици години ни убеждават — помоли се и ще си като ангел Господен в рая, молитвата дава само радост и положителни емоции, избавя от болките и страданията, които ни носи дяволът. На детето му се струва непоклатимо и вечно това, което е съществувало преди то да се роди. Догмите и стереотипите, съществуващи от стотици години, стават част от душата ни, срастват се с нея и преодоляването им е изключително болезнено. А тъй като «болката е само от дявола», ние бягаме от нея, бягайки същевременно и от възможността да се променим.

А след това вече не сме в състояние да приемаме нова информация, започваме да се вдървяваме и вкаменяваме отвътре. Истинското чувство на любов, което ни носи болка и страдание, предизвиква бурен протест, неприемане и неприязън към целия свят. Изчистването на душата възприемаме като наказание, страхуваме се от него и доброволно се отказваме да спасяваме душата си.

Изглежда, при тези, които наричат себе си християни, системата от лъжливи пътеводни светлини се е създала отдавна. На януарския семинар 2012 в Москва някой ми даде сканирана страница от едно древно Евангелие. Ръкописът е направен в Сърбия през ХІІ век на църковнославянски. Като че ли в Русия всички текстове на времето си са били основно редактирани и съобразени с догмите и стереотипите, а този текст е близък до оригинала.

На листчето е молитвата «Отче наш», написана на кирилица, и почти напълно съвпада със Синодалния превод. Само една фраза: «и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия» изглеждаше малко по-различно: «и не въведи нас в изкушение, но избави ни от неприязънта». Много важен момент — «лукавия» е някаква същност, а неприязънта е чувство, тенденция.

На последните семинари постоянно повтарям, че дяволът като такъв не съществува и никога не е съществувал. Понятието «дявол» е тенденцията за изгубване на любовта. В Свещените книги тази тенденция се дава като приказен образ, като персонаж и наивните, с повърхностно мислене хора я превърнали в реално същество с рога и копита. С тенденцията човек може да се бори чрез любовта и чрез вярата, чрез изчистване на душата, като променя чувствата, мислите и поведението си. Но как да се бори с рогата и копитата? Или със сила, или със заклинания — и тогава единобожието се превръща в езичество.

Неприязънта означава неприемане, отказване от топли чувства, отказване от любовта. Така че неприязънта е точно тенденцията на дяволизма, особено ако е обърната към обкръжаващия ни свят и към близките. Но тя е именно тенденция и трябва да се преодолява с помощта на вътрешни изменения.

А лукавия е реално същество. Ако той обитава света вече хиляди и милиони години, това значи, че никой не го е победил засега и може би е невъзможно да се победи. Може само да се крием от него, кръстейки се и повтаряйки заклинания.

Само една дума е сменена в молитвата, а до какви трагични последствия е довело това.

Откъсвам се от мислите си и се обръщам към майката на момичето:

— При вас как е личният живот?

— Не особено добре… — въздиша жената.

— Имате сериозни проблеми с децата, внуците и правнуците — съобщавам ѝ аз. Причината е тенденция, която върви по женска линия. Най-напред виждам презрение към мъжа при изневяра, при болка и обида.

— Не съм имала презрение, пък и мъжът не ми беше законен — удивява се жената. — Просто исках да имам дете и родих извънбрачно.

— Точно затова не сте имали семейство — нямаше да издържите изневярата от страна на законния си мъж. Огромна е подсъзнателната ви ревност, а в основата на ревността се намира преклонението пред сексуалността, въжделението. Колкото повече наслаждения получава жената от мъжа, толкова повече вътрешно се прекланя пред него. А ако мъжът не само ѝ доставя сексуално удоволствие, а е и благороден, красив, умен и добър, сексуалното наслаждение става десетки пъти по-силно. И тогава душата на жената забравя Бог и любовта.

Ако смята, че Бог дава само добрини и удоволствия, тя започва да обожествява любимия си мъж и става робиня на насладата. А след това — похотливост, ревност, разваляне на семейството, раждане на болни деца… Колкото повече жената е настроена за щастие без конфликти и болка, толкова по-трудно ѝ е да приеме всяка болка от мъжа и толкова по-бързо любовта се превръща в страст, ревност и похотливост.

— Трябва да си припомните целия си живот — продължавам аз, — първата си любов, срещата с бащата на детето ви, три до пет години преди зачеването, периода на бременността. И всяка болка от мъж да разглеждате като спасение за детето ви, като връщане към Бог чрез изчистване с любов.

— Благодаря ви — казва жената, — сега всичко разбирам.

— Е, посоката ви е известна, сега продължавайте напред и от нищо не се бойте — напътствам я аз. — Всичко най-хубаво.

Затварям телефона и няколко минути стоя, без да мърдам. Трябва да се вкарам в ред. Всеки контакт на тънък план с проблемен човек води до усилване на негатива в душата ми, тъй като се получава резонанс. Това убива слабия, но на силния може да даде още сили.

Ако не обръщаш внимание на тази опасност, може толкова да си «навлечеш», че да пострадат близките ти, да не говорим за личните здравословни проблеми. Ненапразно свещениците все по-често се разболяват от рак, от диабет… Когато лечителят забравя, че този, който лекува, е Бог, а не той, че любовта помага да се преодолее болестта, той включва своята воля и веднага поема върху себе си проблемите на пациентите.

Що се отнася до свещениците, те поемат върху себе си само част от проблемите — другото отива на църквата. Като че ли католическата църква е тежко болна точно защото дълго време е опрощавала грехове за пари.

Опитвам се да забравя тъжните мисли. В края на краищата болестта е първата стъпка към оздравяването на душата. Ако изгубвахме любовта и стремежа си към Бог, оставайки здрави, това би било истинска катастрофа. Слава Богу, че все още имаме възможност да боледуваме, тоест механизмът на връщането към любовта още не е окончателно разрушен от съвременната медицина.

Откъсвам се от мислите си и започвам да чета следващото писмо.

***

Бих искал да споделя опита си. Възможно е това, което ви кажа, да ви наведе на някакви мисли и да помогне за изследванията ви.

Започнах да чета книгите ви още петнайсетгодишен. Сега съм на двайсет и шест. На времето книгите ви предизвикаха истински фурор в мен. Макар от малък да съм православен християнин, изследванията ви станаха истинска революция за съзнанието ми. Четях книгите ви по малко. Запознах се с тях у една приятелка на майка ми. Първо прочетох втората книга от «Диагностика на кармата», след това — първата, а после — третата и четвъртата. Нататък вече си купувах всички ваши книги, които излизаха. Видеокасетите отначало ги вземах от познати, а после молех хората, като отиват в командировка в Москва, да ми ги купуват.

Книгите ви ми станаха настолни. Точно те ме накараха да отида да следвам психология.

Да, това беше малко встъпление. Иначе бих искал да разкажа житейския си опит за толкова години четене на вашите книги. От втори до шести клас учих в местното училище. В пети и шести клас станах отличник. Почти всичко ми беше отлично — и отношенията с учителите, и успехи в учението, приятели… Преди да завършим шести клас, съседът ми по чин ми предложи да се преместим в друго училище, лицей. Поразмислих няколко дни и се съгласих. Обаче там не ми потръгна с учението. Изкарвах тройки и четворки, едва в девети клас почнаха да ми пишат четворки и петици. Но не е там работата…

През 2001 почвам да чета книгите ви. През 2003 завършвам училище и на абитуриентския бал след две чаши шампанско ме хващат страхотни болки в стомаха. През цялото време на бала бях в ужасно състояние, обливах се в пот и със силни болки. Едва на сутринта, когато почнаха да ни прибират вкъщи, ми мина. Не разбирах какво става.

Следващият пристъп дойде точно на първи септември, когато започвахме учебната година във вуз-а. Тъкмо щях да излизам от къщи, за да ходя на лекции, и пак — подобен пристъп. И това взе да се повтаря всяка сутрин. Отидох на лекар, назначиха ми стационарно лечение и казаха, че е гастрит. Но кой знае защо, болките много се усилиха. Колкото хора познавам с гастрит, никой не е имал такива силни болки. Пропуснах първите месец и половина от следването. Майка ми вземаше тетрадките с лекции от колегите ми и ги преписваше. Другояче просто нямаше да мога да си науча въпросите. Едва-едва изкарах първата сесия.

Освен дето мен ме вкараха в болница, уволниха и баща ми. По някакво чудо успяха да ми платят таксата за следването — спаси ни някакъв стар познат на майка ми, който изпрати парите. А в института се налагаше да ходя облечен със старото сако на баща ми и с нещата си от училище, защото нямаше пари за нови. Като цяло първите ми два месеца в института бяха ужасни и аз много се страхувах, че ще ме изгонят.

Освен другото, вече бях успял да се влюбя в една колежка от моята група още на първата седмица от лекциите, когато още можех да ходя поне на първите часове, докато стане време за доктора. Влюбих се много силно. Може би това ми беше първата сериозна любов. Момичето не ми беше дало повод, но аз тичах след нея. Звънях ѝ, правех ѝ подаръци… Строях планове за бъдещето. Обичах я около две години. За никой друг не можех да мисля, освен за нея.

След това останалите курсове си ги минах нормално. Рядко имах пристъпи на гострит. Може би и дневният режим си каза думата.

В четвърти курс се запознах с едно момиче. Тя беше само на четиринайсет, а аз — на двайсет и една. Тя ми хареса още щом я видях. Не я обичах по същия начин, по който колежката си на времето, но много ми беше добре с нея. Сексуална връзка нямахме. Решихме, че това ще стане, когато навърши осемнайсет. След десет месеца се разделихме. По-точно, тя ме заряза. Много тежко го преживях. През последния месец на отношенията ни усилено четях вашите книги, молех се, и без да разбирам какво е това истинска любов, почнах да правя за това момиче неща, които преди не бях правил. Чести подаръци, срещи, постоянни признания в любов и никакви караници. Невероятно се привързах към нея. Ако тя ме беше изоставила преди това, щеше да ми е мъчно една седмица. А сега толкова се бях привързал, че не можех да преживея раздялата.

Изпаднах в депресия и почнах да пия антидепресанти. По всякакъв начин се опитвах да се срещна с нея. Заплашвах я, че ще се самоубия, но нямаше полза. Тогава просто почнах да я псувам по телефона. Не можех нито себе си да контролирам, нито емоциите си. Подсъзнанието ми въобще не можеше да се примири с раздялата и се държеше като малко дете, което иска да му върнат любимата играчка.

Тя почна да се среща с друг. Аз с времето се успокоих и излязох от депресията. Рядко, но се виждахме. Станах вцърковен православен. Сега разбирам, че просто съм търсил отдушник в религията. Онова, което момичето ми взе, отивайки си, сега подсъзнателно исках да го получа от Бога… Помощ, разбиране, грижи…

Всичко това ставаше, когато вече бях пети курс. Пишех си дипломната работа и се молех на Бог и на различните светии за помощ, успешно да защитя. Обръщах се към тях по православната традиция. Прочел съм няколко акатиста с молба за помощ и вече сякаш са ми длъжни… Сега разбирам, че това е много грубо потребителство и егоизъм.

В крайна сметка защитих, но с тройка. Заеквам от четиригодишен, защото в детската градина редовна ме плашеха. Ходенето по екстрасенси, разни баби и школи за борба със заекването, както и заниманията с логопед имаха минимален ефект. А шефът на комисията по защитата на дипломните работи беше много строг. И въобще не му пукаше, че съм се притеснявал и заеквал. Чудото не стана, молитвите не подействаха, защитих едва с тройка.

И тогава напълно се разочаровах от Бог… Имах усещането, че ме е предал… Престанах да вярвам в Него. Сега, след като беше ме зарязало момичето, изпитах това чувство на изоставеност, но вече от Бога. Напълно изгубих вяра в Него. И заради това разрушаване на вярата ми, на това, което дълги години за мен беше непоколебимо, изпаднах в депресия и пак почнах да пия антидепресанти. Пълен атеист станах. Захвърлих и вашите книги.

Същата година умря и последната ми баба. Това беше през 2008… И оттогава става все по-зле и по-зле. След като два месеца бях на антидепресанти, срещнах се с бившата ми приятелка и разбрах, че е преспала с гаджето си и след това се разделила с него. Това беше поредният удар за мен. Винаги съм си мечтал, че ще се срещам с някое момиче, че помежду ни ще има любов и сексът ще е по взаимна любов. Всичко това се срина. Ние нищо не бяхме правили, тя казваше, че чакала да навърши осемнайсет. Не мина обаче и година, и преспала с другия. Отново се почувствах захвърлен, ненужен…

Същата вечер направих нервен срив. Така силно ме стегна стомахът, че мислех, че ще умра. Никога дотогава, нито пък после, не ме е болял така стомахът. Извикаха «Бърза помощ», направиха ми обезболяваща инжекция. Страшна паника ме беше хванала. Страхувах се от смъртта. След като се разделих с момичето, редовно ме посещаваха суицидални мисли, но сега, като възникна такава екстрена ситуация, стана ясно, че инстинктът за самосъхранение си работи много добре.

Както вече писах, от времето, когато напълно се разочаровах от Бог след неуспешната защита на дипломната ми работа, животът ми ставаше все по-лош. В прекия смисъл на думата. Имах приятели. Първо спря да общува с мен най-добрият ми приятел — помисли, че нарочно съм го изоставил в беда, когато му налетяха някакви да го бият. Аз всъщност не успях да му помогна. Не бях видял какво става. Но той не слушаше обясненията ми. Спря да ми говори, а с него — и останалите от компанията.

Няма да ви изморявам с всички подробности. Само най-главното… Без малко да преспя с една далечна моя позната. Девственица. Но аз не можах да събера смелост, защото доскоро нали обичах друга, приятелката ѝ. Направо така ѝ казах, облякох се и си тръгнах. Но след една седмица все пак решихме да доведем работата докрай. На следващата ни среща, когато вече стигнахме дотам, се оказа, че тя е много напрегната… В крайна сметка, и този път се отказах…

Но излезе, че от нея съм се заразил с нещо. Не мога точно да кажа, но симптомите се появиха след втората среща с нея. Колкото и да е странно, изследването при уролог нищо не даде. Самият лекар беше извънредно учуден и не разбираше какво става. Много настояваше да си направя изследвания за полови инфекции. Но какви полови инфекции, след като тя беше девствена, а аз само лежах гол до нея и между нас нищо не стана?

А гастритът ми започна да се обостря все по-често. Но най-важното е, че още преди да се запозная с приятелката ми, се бях разболял от ангина, а лекарят не ми каза, че трябва да пия препарати, съдържащи лактобактерии, за възстановяване на микрофлората. Едва после, след изследванията, разбрах това. Най-общо казано, измъчва ме силен дискомфорт в дебелото черво. Това направо непоносимо ми усложнява живота. Не мога дълго да съм с хора.

След това дойде влошаването на отношенията с момичетата. Ако преди онази нощ с познатото момиче другите да се съгласяваха да се срещат с мен, след месец–два всичко свърши. Никой вече не иска да излиза с мен. Запознавах се в социалните мрежи, предлагах да се срещнем, но почти никоя не се съгласяваше. Сега ситуацията е още по-зле. Дори не ми отговарят. Вече не си спомням кога за последно съм излизал с момиче.

Но това е само половината беда. Миналата година умря леля ми. Имаше два инфаркта и не можа да се справи с белодробното възпаление, което беше направила миналата година. След това, преди да се е навършила година, умира и братовчед ми, вторият ѝ син. Убили го при някакво сбиване в Москва. Не можах да отида на погребението му заради проблемите ми с дебелото черво. Братовчед ми, първият син на леля ми, ни се обиди за това и спря да ни говори.

Освен всичко, отслабнах с много килограми. Аз по природа съм си слаб, а сега съм много слаб. И така животът ми стана следният: гастритът се обостря по-често от преди, имам проблеми с дебелото черво, което е истински кошмар, не мога и на най-злия си враг да го пожелая, проблеми с работата и почти пълна самота… Говоря си, общо взето, само с родителите ми. Приятелка нямам, понеже дори не искат да говорят с мен. Имам двама приятели, но те си имат гаджета и почти не общувам и с тях. Всичките ми опити да поправя положението не водят до никъде. Животът става все по-лош и по-лош.

Не знам с какво може да е свързан такъв обрат на събитията. Възможно е да е с моето потребителско отношение към Бог и въобще към света. Тази моя представа, че светът с нещо ми е длъжен за действията ми, сега е напълно разрушена, на пух и прах. Светът съвсем ми е обърнал гръб и от хората, които поне ги интересува какво става с мен, останаха само родителите ми.

Ако трябва да съм честен, от малък си знаех, че не ми е дадено много. Добре се учех, но това е всичко, което имам. Нито здраве, нито външност, нито даже нормална душа. Само едно потребителско отношение към света и мисълта, че животът с нещо ми е длъжен. Мисля, че точно това отношение е коренът на много проблеми в живота ми.

Ако нещо съм давал на другите, то е било за тялото им. Повече като баща, който не се грижи истински за детето си, а го тъпче със сладкиши и му угажда на капризите. Точно такова беше и моето даване на другите. Материална помощ вместо пълноценна. И всичкото ми даване беше не от сърцето, а от главата, от правилата, прочетени в Библията.

Дълго време вече не ме напуска мисълта, че ситуацията ще продължи да се влошава. И не знам как да я оправя. Старая се, но старанията ми са малко за оправяне на ситуацията. Аз мисля, че това е съдба, която не може да се промени.

Затова искам да кажа на читателите на сайта, че най-важното е какво имате в сърцето. Там трябва да има любов и покой. Животът с нищо не ни е длъжен и не бива да изискваме нищо от него. Нито от живота, нито от Бога. И ако помагате на някого, не му помагайте, защото някой ви бил казал или някъде така пишело, а просто му помагайте. Тогава с времето ще ви стане навик, без да чакате нещо от другия човек.

Това писмо ми хареса, защото не завършва с молба за помощ, а със стремеж да помогне на хората. Ситуацията при този младеж изглежда се е развивала на принципа на примката. Едва ли е щял да се измъкне сам, ако не беше чел книгите ми. Но и сега явно работи на границата на възможностите си — към момента.

Когато мислиш лошо за хората, когато агресивно се отнасяш към тях, страдат стомаха и червата. Възгордяването тук се вижда с просто око. А ако възгордяването на един мъж е повишено, той винаги трудно ще общува с хората, особено с жените. Гордият човек трудно жертва, трудно му е да се грижи, пренебрегвайки себе си, да мисли за другите. А пък смисълът на общуването е да се помогне на другия. Речта ни, както е известно, е възникнала от желанието да предадем полезната информация на другите.

Всяка жена иска мъжът, който я ухажва, да изпитва любов. А за това е нужно да се унизят инстинктите му — на първо място, възгордяването. И момичето, без да разбира, започва да говори язвително, демонстрира студенина, отблъсква влюбения младеж. На горделивеца това му се струва оскърбително и отношенията се рушат.

Нещо повече, амбициозният мъж възприема агресивно неприятностите, които жената волно или неволно причинява. Заради непоносимостта му към душевна болка избухва агресия, която се събира и превръща в самоунищожение. Когато такъв човек се запознае с друго момиче и се появи силно чувство, агресията веднага автоматично изригва. Тя рикошира, превръщайки се в програма за самоунищожение, и води до спадане на имунитета. В резултат от нищото се появява инфекция, която лекарите може и да не идентифицират.

По такъв начин подсъзнателната агресивност на мъжа води до много силно спадане на имунитета. Нещо повече, в дадения случай интересното е, че не пада цялостният имунитет. Отслабва имунитетът точно в района на пикочно-половата система.

Подсъзнателната страстност и агресивност може да доведат до там, че при съпрузите по време на акт да се появява физическа болка. Мъжът може да изгуби съзнание, да получи инфаркт или инсулт. Подсъзнателното концентриране върху секса преминава в агресивност, а после се превръща в болест.

Но като става дума за този случай, тук възгордяването е явно. Интересно как се чувства сега авторът на писмото.

Набирам номера на телефона и чувам мъжки глас. Мигновената диагностика ми разкрива мрачна картина: полето му започва да се навива — това значи, че не му остава много да живее. Има осемкратна програма за самоунищожение, в основата на която е мощното преклонение пред идеалите, пред висшите чувства.

Пробвам да дам оценка на приемането на травмираща ситуация. Параметрите са просто ужасяващи — запазването на любовта при унизяване на тялото е на сериозен минус, духовното ниво въобще не се взема. За душата няма какво да говорим — абсолютна непоносимост спрямо стрес, пълно неприемане на Божествената воля.

Младежът малко заеква. Това възпира съзнанието му, понижава възгордяването, но едва ли сега може да е ефикасно. Мирише си на реална смърт.

— Да караме поред. Първото, което виждам у вас, е желанието за пълен, тотален контрол над околния свят — съобщавам аз. — Всичко трябва да съответства на вашата картина за света. Всичко да се подчинява на вашата воля. Другите варианти за вас са неприемливи.

— Прав сте — съгласява се събеседникът ми. — Винаги съм чувствал това в себе си.

— Вероятно майка ви има много твърд характер. Тази тенденция върви при вас не само от миналите животи, но и по майчина линия.

— Да, така е — съгласява се младежът. — Майка ми винаги е била непримирима. Идеалистка е, винаги е мачкала баща ми. Смяташе се много по-умна от него. Той беше без образование, дошъл от село човекът.

— Значи тъй — почвам да обяснявам аз. — Никой сериозен проблем не се решава отведнъж. Трябва да се преодолява поетапно.

Отначало, както обикновено съветвам пациентите си, трябва да се приеме причиняващата болка ситуация, тоест — да се справим с омразата, обидата, унинието. След това да се приеме ситуацията като закономерна и в нея да се види висшият смисъл. По-нататък — да се запази любовта с разбирането, че всяка ситуация подтиква към любовта. Следващата стъпка — във всяка ситуация да видим диалога с Бог. След това — да усетим единството си с Твореца и да използваме ситуацията за увеличаване на любовта и за усилване на единството.

Може да се действа и в обратна посока — първо да се изключим от всичко и да усетим любовта към Бог, после да видим Неговата воля във всичко, след това във всяка болка да почувстваме висшия смисъл и нататък — да премахнем претенциите си към околния свят и към себе си. Всъщност в подсъзнанието ни тези два процеса протичат едновременно. Ние трябва, когато премахваме обидите и претенциите си към близките хора и към себе си, да опазваме в душата си любовта към Бог и да усещаме волята Му във всичко ставащо.

— Първата и най-важна задача за вас — продължавам аз — е да преодолеете изкушението да се самоубиете. Работата е там, че в полето ви, в подсъзнанието ви, има заложена мина с взривател. Преведено на езика на емоциите, това изглежда така: светът е несправедлив, аз не приемам случилото се и не искам да живея. Не сте ли правили опити за самоубийство или да сте мислили за това?

— Опити не съм правил — отговаря младежът, — но когато приятелката ми ме заряза, ми идеха мисли да се самоубия.

— В обикновени условия вие не бихте могли да се справите с тази тенденция — заключавам аз. — В рамките на човешките ценности тази задача е нерешима.

Младежът изведнъж се оживява:

— Знаете ли, понякога ми идваше една странна мисъл, ама така — от нищото. Струваше ми се, че най-важната ми задача в живота не е работата, не са децата и дори не е семейството. Като че ли нещо ми казваше: твоята най-важна задача е да не свършиш със себе си.

— Удивително, но вие правилно сте определили най-големия си проблем. Всеки от нас си има интуитивно разбиране за предназначението си и за целите, които съответстват на всеки период от живота ни.

Ако пренебрегваме душата си, насочвайки се към животинското начало у нас, вместо истинските пътеводни светлини светват лъжливи. Знаете какво става нататък. Ако обаче без страх от болката вървим към любовта, започваме да проглеждаме.

Сега вече преодоляването на самоубийствената тенденция не е най-важната задача в живота ви. Това е бил само първият етап. Сега главната ви задача е да усетите, че Божественото ви «аз» е по-реално от човешкото, че вие сте любов, че на тънкия план сте единен с Бог, че сте Негова част. Тогава ще се преодолее възгордяването и вие няма повече да сте роб на инстинктите. Тогава ще се научите да виждате Божествената воля във всичко и светът около вас от суров и несправедлив ще стане сияен и хармоничен. Тогава от само себе си ще изчезнат претенциите към света и към хората. И претенциите към самия себе си — също. А последната им степен — влечението към самоубийство — ще се стопи като дим.

Така че проблемът трябва да се решава и «отгоре надолу», и «отдолу нагоре». От една страна, да поставите любовта на първо място, а от друга — в реалните ситуации всеки ден чрез страдания и болка да преодолявате обидите си към другите и недоволството от себе си и от съдбата си. Нали недоволството от съдбата ни и от самите себе си е замаскирано влечение към самоубийство.

Виждам как просветлява аурата на моя събеседник. Вярно, в зоната на потомците още има много проблеми. Но това е въпрос на време. За кой ли път ми идва наум крилатата фраза: «Пътят помага на вървящия». Само ми се иска мъничко да я допълня. Вървящия накъде? Към любовта.

***

Много ви моля да прочетете писмото ми. Искам да акцентирам вниманието си върху значимостта на вашите изследвания, включително и при анализа на случващото се, върху това, колко са полезни за заблудилите се хора.

През март ще стана на четиридесет и пет, но имам такова чувство, сякаш за този период на етапи съм изживяла няколко живота. В семейството на родителите ми сме родени пет деца. Родителите ни са деца на войната. Майка ми е родена в Украйна. Баща ѝ бил циганин, но не катунар — умрял от възпаление на пикочния мехур. Майка ѝ умряла от гуша (проблем с щитовидната жлеза).

Баща ми е роден в Ленинград. Майка му и сестра му загинали по време на войната пред очите му, от бомбардировката, която сринала до основи къщата. Баща му се върнал инвалид от фронта и скоро умрял от инфаркт на миокарда.

Болестите и смъртта на бабите и дядовците ги споменах не заради празното любопитство, а по-скоро в опита си да намеря причината за изгубването на любовта към Бог, някаква връзка, истината.

Майка ми, откакто се помни, никога не са я оставяли страховете по всякакъв повод. Когато била на дванайсет години за пръв път видяла влак и хукнала да бяга от него през полето, без да си дава сметка какво става, толкова силен бил страхът ѝ. По-нататък целият ѝ живот минал в тези влакове. На шестнайсет я изнасилили. Малко по-нататък в живота ѝ се появил баща ми. Външно нормален човек, отвътре — чудовище (това са едновремешните ми понятия). Отмъкнал майка ни от затънтеното селце в Ленинград, в мегаполиса, така да се каже. А майка ми — под стрес, страховете ѝ растат. Пък и децата едно след друго се раждат. Това почнало да плаши майка ми, последвали многобройни аборти. А баща ми не мирясва, не може да си намери място, където да се застои: Далечния Изток, Байкал, Казахстан, Карелия (където съм родена аз). Пак Украйна, Архангелск, Киров (тук семейството се задържа осемнайсет години).

Покрай всичко това в семейството ни нямаше спокойствие. Колкото по минаваше времето, толкова по озверяваше баща ми. Пребиваше майка ми до смърт. Цялата беше в контузии. Нас, децата, ни унижаваше и морално, и физически. Големият ми брат веднъж не издържа, не му се живееше, нагълта се със стрито стъкло (спасиха го). Той служи в Германия през 1972. Там искали да унищожат ротата им, като отровили водата в кладенеца, по някакво чудо останали живи. Вторият ми брат имаше предимно травми, наранявания, нападения с нож. През 1976 служи на афганистанската граница. При диверсионен акт го ранили с нож (спасиха го). Третото дете (момиче) умря от белодробно възпаление. По-малката ми сестра проболедува от грип, което даде усложнения на бъбреците ѝ; три години се бориха за живота ѝ. Но от всички най-зле стояха нещата с мен.

На седем години получих травма на окото (лекарите се опасяваха, че ще остана едноока). Но всичко мина. По-нататък — още по-зле, баща ми на тази възраст се опита да ме изнасили, майка ми му попречи (след това тя започна да употребява спиртни напитки). След това баща ми в алкохолното си помрачение искаше да ме изгори в печката. Натиска ми главата в огнището и аз разбирам, че това ми е краят. И става нещо необяснимо по онова време за мен. Отделям се от себе си и се виждам като отгоре — как баща ми се спира и ме гледа със стъклени очи, а после ме пуска и аз бягам при съседите. След това неведнъж прави опити да ме изнасили. Само една играчка-неваляшка ме успокояваше. Клати се насам-натам, докато погледът ми изпадне в изнемога.

Като бях на дванайсет, аз и семейството ми без малко да изгорим, когато стана пожар вкъщи. Тогава мислех всичко това за чудо (всичко се реши за броени минути). На тази възраст едва не ме разкъсаха сюрията ловни кучета (съседът ни беше ловджия, забравил да ги върже). Добре, че беше зима, дебелият балтон ме спаси. Силно пострадаха краката ми обаче.

През същата година без малко да се удавя. Никой нямаше наблизо да ме спаси. И тогава разбрах, че с мен е свършено. И пак се видях отстрани и виждам, незнайно откъде, да плуват към мен група по-големи ученици и ме изваждат от езерото, и не кой да е, а бъдещата първа любов на брат ми. Дойдох на себе си вече на брега в моето си тяло.

После пак зачестиха опитите за изнасилване, но вече не само от страна на баща ми, а и от страна на приятелите на брат ми. Оттогава ми се появи тази тенденция задълго да се откъсвам от хората и да гледам небето — звездите ме привличаха. Вътрешният глас ми говореше, че там ме чакат, но още не ми е дошло времето.

На седемнадесет срещнах един юноша, който — тъй ми се струваше тогава — ще ме защити от всичко и от всички. Само като го видех, коленете ми омекваха и сърцето ми радостно се разтуптяваше. Той беше моята светлина, слънцето ми (само ореол му липсваше). И всичко се срина за около час. Вкараха го в затвора, задето зашлевил шамар на някакъв партиен другар, който го измамил, а аз останах бременна в третия месец. Не можах да кажа на родителите си. Страх ме беше, че няма да издържа на физическата болка, която ще ми причини баща ми. Исках да отида в гората и да замръзна там (тогава имаше люти студове). Мислех, че родителите ми ще ме осъждат и няма да понесат такъв позор от мен. Попречи ми по-малката ми сестра, която, кой знае защо, се събуди през нощта. Застана на пътя ми и дълго ме гледа със стъклени очи, докато не се опомних.

Сестра ми всичко разказа на родителите ми и, колкото и да е странно, баща ми не ме преби, а ме погали по главата и поиска да му простя. А майка ми каза, че ние няма да гледаме това дете и ме помъкнаха на аборт. През осемдесетте години това още беше повод за осъждане. Започна гонитба, унижения и оскърбления от страна на съселяните и съучениците. Но аз вече не бях аз. Живеех в някаква прострация, като в мъгла.

Преместих се в друг град, там срещнах същото «зомби» като мен. С него създадохме семейство, както сега разбирам, от съжаление един към друг.

Когато мъжът ми бил на една година и осем месеца, майка му умряла на двайсет и осем от остра левкоза на кръвта. Баща му се пропил. С възпитанието на мъжа ми се заела леля му (по бащина линия). Може да е странно, но и в този род никой не знаел какво е това любов. Бащата на мъжа ми го убили (строшили му главата). Лелята и мъжът ѝ нямали деца. Мъжа ѝ го ранили в детеродните органи на фронта. Лелята умряла от захарен диабет, а мъжът ѝ преминал през всички мъки на ада — рак на гърлото, махнали му ларинкса, поставили му тръбичка; след това от парчетата снаряд почва гангрена, отрязали му и двата крака един след друг, след което умира в мъки.

Единствената им надежда за продължаване на рода беше мъжът ми. Но аз година и половина не можех да забременея. После (о, чудо пак) се роди синът ни и веднага цялата ни радост се изпари. Синът ни се роди с тежка форма на циклична неутропения (доста рядко заболяване на кръвта).

Животът ни минаваше по болници, клиники, реанимации. Дотолкова се бях сляла с детето си, че забравих за съществуването на мъжа ми. Той почна да пие, имаше полови връзки настрани, продаваше вещи от къщи. А аз молех Бог да ми върне сина. Толкова бях изнурена физически и психически, че не си давах сметка за постъпките си. Не можах да понеса моралните издевателства от страна на мъжа ми и се опитах да го убия. Мили хора, ако четете това писмо, сетете се най-напред за какво сте се родили. Като разбрах, че опитът ми е бил неудачен, аз паднах на колене, дълго си удрях главата в пода и благодарих на Бога, че Той не е допуснал това.

Стоях на колене цяла нощ, ридаейки безспир, докато не изгубих съзнание. И изведнъж виждам, че лежа на под от мраморни плочи, подредени шахматно. Аз съм мъж, облечен в черен кадифен костюм и се намирам в огромна кралска зала. Пред мен има дълга маса, а зад нея е императрицата с подчинените си. Чувам въпроса ѝ: «Отказваш ли се от идеалите си?» И чувам категоричния си глас: «Не!»

След това се появява друга картина: аз, облечен в черно наметало с качулка, вървя из подземен пасаж с факла в ръката и цяла група хора, облечени като мен. Всичко това прилича на някакво масонско сборище. Появява ми се разбирането, че аз ръководя всичко това. Но конспиративната ни среща е разкрита.

Трето видение: аз съм затворник, намирам се в малка квадратна стаичка, облечен в кадифения си костюм. На масата има букет бели лилии. Вдишвам аромата им и разбирам, че цветята са отровени — и умирам.

Събудих се от стоновете на сина ми. На него все му тече кръв от носа (симптом на заболяването). Но сега блика като фонтан. Моите усилия и тези на лекарите от «Бърза помощ» не дават резултат. Ние с мъжа ми, прималели, гледаме цялата ситуация. Синът ми успява да промълви само една фраза: «Мамо, татко, прощавайте, умирам» и аз разбирам, че умирам с него.

В болницата до леглото му пак не бях аз. Виждах се в друго измерение на времето и в друг образ. Аз съм шаман — белокож мъж. Около мен са хората от чернокожо племе. Скачам около огъня и лекувам тези хора. Дойдох на себе си от това, че синът ми ме дърпаше за ръката и искаше да яде.

И в този момент разбрах: нещо става с мен. Само да оттегля съзнанието си и на всички им става добре.

След изведстно време ми се отлепя бъбрека. Правят ми спешна операция. Лекарите се чудеха как въобще съм оцеляла. Освен това ми съобщиха, че имам три бъбрека. Нататък — още по-зле. Мъжът ми си прави кодиране срещу алкохол и отива при друга. Същия ден синът ми прави абсцес на сливиците. Животът му виси на косъм (сливиците ги махнаха). В същото време на сестра ми мъжа ѝ го убиват с удар в главата и баща ми умира от рак на белите дробове. Преди смъртта си беше в страшни мъки, поиска прошка много искрено от всички. И аз тогава за пръв път почувствах любов в душата си.

Що за емоции изпитвах от детските си години? Страшна душевна болка, най-дълбока обида, нетърпима омраза, панически страх, пълно безразличие, еуфорична радост и т.н. (като цяло, всичко — до крайност). Дори през изпитание на превъзходството си преминах. Кой знае защо, от дете всички ме наричаха принцеса, дори и чужди хора, непознати. А когато бащата на мъжа ми ме видя за първи път, каза ми мутреса и на мен от стъписването чак лошо ми стана, разбирах, че нещо тук не е наред.

След всички страшни събития си задавах въпроса — какво става? Как да спра всичко това? Къде да намеря отговори?

Лекарите ни посъветваха да се преместим на юг със сина ми. Установихме се по Черноморието. Не може с думи да се разкаже колко ни беше трудно. Господ да пази всички хора от такива мъки. Нека всички да вървят към светлата, осъзната, желана, скъпа любов.

Как само е закономерно всичко. Човекът, който ме обиди в най-трудния момент от живота ми, впоследствие стана мой духовен учител. Чрез него се запознах с Вашите трудове. Повярвайте ми, никакво изригване на вулкан не може да се сравни с чувствата, които изпитах при четенето на втората книга от «Диагностика на кармата». «Нагълтах се» с нея за два часа. Обърнах с хастара навън целия си живот. Даже си спомних себе си на четири месеца. Майка ми ме завиваше с едно одеяло, а аз исках да съм свободна и крещях и се сърдех. Намерих отговори на всичките си въпроси. Такава работа започна, че трябваше да внимавам събитията да не ме изпреварят.

В същото време по-големият ми брат влиза в реанимация с инфаркт на миокарда (едва го спасяват, сега е пенсионер по инвалидност). Вторият ми брат го осакатяват почти до смърт (ръката му с ключицата беше извадена, сега почти не може да си служи с нея). На сестра ми ѝ махат маточните тръби с яйчниците (била е в клинична смърт), майка ми направила пристъп от захарния диабет (но я спасили). На мен почнаха да ми излизат камъни от бъбреците, макар никой да не ми беше казвал, че имам. Сина ми го пребиват до смърт; оправил се — не оправил и го намушкват с нож. Поиска да отиде при баща си. Аз всичко със смирение приемам, моля се.

Идва малко просветление — снемат инвалидността на сина ми. Той отива да живее при баща си. Не след дълго ми съобщава, че ще се жени за едно момиче, което никога не съм приемала. Свотбата им беше по пости, на седми декември, в сряда (аз по-късно, благодарение на вашата книга, обърнах внимание на това).

Последната точка на апогея беше съобщението на лекаря, че съм заразена с НІV. Нито аз, нито лекарите си имаме понятие какво (или кой) е източникът, пък и вече не е важно. Разбрах едно: на прав път съм. Без да знам каквито и да било молитви, само това промълвих: «Господи, дай ми сили да понеса изпитанията, които са ми се паднали». Нали вече зная, че имам цел и тя е да се науча да обичам.

Разбрах колко много съм го «загазила». Раздадох всичките ви книги на братята и на сестра си. Седем години, откакто ми е поставена диагнозата, но още не съм на медикаментозно лечение (лекарите се чудят).

Но проблемите си остават — родът ни измира. Дъщерята на големия ми брат не можеше да роди (проблеми при мъжа ѝ). С изкуствено оплождане роди близначки. На дъщерята на втория ми брат са ѝ поставили диагноза, че е безплодна. Синът ми живее с жена си вече седем години. Диагнозата ѝ е хормонално безплодие. На сестра ми голямата дъщеря (инвалид, при раждането ѝ извадили ръчичката) роди момиченце — детето има хормонално нарушение на надбъбречните жлези, близо до смъртта е.

Гони ме едно чувство, че не ми достига информацията. Усещам, че наближава още някакъв апогей. На какво трябва да обърна внимание? Много са ми нужни на мен вашите изследвания.

Огромно благодаря за доброто дело и за светлината, която носите на хората. Благодаря ви, че споделяте духовните си практики с хората.

Бабата имала проблеми с щитовидната жлеза — това, по правило, е ревността на гордата жена.

Помня как веднъж на преглед при мен дойде една жена с гуша колкото юмрук. «Спрете да контролирате мъжа си — препоръчах ѝ аз, — няма какво толкова да се тревожите за него. Бог управлява всекиго, вие не се нагърбвайте с толкова много. Ако често правите така, чувствата ви ще отидат в подсъзнанието. Ще сте забравили, ще сте спрели да ревнувате и да контролирате, а подсъзнанието ви ще продължава. На тънкия план човек не е тяло, а енергия, която тече, и подсъзнанието ви ще почне да контролира енергията, с други думи — пространството и времето, защото нали на тънкия план всичко това е единно. По този начин бързо-бързо ще си докарате смъртоносна ситуация». След известно време гушата ѝ се разнесе практически напълно.

Щом бащата е бил агресивен, значи майката е имала огромно вътрешно възгордяване. Това не е само чувството за превъзходство, това може да е и страх, и осъждане на хората за безнравственото им поведение, може да е униние и недоволство от себе си.

Сериозната травма на окото като дете е темата за ревността, въжделението. Опитите за изнасилване потвърждават това.

Възникващото в момент на опасност отстраняване от живота всъщност е подготовка за смъртта. Рязко спада привързаността към инстинктите, намалява и подсъзнателната агресия и затова моментално се променя отношението на хората.

А пък първият аборт, дори да ви е накарала майка ви — това са сериозни проблеми за по-нататък. За да се преодолеят последствията от такава постъпка, човек трябва да се промени дълбочинно. Много е силно замърсяването при жената, написала писмото, особено при потомците ѝ.

Намирам номера на телефона на тази жена, звъня и чувам гласа ѝ. Доста зле изглежда на тънкия план. Потомците до осмо коляно са нежизнеспособни. Основният проблем върви по женска линия — безумно преклонение пред красотата, въжделението, секса. Концентрацията върху отношенията, върху сексуалността е тринайсет пъти над критичното ниво. Жените с такова вътрешно състояние обикновено нямат деца и семейство. Ясно е откъде идва тук безплодието и СПИН-ът. Роднините може да имат и хомосексуални тенденции.

В семействата, които тази жена е имала в предишните си животи, се наблюдава огромно преклонение пред висшите чувства, красотата, идеалите. После това се превърнало в похотливост, преклонение пред секса, търсене на всевъзможни наслаждения.

В крайна сметка, това пак е неправилно отношение към Бог. Колкото повече човек се моли с мисълта, че Бог дава само радост и удоволствие, толкова повече в подсъзнанието си той се отдалечава от любовта и се приближава към наслаждението. Отначало обожествява любимия човек, после избухва дива омраза, когато оскърбят високите му чувства или му изневерят.

Принципно готовността да получим наслаждение и готовността да получим болка трябва да са еднакви. Насладата и болката трябва взаимно да се уравновесяват. Всичко, което получаваме, трябва да го върнем. Ако сме готови за това, нашата цел е любовта.

При жената, писала писмото, подсъзнателната концентрация върху наслаждението от любимия човек значително превишава готовността за болка. Значи главната ѝ цел вътрешно ще са удоволствието и насладата, изключващи болката и загубата. Но ако тя получи очакваното, ще се стигне до бърза смърт. Такъв човек може да оцелява само в режим на постоянни нещастия. Отвън жената се мъчи да се промени, да стане единобожник, обаче отвътре здраво я държат потомците.

Бесплатный фрагмент закончился.
Купите книгу, чтобы продолжить чтение.