электронная
400
18+
Диагностика на кармата

Бесплатный фрагмент - Диагностика на кармата

Опит в оцеляването. Част 3

Объем:
214 стр.
Возрастное ограничение:
18+
ISBN:
978-5-4483-3869-4

18+

Книга предназначена
для читателей старше 18 лет

Заповедите

Читателите често ми изпращат бележки, в които се пита едно и също: какво представлява любовта към Бог и как да я усетим. Винаги съм отговарял просто.

Ако сте спасили някого, ако сте се погрижили за някого, ако сте пожертвали нещо, за да помогнете на другиго, чувството, което се появява у вас, прилича на любовта.

Когато у вас остава чувството на топлота към собственото ви дете, независимо от пакостите, грижите и неприятностите, които ви причинява, когато винаги го приемате — чисто или мръсно, добро или лошо — това чувство прилича на любовта.

Когато чувствате състрадание към болката на другия, когато може да сте и много меки, и много твърди, но изпитвате душевна топлота към другия, това чувство прилича на любовта.

Когато близкият ви предаде, когато любимата се отвърне от вас, когато неочаквано умре някой, когото обичате, а вие виждате в това Божествената воля, чиято цел е развитието на любовта в душата, ако при всяко сриване на света около вас запазвате топлота и светлина в душата си, това чувство прилича на любовта.

Когато от вас се отвърнат всички, на които сте дарявали топли чувства, когато боледувате и умирате и не смогвате да се отнасяте с топлота към тялото и съдбата си, в душата ви може да се появи отчаяние. И ако в този момент си спомните, че на Бог винаги му трябва вашата душевна топлота, че Творецът винаги се нуждае от нея, в душата ви може да се появи чувство, прилично на любовта.

Ако разберете, че ние всички се състоим от любов и че Божествената воля е насочена, на първо място, към спасяването и запазването на любовта, че болестите, нещастията и загубите, пречейки на потребностите на тялото, духа и душата ни, насочват енергията ни към Бог, ще можете да изпитате чувство на благоговение и благодарност към Него. И това чувство ще прилича на любовта.

Като млад четях в книгите, че любовта трябва да е абсолютно безкористна и нищо да не търси в замяна. Егоистът само взема и това е много лошо. А пък алтруистът е готов всичко да даде и това е много хубаво. Постоянно това чувах — че обичащият човек трябва само да дава. Мина време и разбрах, че любовта не само дава, но и взема. Бог не само ни дава живота, но и си го взема. Бог не само ни дава любов, но и се нуждае от нашата.

В Стария завет пише, че Бог е ревнител и че унищожава онзи, който се отвръща от Него. Тези думи са като притча, в която съдържанието се крие зад формата. Всъщност Бог постоянно ни дава любов и енергия. Но когато ние вътрешно се отвърнем от Него, започва да умира душата ни, а после се разрушават съзнанието и тялото ни. Това, по същността си, е разшифриране на висшите вселенски закони, на тези закони, по които живее душата ни. Нещо повече, всички вселенски закони се свеждат до един.

…Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили. Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти (и в душата ти); и внушавай ги на децата си и говори за тях, кога седиш в къщи и кога си на път, кога си лягаш и кога ставаш… (Втор 6:4—7)

Като правило хората смятат, че най-голямото нещастие е смъртта на близките им. За много хора то е смърт на собствените им надежди и на благополучието. Има хора, за които най-страшното е да изгубят работата си. Има и такива, които най-много ги е страх да не изгубят пари или физическото си здраве. Какъв е смисълът на това, да изгубиш нещо? Защо всеки човек с такава болка възприема загубата? Защо толкова страда душата му?

Позамислим ли се, ще стигнем до удивителен извод. Най-голяма болка изпитваме не от това, че губим нещо или някого — цялата работа е там, че когато губим нещо, ние губим възможността да обичаме. Смъртта на любимия човек означава, че изчезва възможността да му отдаваме душевна топлота, грижи, да жертваме заради него, да го възпитаваме, да се караме и влизаме в конфликт с него, изчезва възможността да получаваме болка и страдания от него, които още повече увеличават любовта. Изгубването на работата и благополучието е и невъзможност да отдаваме енергия за поддържане на благополучието и за изпълняване на работата.

Всичко, което обичаме, постоянно изисква енергия от нас. Трябва да мислим, да се грижим, да се стремим към обекта на любовта си — и точно това ни прави щастливи. А когато губим здравето си, благополучието си, когато си отиват от живота близките ни роднини, душата ни се лишава от възможността да обича, да жертва, да отдава. И точно това представлява най-тежката мъка и страдание за душата.

В една от книгите на Стария завет са описани страданията на Йов. Но не се обяснява за какво са необходими тези страдания. В действителност, страданията помагат да се премине от човешката логика към Божествената. На Йов му било отнето всичко. Вече не можел да обича тялото си, проядено от проказа, не можел да обича и да се грижи за имуществото си, за стадата си, за положението си в обществото. Всички, които обичал и за които се грижел, умрели. Точно тези непоносими страдания го тласнали към последния и единствен изход от затворения кръг — да обича Бог.

Любовта към Бог може да е силна, колкото щете. Тази любов никой никога няма да ни отнеме. Тя не може да се изгуби, защото Бог е вечността. В юдаизма, в основата на който са страхът пред Бог, изпълнението на заповедите Му, преклонението и подчинението пред Него, вече били заложени семената на бъдещата трансформация. Страхът, преклонението, строгото спазване на заповедите трябвало да се трансформират в независеща от нищо любов. Благодарение на това ново възприемане Бог от господар и стопанин се превръщал в грижовен и любящ Отец.

Притчата за бедния Йов на много вярващи изглежда жестока и нелогична. Нали в Светото писание ясно е казано, че човекът, който изпълнява Заповедите, ще има благополучна съдба и физическо здраве. Жените му няма да са ялови, стадата му обилно ще се плодят, нещастията ще го подминават.

Тогава защо бил наказан Йов? За съзнанието тази притча е загадка без отговор. Но ако се замислим за какво са ни нужни заповедите, ще се изяснят много неща. За повечето хора спазването на заповедите е възможност да получат здраве и благополучие, да им се простят греховете и на света да се появят здрави деца. Колкото по-активно се моли човек, толкова повече тайно се надява, че здравето му ще се подобри, а съдбата ще е благосклонна към него. И че ще има много пари, и хубава работа, и интересни мечти и планове, които ще се реализират. И че ще има много близки, които ще може да обича.

Но всичко, за което мечтае и иска да получи този човек, когато възнася молитва, е само средство за отдаването на енергия, грижа и любов. Значи, изпълняването на заповедите всъщност въобще не е сдобиване с пари, благополучие и щастливо семейство. А е възможността да разкриеш и засилиш любовта в душата си. Всички богатства пък на света около теб са само повод за разкриване на любовта в душата.

За да се познае съдържанието, понякога трябва да се разруши формата. На Йов му се наложило да премине през крушението на всичко само за да разбере в какво е смисълът на изпълняването на заповедите. А той е прост, този смисъл — да се слеем с Бог, да увеличаваме любовта към Него, като все повече заприличваме на Него.

Всички блага, които обкръжават човек, са вторични. Първична е Божествената любов, без нея човек няма да задържи никакви блага. В Светото писание Бог се обръща към хората, за да им покаже вторичността на всякакви ценности и първичността на любовта към Него.

И да помниш целия път, по който Господ твоят Бог те е водил през тия четиридесет години из пустинята, за да те смири и да те изпита, за да узнае що има в сърцето ти, дали ще пазиш заповедите Му, или не. И те смири, и като те остави да огладнееш, храни те с манна (която беше храна непозната на тебе и непозната на бащите ти), за да те научи, че човек не живее само с хляб, но че човек живее с всяко слово, което излиза от Господните уста… (Втор 8:2—3)

Обаче не спират да ми задават този въпрос всеки път на лекциите: «Как да изпитаме любов към Бога, какво е това?» Налага се да се търсят нови пътища.

— Представете си, че сте се влюбили — отвръщам аз — всеки в младостта си изпитва това чувство. Нека сега да помислим какво чувства и за какво мисли влюбеният.

Той целият се разтваря в любимия човек. Всички мисли и чувства на влюбения юноша са посветени на любимата. Целият свят се събира в една точка, в един център. Там е момичето, което обича той. Това е първото.

Второ. Той не може да мисли за никой друг. Престава да обръща внимание на другите момичета. Колкото и да го изкушават, да му се усмихват, да му оказват знаци на внимание, вътрешно юношата е свободен от тях. Нито парите, нито изгодното положение, нито красотата на другите момичета, нито чувствеността им стигат до него. Той си има една-единствена, за която мечтае.

Трето. Той се отнася към любимата с благоговение. Ако преди си е позволявал плоски шеги по адрес на жените или им се е присмивал, сега пренебрежителното отношение или лекомисленото споменаване на любимата става просто невъзможно.

Четвърто. Влюбеният престава да яде. Захвърля всичко, с което се е занимавал, забравя любимата си работа. Проектите, мечтите, успешните начинания — всичко това става скучно и безинтересно. Най-добрата и престижна работа за известно време губи смисъл.

Пето. Променя се отношението му към хората. Ако преди юношата е виждал около себе си хитри, зли, користни и жестоки хора, най-неочаквано в тях той забелязва съвсем друго — добродушие, доброжелателност, готовност да помогнат и да простят. А най-напред, той става по-добър, по-мек и търпим към близките си. Има един прост закон — както се отнасяш към близките си, така ще се отнасяш и към чуждите хора; както се отнасяш към родителите си, така ще се отнасяш и към роднините и близките. Нали родителите за теб са най-близките роднини на света.

Шесто. Юношата, който преди е бил готов да се нахвърли с юмруци на този, който го е обидил, сега изведнъж му протяга ръка, за да се помири с него.

Седмо. Всички наслаждения, които преди юношата е смятал за смисъл на живота си, изведнъж изгубват привлекателността си. Разнообразната храна, алкохолът, всевъзможните развлечения изведнъж се оказват скучни и ненужни. А върховното удоволствие — сексуалните утехи с приятелки — му стават откровено неприятни. Някакси му е срамно дори да си спомня за такива удоволствия, защото те вредят на любовта в душата му.

Осмо. Юношата винаги е обичал да получава подаръци. Колкото по-малко труд е влагал и колкото повече е изкарвал, толкова повече се е радвал. Но сега, като се е влюбил, той с изненада установява, че авантата е нещо неприятно, че му е по-добре, когато дава, отколкото като получава, че нещото, което е получил без труд, отравя душата му. Желанието да получаваш, без да си се потрудил, води до инвалидизиране на душата — изведнъж отчетливо разбира той.

Девето. Преди користта е била много по-важна от нравствеността и често заради изгодата си младият човек е трябвало да лъже и да мами другите. Но ето че се е влюбил и сега чувства, че не може да лъже любимото момиче, че неискреността убива любовта. Неволно пренася това си отношение и върху всички около себе си. И тогава усеща, че душата му започва да се разтваря и да се пълни с щастие. Лъжещият човек затваря душата си в тъмница — нали лъжем заради изгодата си. Този, който лъже, ограбва другия на нивото на душата, а това е най-лошата кражба.

Десето. Влюбеният човек не завижда. Завистта е страх, ревност и алчност. Човек, който няма любов, няма и енергия — той няма да може да догони оня, който го е изпреварил. Такъв човек, вместо сам да си изкара парите, ще гледа как да ги открадне или ще мечтае да ги вземе от някой, който има. Обичащият е източник на щастие. Даващият е щастлив, вземащият — зависим и обидчив. Любовта дава главната свобода на човек, вътрешната независимост. Христос е казал: «…всякой, който прави грях, роб е на греха», сиреч е вътрешно несвободен човек.

И така, ето какво е състоянието на влюбения човек: чрез любовта към близкия се променя отношението към целия свят, променя се характерът и съдбата. Първата стъпка определя всички останали.

Мисля, че разбирате за какво става дума. Десетте заповеди, дадени на Мойсей, описват състоянието на влюбения човек. Само че любовта е обърната към Бог. Тази любов позволява на човек да се трансформира, да стъпи на съвършено ново ниво на взаимоотношенията между хората.

За да разберем смисъла на Десетте заповеди, трябва да видим единството им. Десетте заповеди, които е получил Мойсей, имат големи разлики помежду си, но само на външно ниво. Същността на всяка заповед е една и съща. Те всички призовават към едно. Съдържат единния универсален алгоритъм — любовта.

Този алгоритъм най-ясно е изразен в първата заповед. Затова от нея се извеждат всички останали. Ако ги анализираме на външно ниво, Заповедите се разделят на два потока, на две направления. Първите три заповеди определят отношението към Бог. Четвъртата заповед е преходното звено от Божествената логика към човешката. Останалите шест определят какво да е отношението ни към хората и към света.

На семинара в Израел говорих за това, че всичките шестотин и тринайсет заповеди от Стария завет се свеждат до десетте, дадени на Мойсей, и произтичат от тях. Ако трябва да сме по-точни, шестотин и тринайсетте се свеждат до седем; седемте се свеждат до три; трите — до една, главната.

Добре, първите три заповеди са посветени на отношението към Бог. На какво са посветени останалите? Ако погледнем по-задълбочено, останалите, на свой ред, се разделят на два ръкава, на две направления. Същността на тези направления е проста — нашите инстинкти.

Нито едно живо същество няма да може да живее и да се развива, ако угаснат инстинктите в него. Желанието да продължи рода си кара човек да си търси препитание, да получава удоволствие от яденето. Това желание поражда у човек сексуалните чувства, необходими за появяването на деца, подтиква го към сексуалното наслаждение.

Инстинктът за самосъхранение принуждава човек да избягва опасността. Той го подтиква да си строи жилище, да си осигурява защита. Този инстинкт го заставя да се грижи за утрешния ден, той ражда честолюбието, стремежа към власт, формира волята за победа. Тези инстинкти са необходими, но прекланянето пред нях неусетно превръща човек в животно.

В Светото писание се казва, че Бог няма да позволи на човек да се превърне в животно. Такива хора ще боледуват и умират. Жителите на Содом и Гомора започнали да се прекланят пред инстинкта за продължаване на рода и това повлякло след себе си израждането на душите им, а след това и физическата им гибел. Прекланянето пред инстинктите рано или късно води до израждане на потомството.

И тъй, шестте заповеди, които определят отношението към хората и към света, са инструкция за преодоляване на зависимостта от инстинктите. За този, който сдържа похотливостта, сладострастието и въжделението си, инстинктът за продължаване на рода малко по малко става второстепенен. Този, който сдържа желанието си да убие, да ограби, да излъже, който побеждава алчността и завистливостта си, поставя инстинкта си за самосъхранение на второ място, а на първо — любовта към Бог.

Учените вече недвусмислено знаят, че оръдия на труда, съзнание и реч имат не само животните — притежават ги и насекомите. Нещо повече, експериментално е доказано, че дори бактериите имат съзнание и обществен живот. Но само при човека съществуват религиозни представи. Само вярата в Бог позволява да се преодолее зависимостта от инстинктите, което помага да се осигури стратегическото оцеляване.

В единобожието вярата върви заедно с любовта и нравствеността. Високите нива на развитие са недостижими без това. Причината за гибелта на много от предишните цивилизации на Земята е в това, че те, реализирайки инстинктите си, развивайки тялото и съзнанието, забравяли за душата и нравствеността. А щом изпаднат първите три заповеди, става невъзможно да се изпълняват останалите. Докато устремяването към Бог, съзнателно или интуитивно, е най-важното за човек, на него му е позволено да се развива, да има здраве и благополучие.

Днешната цивилизация се прекланя пред инстинктите. Телевизионният екран е пълен със сцени на секс и насилие. На времето не разбирах защо римският народ търсел хляб и зрелища и защо високоразвитата римска цивилизация е загинала от нашествията на варварите. В тази фраза е заложено преклонението пред двата инстинкта. Въжделението, към което се ориентирал римският народ, се разделяло на два потока: хляб, като символ на продължаването на рода, и зрелища, развлечения, като удовлетворяване на инстинкта за самосъхранение. Колкото по-богата била държавата, колкото повече удоволствия получавал народът, толкова по-бързо се израждали душите и приближавало разложението и края на империята.

Но почти две хиляди години преди гибелта на Римската империя в заповедите, отправени към народа на Израел, било казано:

Кога ядеш и бъдеш сит, и съградиш хубави къщи, и живееш [в тях], кога имаш много едър и дребен добитък, много сребро и злато, и от всичко имаш много, — гледай да се не възгордее сърцето ти, и да не забравиш Господа, твоя Бог… (Втор 8:12—14)

Ако пък забравиш Господа, твоя Бог, и тръгнеш след други богове, като им послужиш и им се покланяш, кълна ви се днес [в небето и земята], че ще загинете… (Втор 8:19)

«Ще ме предаде онзи, за когото ще натопя залъка и ще му го дам»

Много отдавна, когато започвах да чета Новия завет, някои моменти ми бяха неразбираеми. Като оставим настрана подробностите, безсмислено е било Юда да предава Христос. Властите прекрасно знаели къде е той — около Христос постоянно се тълпели болни и страдалци. Странно и символично е това предателство. Като че главното в тази история не е самият факт на предателството, а това, което стои зад него. Тук, без съмнение, има някаква закодирана информация. Но аз не можех да разгадая кода.

Другият въпрос, който ме мъчеше. Юда бил ковчежник, главен «мениджър» в малката Христова общност. Той просто е можел да си тръгне със събраните пожертвования. Ако парите са били главното за него, защо не го е направил?

Едно е ясно: Юда изобщо не е виждал съкровен смисъл в онова, което правел Христос. Той не видял Божественото, което се разкрило в този човек. А Христос казвал: «Божието — Богу, кесаревото — кесарю». Христос ту се наричал син човешки, ту син Божий.

Много изказвания на Христос са непонятни просто защото той не се е водил само от една логика. Например, ето една съвършено немислима и непонятна ситуация. Христос казва на учениците, че трябва три пъти да се опиташ да възпиташ онзи, който е съгрешил спрямо ближния си: отначало насаме, после в присъствието на други хора, а едва след това — пред събранието на вярващите. Ако човекът упорства и не желае да се променя, тогава може да му се приложи сурово наказание. Вероятно такива хора е имал предвид Христос, когато е казал: «Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините…»

Но непосредствено след това учениците го питат колко пъти може да се прощава и Христос казва съвсем друго нещо.

Тогава Петър се приближи до Него и рече: Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли? Иисус му отговаря: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем. (Матей 18:21—22)

Излиза, че Христос защитава съвършено противоположни принципи, но това не учудва никого от учениците. Странно.

Но освен това има и трети вариант, който звучи така:

Ако съгреши против тебе брат ти, смъмри го и, ако се покае, прости му; и ако седем пъти на ден съгреши против тебе и седем пъти на ден се обърне към тебе и каже: кая се — прости му. (Лука 17:3—4)

Значи, трябва да се прощава до три пъти. Но може и седем пъти. Може и почти петстотин. На пръв поглед това си е безсмислица. Съзнанието изпада в ступор, привичната логика се разрушава. Но сигурно има някаква логика все пак, щом като така е разказано в Евангелията. Каква е тази работа?

Нека за начало да си спомним Индия, Ведите. В Свещените писания на индуизма се казва, че кастите са необходими. Благодарение на тяхното съществуване се запазва порядъкът и стабилността в обществото. Такива възгледи напълно отричат възможността на човек, нещо повече, и на потомците му, да се променят. Мравката да си е мравка, водното конче — водно конче.

Минават стотици години, и в юдаизма вече се излага нова концепция. Чрез любовта към Бог и изпълняването на заповедите може да се преодолеят кастовите бариери. Робът може да стане свободен, езичникът — евреин. Това е било гигантски скок в развитието на човечеството. Юдаизмът е доказателство за това, че възможностите на хората да се променят многократно са нараснали. Всъщност, появил се е нов човек. Чрез вярата може да се промени националността, общественото положение, съдбата на човека.

Но не и характерът. Ако човекът нарушава заповедите, ако извършва престъпления, не може и дума да става за превъзпитаването му. «Око за око, зъб за зъб». Не може да се убива човек за дребни прегрешения. Наказанието трябва да е справедливо, то не може да превишава мащабите на престъплението.

Все пак, в юдаизма съществува тенденцията за възпитаване на човека. Крадецът, например, трябва да плати за откраднатата овца четири пъти повече, отколкото струва тя. Съществува и задължение да се ожениш за девойката, която си изнасилил, без право на развод. Наред със суровото наказание имало и възпитателни мерки, но все пак, по същината си това си било наказание, спиране на греха и престъплението, но не и превъзпитаване на престъпника.

Християнството достигнало съвсем ново равнище на човешките отношения. Ако разбираш, че ти по природа си Божествен, че ти си любов, това чувство може да съществува непрестанно в душата. Откриват се съвсем нови възможности за трансформация на човешкото. Затова християнството си поставя за цел изменението на човека и наказанието остава като крайна мярка. То встъпва в сила едва когато човек не желае да се променя.

Така погледнато, твърденията на Христос, външно абсолютно противоречиви, в действителност стават точни и логични. Три пъти може да се прощава на онзи, който не може или не иска да се променя. Седем пъти може да се прощава на онзи, който иска, но в началото не му се получава.

Вътрешно, от гледна точка на Божествената логика, всеки човек е Божествен и непременно ще отиде при Бог. Което значи, че човек задължително ще се промени. Затова не подлежи на осъждане. На тънкия план наказанието изглежда като презрение и осъждане на другите.

И тъй, трикратното прощаване е човешкото ниво. Пълното, неспирно прощаване е Божественото ниво. Възможността да се прощава седем пъти, ако човекът се разкайва и се опитва да се промени, е преходното звено, което съединява човешкото ниво с Божественото.

Ако се разбере, че човек живее едновременно и по Божествената, и по хорската логика, възниква ново отношение към всеки човек — неспирна любов в душата и едновременно с нея — мекота или строгост, в зависимост от външните обстоятелства. Точно такова отношение позволява да възпиташ себе си и другите и дава максимум възможности за промяна. Което означава — и за преодоляване на греха.

Преди да го срещнат, учениците на Христос, независимо че се молели и спазвали заповедите, живеели на равнището на човешката логика. За тях Бог бил там някъде си, надалеч. А непосредствено пред себе си те виждали храната, жилището, поминъка, рибарските мрежи, рибата, хляба, който трябвало да изкарват всеки ден. Изкарали три години рамо до рамо с Христос, забравяйки човешката логика, забравяйки основните човешки инстинкти. С тях всъщност се случвало същото, което и с еврейския народ в продължение на столетия.

По време на робството в Египет бил подложен на унизяване инстинктът за самосъхранение на израелския народ. Нарушените права, тежкият, непосилен труд, усещането, че си второ качество — всичко това помагало да се преодолее зависимостта от човешкия инстинкт и хората да се приближат към Бог. Но и това се оказало малко. Мойсей водил хората си четирийсет години из пустинята. Човек се пита — защо? Защо е трябвало толкова време буквално да се остава без храна, без покрив над главата? А децата как да се износват и раждат, как да се отрастяват?

Инстинктът за продължаване на рода на първо място е хранене и секс. Трябвало две поколения да се родят и пораснат в пустинята, на фона на унизените два основни човешки инстинкта. Но това било не само унизеност, не само загуба. Мойсей постоянно говорел за вярата в Бог, за любовта към Него и за надеждата на Него. Така се формирала безспирна вяра в Бог, която довеждала до чудеса и неведнъж спасявала живота на израелския народ.

За да се изчисти душата и да придобие любов и виждане на Бог, трябва да се отхвърлят инстинктите. Едва след египетския плен и след многогодишното скитане из пустинята еврейският народ влязъл в състояние, от което да може да възприеме Десетте заповеди. Подобното привлича подобно. За да се докоснеш до Божественото, трябва да заприличаш на него. А за това то трябва да стане цел и смисъл на живота ти. В противен случай докосването до Божественото води до смърт.

И тъй, еврейският народ получил Десетте заповеди и още стотици години живял, познавайки Бог, развивайки душата си и множейки потомството си. Но дошло време, когато трябва да се получи новата порция Божествена енергия — вярата угасвала без нея и дори привичното спазване на всички заповеди било недостатъчно за спасяването на душата.

Майката на Иисус Христос в периода на зачеването му изпитала унизяването на двата основни инстинкта. Да се жениш бременна значи да си предмет на всеобщо охулване, презрение като блудница, и смърт, пребиване с камъни. Всяка на нейното място би се освободила от детето от страх пред позора и смъртта. Но Божествената любов и знаците, дошли свише, помогнали на Мария да преодолее притеглянето на човешкото. Тя не знаела дали ще я приеме Йосиф. Ако не били знаците, изпратени свише, той не би тръгнал да прикрива грях и да става съучастник в престъпление. Така чрез истинската любов неизбежната смърт се превърнала в живот.

Понякога Бог ни проверява, слагайки на едното блюдо на везните любовта, а на другото — живота ни с неговите инстинкти и наслаждения. Преди две хиляди години народът на Израел бил забравил любовта, състраданието, единението и жертвеността. Държавата била обречена. Последният шанс бил даден чрез Иисус Христос.

Той три години водил със себе си учениците. Те се отказали от покрив над главата си, оставили жените и децата си или надеждите си да създадат семейство, да възпитат деца, да преживеят сексуални удоволствия и тръгнали след Христа. Три години непрестанно унизяване на двата човешки инстинкта, постоянно демонстриране на Божествената логика и чудеса, естествени при докосването до Божествената енергия. И въпреки това, само един ученик успял да види Божествената логика и да усети Божественото у Христос. Но тогава можем да се запитаме: защо Симон, наречен Петър, три пъти предавал Христос, три пъти се отричал от него? И защо останалите ученици се разотишли?

Пред нас има три модела на поведение, три логики. Първата, чисто човешка, е тази на Юда. Той не само не разбирал Христос, но и категорично не възприемал казваното от Него.

Втората логика е тази на апостолите. Тя е опит да се съединят човешкото и Божественото. В критичната ситуация моментално победили инстинктите и «Тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха».

И третата логика била тази на Петър. Той е единственият, който тръгнал след Учителя си. Инстинктите побеждавали любовта в душата му и го заставяли да се отрича, но той продължавал да върви след Божествената логика и ги преодолявал. По същността си тук нямаме трикратно предателство, а три опита да се преодолеят основните инстинкти. Но Божествената логика още била слаба. Не станало от първия път. Станало после.

Как така след предателството единият станал основоположник на християнството, а другият се обесил? Защото единият видял Божествената логика, а другият не могъл.

Дълго съм мислил над това, какво не е давало възможност на Юда да разбира и да приема думите на Христос. И веднъж, след като за пореден път преглеждах текста на Библията, осъзнах — това е краденето. Човек, който краде от ближния си, си затваря Божествената логика. Може и да изпълнява останалите заповеди, но душата му вече е вързана. Нарушаваш ли дори една от деветте заповеди, не можеш да изпълняваш първата.

Спомням си фразата на Христос: «… Ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно». С други думи, човек, който не е обуздал инстинктите си, не е способен да усети Божествената любов. Царството Божие е недостъпно за него.

Апостол Петър почти бил победил инстинктите си. Останалите ученици, външно спазвайки заповедите, с душата си продължавали да вървят след инстинктите. А Юда бил поставил на първо място инстинкта си за самосъхранение, за обогатяване, за превъзходство над другите и с това сам си отнел шансовете да познае Божествената логика и да промени характера си. Затова докосването до Божествената енергия станало смъртоносно за него. Той е бил обречен. И да не се самоубиел, нямало да остане жив.

Точно така бил обречен и целият Израел. Въстанието, което избухнало четирийсет години по-късно, довело страната до гибел, но спасило еврейския народ от израждане и изчезване. Двата основни инстинкта пак били заглушени. В разпръснатия, унизен народ на Израел отново започнала да се пробужда вярата.

Мислите ми неволно се обръщат към Русия. Май че всичко в историята се повтаря. Стига искрената вяра в Бог и устремът към Него да се подменят с ритуал и формално изпълняване на заповедите, любовта си отива от душата и идва преклонението пред инстинктите. Преклонението пред инстинкта за самосъхранение води до смърт. Преклонението пред инстинкта за продължаване на рода води до безплодие, до падане на енергията на живота, до болести и израждане на потомството.

Религията се разрушава, когато изгуби любовта и нравствеността. Човечеството две хиляди години се мъчи над въпроса: «За какво е убит Христос?» А отговорът е невероятно прост: за това, че отстоявал любовта и нравствеността и обвинявал свещениците, че са ги изгубили. Йоан Кръстител обвинявал в безнравственост светската власт. Иисус Христос обвинявал в безнравственост духовната.

Единобожието не може да съществува без любов и нравственост. А в последните векове в Русия се опитват да съчетаят вярата и ритуалите с беззаконие и неравенство. От една страна се провъзгласява любов към ближния, а от друга съществува робство под формата на крепостно право, пълно безправие на народа пред властимащите. Но законите на природата са по-силни от хората. Ако изчезнат единството, нравствеността и любовта, религията не може да съществува.

Библията ни показва два пътя. Ако се тръгне на смърт заради вярата, любовта и нравствеността, появява се възможност за оцеляване посредством чудо, чрез любовта към Бог. Вторият път е да се имитира вяра, строго да се спазват ритуалите, като тайничко се краде и се угажда на инстинктите.

Преди две хиляди години в Израел духовната и светската власт били забравили любовта и нравствеността, затова Христос казвал: «…царството Божие вътре във вас е». Виждал, че тези, които преди поддържали вярата, сега са започнали да я унищожават.

Сега в Русия ситуацията е подобна. Търговците, политиците, шоубизнесът, медицината, средствата за масова информация — всички ни призовават да се прекланяме пред инстинктите, опитвайки се да убедят народа, че точно в това е целта и смисълът на живота.

В Русия религията е отделена от държавата, но не и от нравствеността. Представителите на всички религии трябва да протестират против кражбите и сексуалната пропаганда в Русия. Но те не отделят достатъчно внимание на това. А за какво е нужна религията, ако тя не защитава любовта и нравствеността?

Обществото е нежизнеспособно без религия. Прекланянето пред инстинктите превръща човек в животно. Днешната цивилизация твърдо иска да повтори опита на Содом и Гомора… Е, слънцето все още свети.

Портретът на Бог

Много хора питат как да си представят Всевишния, докато се молят. Преди им отговарях — просто като ослепително сияние.

Там е работата, че зрението ни позволява да видим само една миниатюрна, повърхностна част от света. Което означава, че дори и най-верният зрителен образ винаги ще изкривява истината. Затова единобожието забранява да се изобразява Твореца. Когато имаме пред очите си формата, рискуваме да забравим съдържанието.

Твореца може да бъде опознат само чрез чувствата. Като видим слабопознат човек, в паметта ни остава само лицето му и фигурата. А когато си спомняме за близкия и любимия, усещането често е по-важно за нас. То е по-точно, отколкото чертите на лицето, което старее и се променя.

Неотдавна гледах един добър спектакъл — вече почти няма такива. Привличат хората в театъра, като им угаждат на инстинктите. А този спектакъл ти даваше усещане за живота на душата, показваше страданията ѝ, търсенията ѝ, изчистването ѝ. На другия ден, мислейки за представлението, не можех да си спомня нито лицата на актьорите, нито имената на героите. Беше останало само едно спокойно, топло чувство. Формата си беше отишла, съдържанието остана.

Наскоро на един семинар говорех за това, че човек трябва да изпитва непрестанна потребност от Божествената любов и постоянно да благодари на Бог за това, че Той всяка частица от секундата дава на душите ни любов.

— Тогава защо е казано «Не споменавай Божието име напразно?» — попита някой от залата.

— Излишното, пренебрежително, лекомислено обръщане към Бог е престъпление за душата. Как може да получаваме любов от някого, когото не уважаваме или към когото се отнасяме с пренебрежение? Не става дума дали често, или рядко се обръщаме към Бог. Важното е какво изпитваме при това. Ако се молите и у вас няма чувство на благоговение, благодарност, любов и приемане на Божествената воля, молитвата се превръща в магически ритуал. Ако произнасяте думи, зад които няма чувства, това е лъжесвидетелстване.

Когато човек механично реди думите на молитвата, в душата му ще остане само користта и желанието чрез молитвата да получи духовни и физически блага. Това вече е своего рода кражба. Каинова молитва. Когато се обръщаме към Бог, трябва да си представяме не Неговия облик, а проявите на волята Му, възприемани от нашите чувства.

Опитах се да си представя как аз в този момент възприемам Твореца. Ето какво излезе.

Творецът е източник на най-висшето щастие, което въобще е възможно. «Бог е любов». Във вселената не съществува по-голямо щастие от любовта към Бог. Нашата любов към каквото и да е прилича само на искри от любовта ни към Бог.

Бог е единен. Това означава, че светът, в който живеем, другите светове, вселената — всичко това е проявление на Твореца. Същевременно Бог е извън границите на веществото, пространството и времето.

Ние разделяме Твореца на проявения Му и непроявен ипостас. Всъщност Той е абсолютно единен. И този единен Творец ние възприемаме като проявена част под формата на време, пространство и материя и като непроявения източник на всичко съществуващо. Това, което наричаме диалектика, закон за единството и борбата на противоположностите, представлява портретът на Твореца.

Бог незримо присъства във всичко — в живата и в неживата природа. Във всяко растение, насекомо и животно присъства Творецът. Присъства във всекиго от нас. Ние сме любов.

Тъй като Творецът е единен, цялата вселена е портрет на Бог. Всичко се развива на принципа на троичността. Тялото и духът са противоположни, но се обединяват в душата. Материята и пространството са противоположни, но се обединяват във времето. Причината и следствието външно са разделени и си противоречат, но на тънкия план са едно. Миналото и бъдещето външно са различни същности, но на тънкия план всичко е едно. Бог е единен, значи, всичко, създадено от Него, също е единно.

Последните открития на учените доказаха, че цялата вселена е единна в пространството. Това не е само информационно единство, при което връзката между обектите се осъществява с безкрайно голяма скорост, милиони и милиарди пъти превишаваща скоростта на светлината. То означава, че във всяка точка от пространството съществува информация за цялата вселена. Учените наричат този феномен холографичност на вселената. Във всяка частичка е заключено цялото, всяка клетка на организма носи в себе си пълната информация за него. Вселената е холографска не само в пространството, но и във времето — във всяка секунда от настоящето се крие цялата история на вселената, тоест миналото и всичко, което ще се случи с нея в бъдещето.

Аз преди дефинирах този принцип така: «Подсъзнанието знае всичко». Цялата история на вселената скрито присъства в подсъзнанието ни, бъдещето — също. Двата потока време, взаимодействайки помежду си, създават настоящето.

Развитието е познаване на Твореца и приближаване към Него. Не е възможно нито физическо, нито духовно развитие на човек, ако няма развитие на душата — «мястото», където в чувствата се съединяват противоположностите. Щом душата, изгубила любовта, престане да се развива, физическата и духовна деградация е неизбежна. Без любов, единение, състрадание, нравственост, жертвеност, грижи, възпитаване, тоест изменение на себе си и на другите, душата не може да се развива.

Когато човек изгубва усещането си за единство с другите хора, за любов към хората и околния свят, изчезва и неговата вяра в единния Бог. И тогава започва процесът на разлагане на душата, човек деградира до идолопоклонничество.

Всяко живо същество е единен цялостен организъм. Понятието за хомеостаза, поддържането на постоянство във вътрешната среда, е всъщност поддържането на единство. Щом клетките изгубят усещането си за единство с организма, започват болестите и организмът загива. Съзнателно или несъзнателно, всяко живо същество повишава единството чрез устремяването си към Бог. В условията на неблагоприятна среда организмът може да оцелее само като повиши вътрешното си единство.

«Каквото горе, такова и долу», казвали древните. Процесите в душата на човек, в центъра на Слънцето и в недрата на галактиките стават по едни и същи закони на любовта и на единството. Звездите светят, за да усетят любовта. Човекът живее, за да усети любовта.

Бог е източникът на всяко щастие, което получаваме. Той ни дава любов. Той ни дава всяко мислимо и немислимо щастие и наслаждение.

Тъй като човек е многопланово създание, понятието за щастие също не е еднородно. Има моментно щастие, свързано с тялото, има по-значително, свързано с духа, а има и още по-мащабно, свързано с душата. Но най-важното щастие е свързано с любовта към Бог.

Бог е източникът на всички нещастия, които получаваме. Той ни взема всичко, освен любовта.

Бог е всезнаещ, всемогъщ и милосърден. Творецът знае всичко, което е ставало с нас, и всичко, което ще стане. Волята му незримо присъства във всичко. Ние никога няма напълно да узнаем замисъла на Твореца. Затова от нашата гледна точка не може да съществува пълна справедливост. Недоволството от околния свят означава, че ние сме поставили човешката си логика по-високо от замислите на Твореца.

Милостта на Твореца може да е както разбираема, обяснима за нас, така и безпричинна. Страданията и загубите могат да са понятни, но могат и да са безпричинни. Всичко зависи от проявяването на любовта в душата ни. Ние сме излезли от Твореца, стремим се към Него и ще се върнем в Него. Такива понятия като щастие и нещастие са само средства да се прояви любовта в душата.

Възнаграждението на Твореца винаги е повече от наказанието. В Стария завет пише, че Бог наказва до четвърто коляно, а прощава до хилядното. Това означава, че чрез устремяване и любов към Бог може да се преодолее всеки грях. Понеже същността на греха е изгубването на любовта към Твореца.

Бог ни обича и се нуждае от нашата любов. Той ни възпитава и ни помага да усещаме, че сме Негови деца. Логиката на всяко случващо се събитие е логиката на любовта.

Творецът е вечен. Всичко, което виждаме, знаем и усещаме, е преходно. Всичко то периодично трябва да се разрушава, за да усещаме необходимост от вечното и да чувстваме любовта към Бог като върховна ценност.

Системата от пътеводни светлини

В младостта си се бях увлякъл по рисуването на картини, дори станах член на дружеството на свободните худежници, което се помещаваше в една от сградите на Невски проспект. Хубав град си е Петербург, там самата атмосфера предразполага към творчество.

С усмивка си спомням парите, които съм получил за картините си. Аз си харесвах работата на художник-оформител, а когато се сприятелих със студенти от Художествената академия, почнах, подражавайки им, да рисувам портрети и натюрморти.

Веднъж бяха дошли в ателието ми и се разговорихме на тема живопис. След това почнахме да спорим. Махнах с ръка и предложих:

— Дайте на практика да видим кой е прав. Имам тука няколко сушени каракуди и празни бирени бутилки. Слагаме ги на червен плат и рисуваме натюрморт.

Един от приятелите ми ме изгледа с превъзходство:

— Ти знаеш ли, че добрият натюрморт се подрежда няколко часа, а понякога и дни?

Вдигнах рамене и се усмихнах:

— Добре де, почвайте.

Час и половина наместваха рибите, плата и бутилките, за да направят композицията. Накрая на мене ми омръзна.

— Момчета, главата ви работи, обаче чувствата — не. И затова всичко ви е мъртво — натюрморт в буквалния смисъл! Само че натюрмортът трябва да е жив, трябва да има чувства в него. А където цари пълен ред, няма чувства. Гледайте тука!

Отидох при масата, замахнах. Рибите изпонападаха в хаотична композиция.

— Готов ви е натюрмортът — обявих аз.

Приятелите ми поохкаха, поцъкаха и се съгласиха. Започнахме работа. При тях безжизнено се търкаляха риби и тъмни бутилки на червен фон. За тях това беше скучен учебен натюрморт. А аз веднага взех голямо платно с подрамка и започнах да изразявам чувствата си посредством натюрморта. Беше ми радостно на душата в този момент и се получи истински фойерверк от цветове и форми.

След един час работата беше свършена. Приятелите ми академици сдържано ме похвалиха и ме увериха, че даже мога да я продам тази картина. Много-много не му мислих и след една седмица, когато боите изсъхнаха, ѝ сложих рамка и с един приятел тръгнах да нося картината си в оказиона. През съветско време просто нямаше салони, където да продадеш картината си. Само членовете на Съюза на художниците можеха да продават в специализираните магазини. Но ако нещо ми се искаше много силно, винаги намирах варианти, просто прегради за мене нямаше. Веднага ми прещрака, че в оказиона, където предлагат за продан стари картини, мога да занеса и моята. Взеха ми картината, макар да ѝ сложих доста висока цена. Не ми бяха важни толкова парите, колкото усещанията, свързани с това, че картината ми може да я купят.

Може да е странно, но след някой друг ден, когато влязох в магазина да се полюбувам на творчеството си, картината ми я нямаше. Оказа се, че вече са я купили. Получих си парите, а след това се случи нещо интересно. Вървим си ние с приятеля ми по улицата и аз радостно му разказвам плановете си:

— На ден мога да рисувам по два–три натюрморта. Даже и десет дни само да работя в месеца, пак мога да изкарвам по няколко хиляди рубли. Че аз мога и апартамент да си купя така!

И в този миг почувствах как земята изчезна изпод краката ми. Това беше през зимата, тротоарите бяха хлъзгави. Но аз се подхлъзнах, кой знае защо, точно след тези думи. Пльоснах се на земята толкова бързо, че не успях да отреагирам и си ударих главата.

Приятелят ми ме гледаше съчувствено.

— Май не мислиш както трябва, затова ти дават знаци.

Стисках главата си, ушите ми пищяха от болка, и се съгласявах. Май наистина се бях ентусиазирал излишно по въпроса с парите.

Повече не занесох картина в оказиона. Някакси ми изчезна желанието. Опитът ми да превърна изкуството в шоубизнес се провали.

Няколко години по-късно, вече като член на Дружеството на свободните художници, занесох свои картини в салона на Невски проспект. Пак ги купиха за няколко дни. Веднага разправих на приятелите си, които вече бяха завършили Академията:

— Момчета, каква галерия съм намерил — ще ви броят парите само за няколко дни. И колкото кажете, такава цена ще ви сложат. Само трябва да се нарисуват картините.

Когато ги попитах след около месец как вървят нещата, приятелите ми отначало се направиха на важни — нас такива неща не ни интересуват. Ама после си признаха, че никой не им купил картините.

— Да ви кажа ли защо моите картини се купуват, а вашите — не? Защото вие като преди рисувате картините си за преподавателя. Да демонстрирате професионализма си, майсторството си, в края на краищата, за да изкарате пари. А аз рисувам картината, за да направя щастлив притежателя ѝ. Който я купи, трябва да изпитва чувство на полет и щастие, без значение какво съм нарисувал.

— Знаете ли какво прави човека силен? — продължих аз. — Целта. Колкото по-мащабна е целта ви, толкова повече енергия ще имате. Спомнете си думите на Пушкин: «Не се продава вдъхновението, но ръкописът може да се продаде». Тоест, когато рисувате картина, трябва да забравите за парите, за известността. А когато е създадена вече картината, може да се мисли за грешното тяло.

Тези епизоди от живота ми изплуваха в паметта ми, когато преди година провеждах семинар в Санкт Петербург. Залата беше тежка. За да възприемеш една мисъл, една идея, трябва поне мъничко да се промениш — този процес вървеше много тежко. Моята задача на семинара е да помогна на хората, които са в залата. Длъжен съм да намеря такъв начин да представя информацията, който ще ми позволи да стигна до душите им. Пречеха ми стереотипите на слушателите, чувствах това.

Тогава промених обичайния си стил на излагане на информацията и се опитах да намеря някакъв нов образ:

— Ние живеем живота си, все едно че сме в бурно море. Ако екипажът няма курс, ако не се ориентира по светлините на фара, които са сигнал за опасност или за спасение, съдбата на кораба може да е плачевна. В живота си всеки човек има подсъзнателни ориентири. И не са чак толкова много. Ако ориентирите на са на местата си, цялото възприемане на света се изкривява и това може да завърши с трагедия.

Като начало ще ви разкажа един интересен сюжет, почерпен от Интернет. Обикновен сеанс на хипноза. Мъжът приближава до момичето, спира съзнанието ѝ с помощта на някакви пасове и произнасяни думи и получава достъп до подсъзнанието, което всъщност е главната ни система за ориентиране в околния свят. «Сега чуваш само моите команди — казва хипнотизаторът. — След минута ще дойдеш на себе си и всичко ще се върне по местата си, с изключение на едно — няма да виждаш червения цвят».

Момичето наистина се съвзе след известно време и спокойно и осмислено се огледа. «Виждаш ли тая ваза?» — пита хипнотизаторът. При тези думи отива до една ваза, хваща я с една ръка и я вдига във въздуха. Момичето се усмихва заинтригувано. Явно не разбира към какво я води той. След това кима: «Да, виждам, ваза». «А вярваш ли, че тази ваза сега ще почне да лети във въздуха под погледа ми?» Хипнотизираната се усмихва и клати отрицателно глава. «Добре — казва хипнотизаторът, — сега само гледай».

Едната му ръка е изкуствена. Истинската му ръка, облечена в червен ръкав и с червена ръкавица, е била зад гърба му. Червената ръка се протяга, взема вазата и хипнотизаторът я понася във въздуха. След това дават лицето на момичето в едър план. Тя е слисана. На практика такива емоции не могат да се симулират. Момичето наистина не виждаше червените предмети, не виждаше ръката, облечена в червено. Предметите, върху които мятаха червена кърпа, просто изчезваха за нея.

Странно впечатление оставяше това зрелище, по-скоро неприятно. Излиза, че човек лесно може да бъде манипулиран, ако знаеш, че светът се възприема с чувствата, а не със съзнанието. Прехвалените ни зрение, съзнание, анализ и логика са само нищожни заместители за осигуряването на образното ни виждане на света. Подсъзнанието ни носи в себе си спомена за всичките ни предци и предишни животи, затова ние безусловно вярваме на чувствата си повече, отколкото на мислите и очите си.

Помислих си: «Ами ако това момиче, на което е внушено да не вижда червения цвят, седне в колата си и тръгне да кара в града?» Катастрофата и смъртта са ѝ почти гарантирани. Зададох си и друг въпрос: «От какво се състои образното ни възприемане на света? Освен генетичната памет?»

Оказва се, че главните пътеводни светлини, които определят отношението ни към живота, не са толкова много. Когато се ражда едно малко дете, то се нуждае от общуване, любов и родителска ласка. Подсъзнателният опит от живота, системата от приоритети му се предават с майчината топлина. Детето подражава на движенията на родителите си, копира техните чувства и схемата им за възприемане на света. Както се отнася към родителите си, така ще се отнася в живота и към близките си и любими хора. Отсъствието на родителите или непълното семейство правят непълноценна картината на света. Такова дете просто няма да има подсъзнателни навици за общуване, за помагане на хората, за решаване на конфликтите.

Наскоро ходих при една лекарка, която лекува с пиявици. Тази обаятелна физиотерапевтка сподели с мен тревогите си:

— Детето ми расте и аз искам да е щастлив, но сега човек да си намери приятелка или приятел от нормално, пълно семейство на практика е невъзможно. Често ми водят деца за лечение с пиявици. Ако детето е неуравновесено, истерично, не носи на болка, вече знам, че то е от непълно семейство. Как ще може да създаде такова дете нормални семейни отношения, като порасне? Направо да почнем да правим клубове, където да се запознават нормалните родители, за да създават децата им нормални семейства.

— А някакви други проблеми забелязвали ли сте у пациентите? — запитах я аз.

— Да — кимна тя. — Преди само понякога се случваше лимфата, която изтича от пациентите след пиявиците, да мирише на лошо. В последно време обаче броят на тези пациенти рязко се увеличи, направо след всекиго трябва да проветряваш.

— Вие как мислите, с какво е свързано това? — полюбопитствах аз.

— Не зная… — неуверено отвърна жената. — Може би от екологията? Скоро бях купила краставици, обелих ги и корите дадох на морските си свинчета. И знаете ли, три умряха на другата сутрин, а едно го мъчи цяла седмица коремчето, но в края на краищата оживя. А децата ни ядат тези продукти. За какво здраве може да се говори въобще?

— Аз мисля, че не са само продуктите и екологията — казах аз. — Главните пътеводни светлини, главните цели са разрушени.

Видях, че жената не ме разбира, и обясних по друг начин:

— Лекарите сега смятат, че главната причина за всички болести е намаляването на имунитета. Но имунитетът е тънката енергия, без която няма нито физическо здраве, нито хармонична съдба, нито пълнота на чувствата ни.

Знаете ли, че в Русия два пъти се наблюдава бум на вродените патологии и уродства у децата? Единият е в средата на 90-те, а вторият — около 2003 и 2005 година. За учените и за лекарите този факт няма обяснение. А от гледна точка на биоенергетиката всичко е разбираемо. 1991 година се разрушава Съветския Съюз. Крах на надеждите и целите, страх, униние и рязко намаляване на любовта и тънката енергия в душата. В резултат от това след пет години се раждат деца с уродства. След това всичко си влиза в нормата, хората пак започват да имат цели. Но през 1998 за пореден път бива ограбен народът — и пак отчаяние, безизходица, изгубване на целите. И отново многочислени патологии при новородените след няколко години.

Ако човек има вяра в Бог и осъзнава, че любовта към Бог е висша ценност, рухването на обичайните ценности на живота няма да го сломи. Ако вярата, любовта и молитвата са станали фикция, имитация, тогава сериозните трудности в живота се превръщат в катастрофа.

— Ще ви разкажа една историйка — продължих аз. — Една позната веднъж ми каза: «Приятелят ни има някакъв много сериозен проблем. Съвсем се е запуснал. Дори мирише на нещо тежко». «Да не би да мирише на смърт?» — предположих аз. Тя замаха с ръка: «Не е това. Обикновено на такива хора им гаснат очите. Скоро видях по телевизията един актьор, удивих се как са се променили очите му, някаква пустота в тях. След една седмица загина».

Тогава си спомних как едно младо момче от филма за трагедията Норд-Ост разказваше: «Всички, които след това загинаха, изглеждаха странно. Виждаше се, че вече не са тук, а някъде в друга реалност».

Погледнах полето на нашия общ познат и също не видят там смърт. Имаше много силна програма за самоунищожение. Неприемане на съдбата, недоволство от себе си. Това у него беше мирисът на разлагане. Реших да проверя догадката си и същия ден му казах: «Човек живее с целта си. Недоволството от себе си и от съдбата или ражда желание да се преодолее всичко това и дава тласък за развитие, или се превръща в самоизяждане и саморазрушаване, ако няма цел. Ако не искаш да се разболееш, моли се и премахвай недоволството си от съдбата».

След някой-друг ден попитах приятелката ни: «Как е нашият познат? Мирише ли, или не?» Почудата ѝ нямаше край: «Абсолютно не мирише. Ти какво, да не си го къпал?» «Не — усмихнах се, — просто му предложих да се помоли».

Миризмите, между другото, дават пълна информация за вътрешното състояние на човека. Силното въжделение, ревността могат да направят мириса на тялото отвратителен. Обратното — хармоничният човек мирише много приятно. Известна е една случка, когато попитали една жена защо толкова ѝ се харесва Хърбърт Уелс и защо всички жени полудяват по него. «Е, как не разбирате? — учудила се тя. — Този писател на фантастика мирише толкова приятно!»

А за моя познат, историята имаше продължение. След известно време той започна да пие, а след това се разболя. Срещнах се с него и го предупредих, че програмата за самоунищожение дълбочиннно все още съществува.

— Не виждам особен смисъл да живея — въздъхна той.

Наложи се да го прекъсна:

— Знаеш ли ти какъв ти е основния проблем? Егоизъм. Децата ти пораснаха, жена нямаш. Няма за кого да се грижиш. Хората получават някакви мизерни заплати, обаче имат семейство, гледат деца, обличат ги, хранят ги и пак имат много цели и желания. А ти имаш апартамент, възможност да се напиеш, когато ти се прииска, всичките си пари харчиш за себе си. Живееш в пълен комфорт, срещаш се с приятели и искаш да превърнеш живота си в истински празник. Нямаш желание вече да се грижиш даже и за себе си. Душата не отдава енергия и започва да се разлага. Намери някого, за когото можеш да се грижиш, заради когото поне нещо да си готов да жертваш. Научи се да не искаш с молитвата, а да благодариш на Бог за живота, който ти е дал.

Връщам се към семинара в Петербург.

— Подсъзнателно ние винаги изпитваме любов към родителите си — продължавах да говоря, — такава е човешката природа. И родителите винаги ни обичат, както и да се държат. Когато у нас възникне чувство на превъзходство, осъждане или презрение към родителите ни, ние се отказваме от най-силния фактор на любовта, който живее в нас. Тогава угасва жизнената ни сила и след известно време пристигат болестите, нещастията, а след тях и смъртта. Човек, който не уважава родителите си, не живее дълго. Точно това се казва в петата заповед, която Бог дал на Мойсей.

Както е известно, в Кавказ винаги с голямо уважение са се отнасяли към родителите и по-възрастните; заедно със сексуалните ограничения и постоянния физически труд, това е довело до рекордната продължителност на живота. Между другото, и в Япония уважението към по-възрастния е стара традиция; и тази страна се смята за водеща по броя на дълголетниците.

Най-важната пътеводна светлина е отношението към любимия човек. Срещат се младеж и девойка и смятат да създадат семейство, в бъдеще трябва да им се появят деца. А преди това трябва да се мине процедурата по изчистването и помежду им избухват необясними караници, спречквания, в които волно или неволно се оказват оскърбени висшите им чувства. Ако в тези моменти те не могат да запазят любовта, едва ли ще им се родят здрави и щастливи деца.

Има такава болест — неумение да прощаваш. Тя ражда много други болести. Има и още една болест — неумение и нежелание да възпитаваш. И двете болести произлизат от неумението да обичаш. Към любимия човек може да се отнасяш меко или сурово, но постоянно трябва да му помагаш и да го възпитаваш. Като не можеш да възпиташ другия — започвай да възпитаваш себе си.

Винаги трябва да обичаме любимия човек и никога да не потушаваме, да не вледеняваме това чувство с осъждане, страхове, лоши мисли. Страх те е, че ще ти изневери — моли се и приемай това от Бог. Страх те е, че ще си тръгне — моли се, благодари на Бог и приемай волята Му, каквато и да е.

Колкото по-нелогична и по-несправедлива е болката от любимия човек, толкова повече е Божествената логика в нея, насочена към спасяването на децата и изчистването на любовта в душата. Любимият човек трябва да се обича като дете, с всичките му недостатъци, но и да се разбира, че трябва да се възпитава. Много родители дават всичко на детето, без нищо да искат в замяна. Но любовта не само дава, тя и взема. Детето от малко трябва да се учи да се грижи за родителите, да им помага, да ги поддържа, да жертва заради тях. Също така и от любимия трябва да се искат грижи, ласки и внимание. Тангото се танцува от двама.

Още една пътеводна светлина — отношението към себе си. Щом ние по същността си сме Божествени, щом сме направени от любов, нямаме право да мислим за себе си с неприязън и да се презираме. Външно винаги ще сме несъвършени, но в същността си сме абсолютно съвършени. Затова трябва и себе си, като едно дете, да обичаме и да се възпитаваме — да се грижим не само за душата си, но и за духа и за тялото си.

Преди време по електронната поща ми изпратиха словото на великия Чаплин, което произнесъл на седемдесетгодишния си юбилей. Ето го:

Когато обикнах себе си, разбрах, че тъгата и страданията са само предупредителни сигнали, че живея против собствената си истина. Днес знам, че това се нарича «Да бъдеш себе си».

Когато обикнах себе си, разбрах колко силно мога да обидя някого, като му налагам да изпълнява моите собствени желания, когато още не им е дошло времето и когато човекът не е готов и този човек съм аз самият. Днес наричам това «Самоуважение».

Когато обикнах себе си, престанах да желая друг живот и изведнъж видях, че животът, който сега е около мен, ми предоставя всички възможности да раста. Днес наричам това «Зрелост».

Когато обикнах себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства аз съм на правилното място и в правилното време и че всичко се случва точно в правилния момент. Мога да бъда спокоен винаги. Сега наричам това «Увереност в себе си».

Когато обикнах себе си, престанах да крада от собственото си време и да мечтая за грандиозни бъдещи проекти. Днес правя само това, което ми доставя радост и ме прави щастлив, което обичам и което кара сърцето ми да се усмихва. Правя го така, както аз искам, и в своя собствен ритъм. Днес наричам това «Простота».

Когато обикнах себе си, се освободих от всичко, което вреди на здравето ми: храни, хора, неща, ситуации. От всичко, което ме водеше надолу и ме изкарваше от собствения ми път. Днес наричам това «Любов към самия себе си».

Когато обикнах себе си, престанах да съм винаги прав. И точно тогава започнах все по-малко и по-малко да греша. Днес разбрах, че това е «Скромност».

Когато обикнах себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само с настоящия момент и наричам това «Удовлетворение».

Когато обикнах себе си, осъзнах, че умът ми може да ми пречи, че от него може дори да се разболея. Но когато успях да го свържа със сърцето си, той веднага ми стана ценен съюзник. Днес аз наричам тази връзка «Мъдростта на сърцето».

Няма нужда вече да се боим от спорове, конфронтации, проблеми със себе си и с другите хора. Дори и звездите се сблъскват и от тези сблъсъци се раждат нови светове. Днес знам, че това е «Животът».

Главната пътеводна светлина за човек е любовта. Ако се отричаме от любовта към себе си, към близките и родителите, душата ни умира и тогава можем да живеем само с инстинктите, с интересите на тялото или съзнанието ни. Такива понятия като единение, състрадание, възпитание, топлота, грижа, ласка, стават за нас празен звук. Парите, силата, властта, удоволствието заемат мястото на главните ни ориентири.

Ако се позамислим, главните пътеводни светлини в живота ни са заповедите, дадени от Бог. Който не обича родителите си, няма да обича и себе си. Който не е простил на любимия човек, няма да може да обича и себе си. Невъзможно е да нарушаваш една заповед, а да спазваш другите. Ако гледаме потребителски на другия, като искаме да го окрадем или измамим, вече няма как да говорим за любов към него. Подобно отношение към хората води до атрофия на душата.

Главната пътеводна светлина за всеки човек е отношението му към Бог. Вече няколко хиляди години хората знаят, че в основата на единобожието е любовта към Бог, но по традиция всички са свикнали само да искат от Бог — да си искат здраве, помощ и най-различни благини.

В миналото всички религии изисквали жертвоприношения. Човек не само искал нещо от Бог, но и бил готов да отдаде много от това, което имал. Външната, материална жертва потвърждавала вътрешната готовност да отдаде всичко на Твореца и това правело човека хармоничен. Езичниците принасяли в жертва на идола първородните си и тази процедура на изгубване на най-скъпото позволявала на племето да оцелее в онези жестоки времена. От времето на Авраам същинският факт за принасяне в жертва на собственото дете бил заменен с готовността да се принесе в жертва на Бог най-скъпото. Вътрешната готовност да се пожертва заместила действителната жертва.

Съвременната цивилизация е станала хуманна и не принася други жертви на Бог освен пари. Но жертвайки, хората разчитат да получат възнаграждение в бъдеще. По този начин жертвата се превръща в купуване на блага. Хората са свикнали само да искат от Бог, забравили са, че трябва на първо място да дават. Много хора не разбират, че болестта или неприятността са принудителна жертва, която Бог си взема. Вътрешният протест обезценява значимостта ѝ и тогава ние пак получаваме болести и нещастия, но в по-големи размери, докато не се научим да жертваме.

Да простим на онзи, който ни е обидил, също е жертва. Да обичаме себе си и другите с всичките им недостатъци също е жертва. Да обичаме света със всичките му недостатъци също е жертва.

Най-голямото богатство във вселената е любовта. Искрената любов, насочена към Бог, заедно с чувството на благоговение и благодарност, е най-голямата жертва, която може да се принесе. Когато Христос учил хората да обичат онези, които са ги предали, обидили или оскърбили, той всъщност ги е учил да принасят жертва на Бог. Най-главната жертва — чрез запазването и отдаването на любовта.

Често се замислям за положението в днешна Русия. Съвършено ясно ми е, че се рушат главните пътеводни светлини и цели. Още преди революцията религията влязла в заблуда и забравила Бог, а народът започнал да пие и да се прекланя пред инстинктите.

Особеността на руската многонационална държава е в търсенето на цел и смисъл на живота. Само общата цел може да обедини различните племена и народи. Силата, като главен обединяващ фактор, не може дълго да съществува. Веднага щом религията предала позициите си, започнали да наричат Русия «тъмницата на народите». Държавата била обречена. Появила се идеята за създаване на рай на земята.

Религията искала да изкара като смисъл и цел на човешкия живот постигането на небесния рай, но тази представа се провалила. Болшевиките се опитвали да построят рая на земята, но и тази мечта се оказала несъстоятелна. Тази епоха описва Владимир Висоцки. Религията не предложила на човек правилна система от цели, науката го водела към гибел. Както духовната, така и светската власт се оказали несъстоятелни. Преклонението пред духовното и пред материалното завършват с «дръвника с брадви», както пее Висоцки.

След разпадането на Съветския Съюз главна мечта стана забогатяването и комфортния живот. И тази мечта, превърнала се в прекланяне пред инстинктите, показа цялата си уродливост и доведе обществото и държавата до разпадане.

Само като спасим душата си, можем да спасим и себе си, и обществото. Не става дума само за защита на нравствеността и за сдържане на основните инстинкти. Става дума за разбирането, че стремежът да се окажем в рая след смъртта си или приживе не може да е главната цел на човек. Става дума за разбирането, че главната ни цел е да постигнем любов в душата чрез устремяване към Бог и сливане с Него.

Картината на света

Една позната ми разказа как се развили нещата с някаква жена, която идвала на преглед при мен. При пациентката се появили доста сериозни проблеми и искала да ми зададе само един въпрос. «Интересно, какво ли е станало там» — помислих си аз. Ако мога да вярвам на усещанията си, нещо нестандартно.

И в определеното време телефонът звъни. Гласът на жената е познат.

— Помните ли ме? — пита тя и изрежда проблемите си.

След преглед по телефона аз помня само гласа на пациента и трудностите, които е имал.

— Да. Какъв е този въпрос, който сте искали да ми зададете?

— След прегледа ми стана по-добре и реших сериозно да поработя над себе си. Четири месеца всеки ден ходих в църква да се моля. Но в последно време непрекъснато имам желание да сграбча иконата и да я трясна на пода. И вместо молитва да показвам среден пръст на небето.

— Това още не беше ми се случвало — усмихнах се аз. — Чакайте сега. Хайде да почнем по ред. Случвало се е да идват при мен хора, които усърдно се молили, а след това им се приисквало да псуват наред. Свещениците наричат това дяволско изкушение, козните на оня с копитата. Като съм гледал такива хора на тънък план, виждах, че те всъщност не са се молили на Бог, а на представата си за Него. Не са се устремявали към любовта, а към идеала си, и усърдната молитва раждала в тях възгордяване, чувство за превъзходство и агресия към хората. Било им е нужно да смъкнат нивото на преклонение пред високите чувства и като псували, им олеквало.

Хората често не разбират какво е молитвата и не спазват елементарни правила. За да се обърнеш към Бог, трябва да заприличаш на него. Да няма никаква агресия към Твореца. Ние трябва мислено да преминем през целия си живот и да приемем абсолютно всичко, което се е случило с нас — като Божествена милост, като спасение на чувството любов. Най-малкото неприемане на миналото, претенциите към хората, усещането, че някой има вина, аз или друг, представлява скрита претенция към Бог. В крайна сметка, то е агресия. Можете ли искрено да се усмихвате на човек, ако го мразите?

Затова е казвал Христос, че не бива да се доближаваш до жертвеника, ако се гневиш на ближния си. Преди молитвата трябва да се отрешим от инстинктите си, от яденето, от сексуалните желания, от всякаква работа и грижи, от всички планове и надежди. Трябва да остане само едно желание — да станем щастливи от общуването с Бог. Желанието да увеличим любовта в душата и единството с Твореца. Молитвата е възможност да станем истински щастливи. Затова функциите на тялото и на съзнанието, тоест инстинктите, трябва да се затормозят, да се преустановят. Душата също трябва да се успокои, да се отстрани от въжделението.

А когато човек има скрита претенция към себе си или към другите, чувство за превъзходство, осъждане, недоволство, любовта за него се закрива. Тогава той се моли за изпълняване на желанията си, на плановете си, за идеалите си и такава молитва не го прави по-добър, нито по-здрав. Който се отнася формално към молитвата, като просто я мърмори механично, поне не си нанася вреда, като само имитира вяра и обръщане към Бог. Ако не можете да карате, по-добре да си стоите там, където сте, отколкото с огромна скорост да излетите в канавката.

Сега да разгледаме вашия случай. Виждам в полето ви силна програма за самоунищожение, някъде около седем пъти над критичното ниво. Това е странно. Молитвата трябва да дава любов, да пробужда живота у вас, а тук имаме обратния процес. Навярно вие не само сте се молили, но и сте се покайвали.

— Естествено — в почуда казва жената. — Дори може да се каже, че най-вече съм се покайвала.

— Знаете ли — продължих аз, — често ме питат защо много светци са умрели от рак. Сега май започвам да разбирам нещо. Те, от една страна, се отрешавали от всичко и вървели към Бог, а от друга се смятали за нищожни и грешни създания. Но презирайки себе си, ти започваш да презираш Бог в себе си — и точно тази емоция била връзвана, спирана от болестта.

Да, ние сме несъвършени и любовта в душата ни не стига, но нямаме право да се презираме за това. Смисълът на покаянието не е да унизиш себе си, а да се промениш към по-добро. Не да скърбиш, а да се радваш, че чрез любовта към Бог ще можеш да се промениш, да станеш друг човек и повече да не извършваш недостойни постъпки. Трябва да се концентрирате не върху греховността си, а върху осъзнаването, че сте любов, че сте част от Твореца. Трябва да разберете, че проблемите ви са от недостига на любов и от това, че не виждате Божествената воля във всичко.

— Между другото, какво става с миомата ви? — попитах аз.

— Засега няма изменения. Лекарите искат да оперират.

— Смятайте, че сте късметлийка. С такива молитви миомата ви можеше да се превърне в рак на матката. Просто при вас навреме се е задействал защитният механизъм. Молитвата ви не е увеличавала любовта в душата ви, а наопъки — убивала я е. Оттам е дошъл протестът против иконите и против молитвите. Ето по този начин хората стават атеисти. Ако молитвата не пробужда любовта, тя задължително ще доведе човек до атеизма.

Затворих телефона и с облекчение въздъхнах. Още една загадка е разгадана. А мислите ми продължават да текат, вече срещу новата загадка. Защо им е толкова трудно на хората да преминат към нормално мислене? Защо златната среда се оказва недостъпна?

Отначало в подсъзнанието на тази жена е имало преклонение пред въжделението и, съответно, обожествяване на любимия човек. Естествено, сексуалното наслаждение започнало да излиза на преден план, а дружбата, топлите чувства се оказали на второ място. А след това — ревност, непоносимост към болката на душата, желание да направиш аборт, ако любимият ти изневери, омраза към него, омраза към себе си. След това всички тези емоции, потънали в подсъзнанието, трябва да се спрат с болести и нещастия. В предишния си живот тази жена явно е направила аборт, и то — в напреднала бременност, или не е искала деца, защото не е можела да понесе болката на душата.

Обикновено опитът от предишните животи съвпада с наследеното от родителите в този живот. Майката на пациентката се развела с мъжа си, когато тя била още момиче. След това майката се разболяла от рак и ѝ оперирали матката. Общо казано, стандартна история от живота. И, естествено, бащата обиждал майката по време на бременността и ако тя е държала обидите си вътре в себе си, без да ги проявява, това още влошавало ситуацията. Неискреността осакатява душата.

След месец и половина–два аз ѝ позвъних и тя каза, че след разговора ни всички неприятни желания и отвратителни картини, появявали се пред вътрешния ѝ взор, изчезнали. Започнала да се моли, мислейки за любовта, а не за греховността си. Миомата намаляла с един сантиметър, но лекарите все пак ѝ предлагали да я оперират.

— Как смятате, да си правя ли операция, или не?

— Нека да погледнем — предложих аз. — Запазването на любовта при унизяване на тялото е с добра положителна стойност. Запазването на любовта при унизяване на духа също е високо. Но болката и унизяването на душата за вас все още са непоносими — активира се двукратна програма за унищожаване на децата ви.

Пациентката радостно ме прекъсва.

— Да ви кажа, преди беше два–три пъти по-зле.

— Ами тогава ви поздравявам! Значи все пак има положителна динамика.

— Въпросът обаче е — обърна се жената към мен — че аз цял живот не съм правила никакъв аборт, пък и никога не съм имала семейство. Откъде тогава тази програма за унищожаване на децата?

— Значи това е било в предишните животи — отвърнах аз. — И още значи, че в рода ви някой или е правил аборти, или се е отричал от децата. Като правило, личната карма съвпада със семейната. Подобното привлича подобно.

Освен това, има още един момент. Програмата за унищожаване на собствените деца не е само аборт. Когато ние заради удоволствието си и въжделението пречим на появяването на децата на този свят, тоест прилагаме така нареченото семейно планиране, това също е програма за унищожаване на децата.

При всяка жена общо взето в периода от шестнайсет до двайсет и пет години се отделя огромен пакет от енергия за раждането на деца, за здравето им и жизнената сила и развитието им. Когато на жената през този период ѝ се иска да си попътешества, да има многочислени удоволствия, да получи образование, тя лишава бъдещите си деца от жизнени сили и в някаква степен обезточва душата им. Ако първото дете не се роди до двайсет и пет години, организмът на жената се пренасочва към въжделението и наслаждението за сметка на живота и здравето на детето.

Желанието да се получат максимум удоволствия и да не се заченат деца, широко предлаганите противозачатъчни средства също формират програма за унищожаване на собствените деца. Цялата енергия отива за удоволствия, вместо за обезпечаване на здравето и съдбата на детето.

По същността си това е кражба на енергия от бъдещето. Все едно всички запаси, приготвени за зимата, да се изразходват за една седмица. В обикновения живот това е гладна смърт или в най-добрия случай — големи проблеми през зимата. Това за яденето. А що се отнася до сексуалната енергия, природата се защитава от унищожаването на потомството и се включва отслабване на сексуалното влечение. При мъжете — понижаване на потентността, мъжки болести. При жените — фригидност и безплодие. Плюс болести и липса на семейство.

Програмата за унищожаване на собствените деца може да изглежда и като желание да се разделиш с любимия човек, защото ти е изневерил или дълбоко те е обидил. Липсата на любов към себе си, недоволството от себе си, мрачните мисли за бъдещето също са програма за унищожаване на собствените деца.

Ние най-често се мятаме от едната крайност към другата — от една страна, преклонение пред любимия човек и наслажденията, от друга — омраза и презрение към него, когато ни обижда. Това принципно е особеност на езическото мислене. При идолопоклонника целият свят е разделен на добро и зло. Той се прекланя пред наслаждението и мрази болката и неприятностите.

Единобожникът може да съедини болката и радостта в едно цяло. Тази диалектика е отразена в руската пословица: «Намерил си — не се радвай, загубил си — не плачи». Главната цел на единобожника е устремяването към Бог, затова той не зависи нито от радостта, нито от нещастието. Радостта няма да го постави на колене, нещастието няма да го сломи. Единобожникът не зависи от околния свят. Той чувства вторичността си спрямо Бог, чувства вторичността на инстинктите си спрямо любовта.

Що се отнася до идолопоклонника, тук картината е противоположна. Той е в центъра на вселената, той е на първо място, а идолите, на които се моли — на второ. За него молитвата е заклинание, средство да се умилостивят злите духове. Той използва висшите сили, за да укрепи здравето и благополучието си.

Разговорът свърши, а аз продължавах да размишлявам на тази тема. Защо Русия винаги е живяла с крайности? Защо идеята за преклонението пред частната собственост и пред егото се е превърнала в своята противоположност — в преклонение пред колективната собственост и колективното его? Защо колективното е унищожавало индивидуалното?

Противоположностите се унищожават взаимно, когато го няма онова, което ги съединява, тоест любовта. Състоянието, в което Русия е пребивавала с векове, е едно мятане от една крайност на друга. Златна среда не е имало. Русия не могла да съедини индивидуалното и колективното мислене. Явно любовта не е стигала. Интересно обаче защо?

Нека започнем по реда на нещата. Главните пътеводни светлини в живота на човек се създават, на първо място, от религиозните нагласи. Религиозно-философската картина на света дава възможност за стратегическо оцеляване. Тя формира главната цел у човека, подрежда приоритетите, дава разбирането за добро и зло.

Човекът, който се прекланя пред инстинктите, не може да има висока нравственост; идолопоклонникът може и да е нравствен, но това ще бъде изключение, а не правило. Все пак любовта може да направи нравствен и благороден всеки човек. Но у езичника, прекланящ се пред различни богове, това чувство не може да е дълготрайно. Той се прекланя пред въжделението и мрази болката. Езичникът няма да може да прости на близкия, който, волно или неволно, го е обидил, и така ще се откаже от любовта. Ако човек не се устремява към Бог, той се устремява към въжделението.

Струва ми се, че започвам да поразбирам проблемите на Русия. Ясно става защо редом с тенденцията към единобожие е съществувало откровено езичество, което сега все повече набира скорост в православието. От една страна, руският човек се чувствал християнин, единобожник и се стараел да спазва главните заповеди на Христос. От друга, неразбирането и наивното тълкуване на казаното от Христос, водело до откровени изопачавания.

Ако в организма има един болен пръст, това е знак за неблагополучие на целия организъм. Ако човек нарушава една заповед, обезценява всички останали. Вярно е, че работата не е във формалното нарушаване на заповедите. Воинът в бой убива, но с това не нарушава заповедта «Не убивай». Той изпълнява дълга си.

Същността на заповедите «Не убивай», «Не кради», «Не лъжесвидетелствай», «Не прелюбодействай» е призивът: не се отказвай от любовта към Бог заради преклонението пред основните човешки инстинкти, не ставай роб на желанията си. Това е достижимо в онези случаи, когато главната цел на човек е единението с Бог. Възможно е, когато разбираш, че и доброто, и злото идват от Бог.

В подсъзнанието на обикновения човек доброто е наслаждението, удовлетворяването на въжделението, а злото — изгубването му. Когато радостта от наслаждението и болката от загубата са свързани помежду си, човек се издига над тях, усещайки любов към Бог. Когато са разделени, с единобожието е свършено.

В руското православие здраво е пуснала корени традицията да се вярва, че всяко добро е от Бога, а всяко зло — от дявола. Това е класически модел на езическо мислене. При подобно възприемане на света човек не може да усети чиста любов към Бог. Любовта за него ще се асоциира само с висшите чувства, въжделението и наслаждението. Колкото по-искрено се моли на Бог, колкото по-интензивно, толкова повече ще се моли всъщност на своите висши чувства. Може дори да се разкрият свръхспособностите му, ясновидството, да стават чудеса, но няма да се разкрие онази любов, за която говори Христос.

Вероятно отделни хора чрез любовта си към Бог са се промъквали през бариерите на езическото мислене. Наричали ги старци и светци. Обаче у повечето молитвата се превръщала в магически акт на преклонение пред собствените инстинкти. И тогава, превръщайки вярата си в празна формалност, човекът усещал как му олеква вътрешно.

Прекланянето пред инстинктите неизбежно превръща човека в роб. Затова Русия била робовладелческа страна. А крепостничеството спокойно си намерило място в съзнанието на свещениците, аристократите и селяните.

Карл Маркс определя обществения строй от гледната точка на собствеността върху средствата за производство. Класификацията на материализма се оказа неудачна. В Съветския съюз собствеността беше обществена, но държавата беше робовладелческа. Фашистка Германия също е робовладелческа държава, но от по-ниско ниво. Главната разлика не е в средствата за производство и формите на собственост, а в нивото на нравственост. И в единия, и в другия случай обществото се разделя на шепа избрани и абсолютно безправен и унищожаван от тях народ.

Каква би могла да стане онази Русия, която е възникнала след разпадането на робовладелческия Съветски съюз? Която направила главната си цел удовлетворяването на инстинктите? Само робовладелческа държава.

Също такива робовладелчески държави се появяват в Европа и в Америка. Демокрацията е възможна в условията на висока нравственост, а подобно ниво осигурява само единобожието, което на практика отсъства в развитите страни. Култът към парите и към удоволствията, фактът, че грехът се е превърнал в добродетел, е нагледно доказателство за засилващо се идолопоклонничество.

Какво ще става с хората по-нататък? Навярно това, което е обещано преди хиляди години в Стария завет. Когато човек се отрича от Бог, постепенно му отнемат всичко, пред което се прекланя. Това е спасение за безсмъртната му душа.

Пред какво се прекланяше съветският човек? Коя беше подсъзнателната му цел, главната му пътеводна светлина? Светлото и щастливо бъдеще. Залог за светлото бъдеще беше безкласовото общество.

Но тук има един малък нюанс. Енергията на всяко живо същество се разпределя в зависимост от степента на вътрешна значимост.

Главната енергия най-напред се насочва към защита и оцеляване на организма. Като стане повече, тя се изразходва на по-високата степен — за създаване, защита и развитие на семейство. Това е възможност за стратегическо оцеляване в бъдеще. Следващата степен е създаването и поддържането на семейния клан. В стадото, в общността винаги се оцелява по-лесно, отколкото самостоятелно. Следващият етап е народът като съвкупност от отделни кланове. Такова обединяване позволява да се оцелее при войни и катаклизми. Следващото ниво на обединяване е държавата, която може да се състои от един или няколко народа.

Силата на всяка държава се определя от нравствеността и вярата в Бог. Щом отслабват вярата и нравствеността, човек слиза една степен по-надолу — това е степента на националното единство. Във Византия, преди да се разпадне държавата, гражданите ѝ вече не се наричали римляни. Наричали се гърци, арменци и т.н., тоест самоидентификацията ставала по национален признак. Ако нравствеността и вярата западнат още повече, започва да се разпада и изчезва

семейството. След това държавата става нежизнеспособна.

Интересна е политиката на комунистите. За да има енергия за поддържане на държавата в атеистичното общество, трябва да има вяра — обаче вяра нямаше. Преклонението пред светлото бъдеще не можа да осигури нужната енергия. Затова се намери прост и ефикасен път — да се разруши националната идентичност на руския народ. Разпадането на семейството и пълното потискане на личността дадоха възможност всичката духовна енергия да се ориентира към поддържането на социалните структури. Това беше стратегическо развитие за сметка на тактическото.

Естествено, рано или късно енергията ще свърши. Такава държава е обречена. За да оцелее, човек трябваше да се откаже от всички висши нива и егоистично да се затвори, да се обособи на нивото на семейството си. Точно такава картина наблюдаваме в днешна Русия.

А сега да погледнем какво става през това време на Запад. Религията, изгубила вярата си в Бог, не можа да даде ясна цел на западния свят. И щом пътят към Бог е затворен, остава само прекланянето пред инстинктите. В Русия се строеше светлото бъдеще, тоест преклонението беше пред инстинктите от по-висш порядък, което доведе до развитие на културата. А в Европа и в Америка строяха светлото настояще и това беше причината да се развие цивилизацията за сметка на културата.

За да се развива успешно цивилизацията, главната цел, главната пътеводна светлина трябва да е работата и това, заради което работим — домът и благополучната съдба. Цялата си енергия човек трябва да отдава на работата. Всичко се подчинява на нарастването на благосъстоянието. Заради него може да се руши националната идентичност. Може да се руши семейството. Може от човека да се вземе всичката му енергия. Хомосексуализмът, безплодието са всичко на всичко показатели за обезсилена душа.

Работата източва всичко: душевност и нравственост, семейство, деца, здраве. А пазарът иска все повече и повече работа. Това е пак социализъм, само че обърнат с хастара навън, същото прекланяне пред инстинктите, заради което се унищожават душата и вярата.

При хората от по-старото поколение картината на света не е докрай изпортена, все още в дъното на душата тлее вярата. Миналото лято племенницата ми ми разказа нещо интересно. Тя била на почивка в Испания и там разговаряла с едно момче. Говорили на английски.

— Вие вярвате ли в Бог? — неочаквано за себе си попитала тя.

Момчето се усмихнало и поклатило глава.

— Не, никой от младежите не вярва. Старите хора — да, те са вярващи. А и родителите ни — малко. Но сред младежите вече няма.

Прекланянето пред инстинктите на първо място води до унищожаване на душата. В реалността това изглежда като безплодие на потомците, общо падение на нравствеността, огромен брой неизлечими заболявания. В Русия, благодарение на православието, тенденцията да се грижим за душата си все още се пази. Но западната система на образование и възпитание сега стремително доубива остатъците от руската култура.

Какво представлява единният зрелостен изпит, въведен в Русия? Обяснявам с примери. Да си спомним монолога на Татяна: «Аз бях, Онегин — помислете, — по-млада, по-добра тогаз…» Или да си спомним как младата Татяна признава на Онегин любовта си. За да се разкаже за това, трябва да се усетят чувствата, които са изпитвали главните герои в романа, трябва да се съживи и да заработи душата.

Какво предлага единният държавен зрелостен изпит? Ученикът да определи дали като млада Татяна е била «по-млада и по-добра», или не и да постави хиксче в съответната графа. Що се отнася до признанието в любов на младата Татяна, на тази тема ще бъде зададен въпросът: «Презирал ли е Онегин Татяна за несдържаността на чувствата ѝ, или не?»

Какво изисква от ученика единният зрелостен изпит? Просто нещо: да умре душата му и да остане съзнанието, и то да стане главно.

Въжделението рано или късно води до умъртвяване на душата. Още известно време човек живее със съзнанието си — той може да мисли, трезво да оценява ситуацията. Но вижда само движенията на тялото и престава да забелязва движенията на душата.

Точно такъв човек е показан във филма на Копола «Апокалипсис сега». Във филма се чува неговата характеристика: «Съзнанието му е ясно и нормално, просто душата му е полудяла». В такова състояние се намира днес западната цивилизация. Но подобно състояние не трае дълго, то бързо довежда до болести и смърт. Нещо повече, човекът с мъртва душа подсъзнателно иска да умре. Той търси смъртта и се стреми към нея — това прекрасно е показано във филма.

Днешните деца не знаят какво е добро и какво — зло. Нравствените понятия в наше време са преиначени. Понятието «хуманизъм» е ориентирано на първо място към защита и спасяване на тялото и това често става за сметка на душата.

Всеки поет, писател и художник е в някаква степен пророк. Преди няколко десетки години Салвадор Дали започнал да рисува картини, в които околният свят губи връзките, смисъла и логиката си. Отначало картините му показват разрушаването на света, след това започват да показват разрушаването на съзнанието. Талантливият художник винаги рисува собствените си чувства. Картините на Дали отразяват разпадането на душата му, а след това — и на съзнанието му.

Сега картините на този художник са станали реалност. Май не е останало много време до спасяването на душата. Иска ми се да вярвам, че при някои хора изчистването и спасяването на душата ще започне доброволно. Как става принудителното изчистване на душата можем да разберем, ако препрочетем Библията.

Седемте смъртни гряха

Христос бил предаден от всичките си ученици. Защо грехът на Юда се смята за най-тежък? Защо той съзнателно е предал Христос?

Три години Юда обикалял редом с Христос и на нивото на съзнанието напълно приемал всичко, което казвал и вършел Учителя. Но подсъзнанието му, душата му не се променяли. На първо място оставало въжделението. Ако човек изгуби личното си устремяване към Бог, неизбежно започва преклонение пред въжделението и то се разделя на два потока, на двата инстинкта — или възниква желанието да ограбиш, да откраднеш, или жажда по безкрайни сексуални удоволствия.

Три години учениците на Христос скитали заедно с него. Сексуалният инстинкт бил потиснат. Значи, главното им изкушение е било съзнанието за собствената им значимост, чувството за превъзходство, богоизбраност, за особеното им предназначение. Дотам, че Христос ги хванал да обсъждат следното — кой от тях бил по-близо до Учителя, кой стоял по-високо и кой бил по-добър от другите. Този въпрос ги занимавал много повече, отколкото умението им да обичат и да усещат присъствието на Бог във всичко.

Юда, на когото били поверени финансовите и административните дела, се усещал над всички. Щом човек не се прекланя пред Бог и пред любовта, той се прекланя пред секса и властта. За Юда властта, статуса, парите излезли по-важни от любовта. Докосването до Божествената енергия ускорява всички процеси — както изчистването, така и разпадането на душата става стремително бързо. Юда започнал с преклонение пред свръхспособностите на Учителя, забравяйки любовта, а след известно време стигнал до кражба, последвана от гибелта му.

Всяка сцена от Библията е шифрирана. В Свещените книги няма случайности. Аз дълги години не разбирах защо Христос не е посочил направо Юда като бъдещ предател. После ми стана ясно, че в ролята на Юда би могъл да се окаже всеки друг жител на Израел.

Целият еврейски народ бил попарен от въжделението. Престъпленията в сексуалната сфера по това време се наказвали доста строго. Но двата инстинкта са тясно свързании един с друг — потиснатата ревност се превръща във възгордяване и обратно. Чувството за богоизбраност, превъзходството над другите, високомерието, завистта и алчността се били просмукали в народа на Израел. У много хора това се проявявало като стремеж да излъжеш, да окрадеш, да ограбиш, да унизиш другия. В действителност ставало едно връщане към езичеството. По-нататък задължително щяла да загине държавата. И наистина, четирийсет години по-късно мъртвите погребвали мъртвите.

Христос разбирал, че дори учениците му, които неусетно свикнали да се прекланят пред инстинктите, не могат да поставят любовта към Бог на първо място. Но давал последен шанс на Юда. «Ще ме предаде онзи, за когото ще натопя залъка и ще му го дам» — тези думи стават разбираеми, ако си припомним как са живели хората преди две хиляди години. Бедността била поголовна. Учениците на Христос, нагладували се, ядяли пшенични зърна. Символ на наслаждението, на изпълнението на желанията, на продължаването на живота бил къшеят хляб.

«Човек не само с хляб живее» — е казано в Стария завет. Това означава, че хлябът храни само тялото. Истинското «аз» на човек, тоест неговата душа, се храни с любовта, насочена към Бог. Без тази любов душата започва да умира и тогава, за да бъде спасена, се появяват болестите на духа и на тялото. Отдавна ми беше интересно защо в древен Израел е имало толкова много бесновати. Било е потискано съзнанието, за да се изчисти душата. Болестите от рода на псориазиса, витилигото, проказата унизяват втория инстинкт, сексуалния, и също изчистват душата.

Протягайки ръка с хляба към Юда, Христос мислено му задавал главния въпрос: «Кое е по-важно за теб — любовта или въжделението?» Юда избрал въжделението. В такъв случай докосването до любовта причинява огромна болка на душата. Въжделението се защитава и се опитва да унищожи любовта. Подсъзнанието настоява: «Убий го, той разрушава наслаждението ти и сладострастието ти». Юда, вероятно, и понятие си е нямал какво прави. Инстинктите, защитавайки се, искали да се унищожи любовта.

Бесплатный фрагмент закончился.
Купите книгу, чтобы продолжить чтение.