Бесплатный фрагмент - Академия за принцеси

Академия за принцеси

Пролог: Шепот от друг свят

В дълбините на вечността, където звездите не са просто светлинки, а съзнания, и където времето тече като река, обгърната в мъгла, съществуваше древно пророчество. То не беше записано на пергамент или издълбано в камък, а живя във вибрациите на космоса, в шепота на вятъра през листата на Небесните дървета и в ехото на плача на отдавна паднали герои.

Пророчеството говореше за Завръщането. За цикъл, който ще доведе до пробуждането на най-големия мрак, познат като Тъмната сянка. То се хранеше от страха, от съмнението и от забравата, разпространявайки своята студена прегръдка все по-далеч, заплашвайки да погълне светлината на съществуването.

Но пророчеството не беше само предсказание за гибел. То беше и обещание за спасение. Говореше за Избраната принцеса — душа, родена в друг свят, която ще бъде призована в момент на най-голяма нужда. Тя нямаше да бъде родена със злато в ръцете или с могъща магия; нейната сила щеше да бъде по-фина, по-дълбока. Щеше да бъде нейната способност да вижда светлината там, където други виждат само мрак, да вдъхва надежда там, където цари отчаяние, и да свързва разпокъсани сърца.

В далечен, модерен свят, където небето беше осеяно с изкуствени светлини, а хората бяха потънали в забързаното си ежедневие, една такава душа живееше. Името ѝ беше Акира. Тя беше обикновена, на пръв поглед незначителна, но в дълбините на сърцето ѝ тлееше искра — искра на доброта, на справедливост и на тиха, неукротима мечта за нещо повече.

В онзи свят, където магията беше само в книгите и филмите, Акира не подозираше, че е ключът към съществуването на други светове. Тя не знаеше, че шепотът, който понякога чуваше в тишината, не беше плод на въображението ѝ, а зов от отвъдното. Зов, който скоро щеше да промени живота ѝ завинаги.

Тъмната сянка вече протягаше пипалата си. А времето на Избраната принцеса наближаваше. Обикновената ученичка щеше да се превърне в принцеса, а нейният път щеше да бъде пътят на мечтата, който щеше да спаси цял един свят.

Част I: Неочакваното пробуждане

Глава 1: Събуждане в Рокля

Светлината на зората обикновено не беше най-приятното нещо за Акира Танака. Обикновено означаваше край на сладките сънища и начало на поредния ден, изпълнен с изпити, домакински задължения и безкрайния натиск да бъде «добра ученичка». Днес обаче, светлината беше различна — по-мека, по-топла, почти ефирна. И не идваше от прозореца на скромната ѝ стая в Токио.

Акира отвори очи бавно, сякаш изплувайки от дълбока, спокойна вода. Първото, което усети, беше мекотата. Не мекотата на нейния стар матрак, а невероятна, луксозна мекота, която обгръщаше тялото ѝ. Втората беше ароматът — фин, сладък, но не натрапчив, напомнящ за цветя, които никога не беше срещала.

Тя седна рязко, сърцето ѝ започна да бие ускорено. Това не беше нейната стая. Всъщност, това дори не приличаше на нищо, което някога беше виждала. Стените бяха покрити с коприна в цвят на слонова кост, украсена със златни нишки, които блестяха деликатно. Голямо, изискано легло с балдахин доминираше пространството, а отсреща се намираше елегантна тоалетка, върху която бяха подредени сребърни гребени и кутийки, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Но най-шокиращото беше облеклото ѝ. Вместо обичайните си панталони за сън, Акира беше облечена в дълга, тежка рокля от блестящ плат, която се спускаше до пода. Ръкавите бяха широки и ефирни, а деколтето — деликатно украсено. Усещаше се като принцеса от приказките.

«Какво… какво става?» промълви тя, гласът ѝ звучеше чуждо и треперещо. Последната ѝ ясна спомен беше от вчера вечерта — седеше на бюрото си, учеше за теста по история, когато внезапно ярка, синкава светлина я обля от нищото. Беше толкова силна, че я накара да затвори очи, а след това… нищо.

Акира стана внимателно, краката ѝ потъваха в мек, плюшен килим. Роклята беше тежка, но изненадващо удобна. Тя се приближи до тоалетката и погледна отражението си. Там стоеше тя — с познатите ѝ кафяви очи, леко разрошената тъмна коса, но всичко останало беше различно. В погледа ѝ се четеше объркване и страх, но и нещо ново — една едва доловима решителност, която никога преди не беше забелязвала.

«Това е сън,» каза си тя, стискайки юмруци. «Просто много жив сън.»

Но докато погледът ѝ се плъзгаше по прецизната изработка на мебелите, по фините детайли на роклята, тя усещаше, че това не е така. Всичко беше твърде реално, твърде осезаемо.

В този момент вратата на стаята се отвори тихо и на прага се появи жена в елегантна, тъмна униформа. Тя имаше строги черти, но очите ѝ грееха с доброта. Когато видя Акира, лицето ѝ се озари от широка усмивка.

«Ваше високоблагородие! Събудихте се!» възкликна жената с дълбок, мелодичен глас. «Как се чувствате? Имате ли нужда от нещо?»

Акира я гледаше втрещено. «Ваше високоблагородие»? Кого наричаше тя така?

«Аз… Аз съм Акира Танака. От Токио. Какво става? Къде съм?» попита тя, гласът ѝ трепереше от надигащата се паника.

Жената се приближи, лицето ѝ се промени от радост към леко притеснение, но усмивката ѝ остана. «Танака? Милейди, моля, не се тревожете. Това е Кралство Елдора. А вие сте принцеса Акира, наследница на трона.» Тя се поклони дълбоко. «Аз съм Илза, вашата лична прислужница. Всички тук сме на ваше разположение.»

Акира се почувства сякаш земята се разтваря под краката ѝ. Кралство Елдора? Принцеса? Това беше абсурдно. Беше студентка, а не кралска особа. Споменът за синкавата светлина отново изплува в съзнанието ѝ. Дали това беше някакъв вид шега? Или… Или нещо много по-страшно и по-невероятно?

«Не… не разбирам,» прошепна тя. «Аз съм… аз просто ученичка. От Япония.»

Илза я погледна с разбиране, но и с тъга. «Милейди, знам, че е трудно да приемете. Древните пророчества се сбъдват. Вие сте тук, за да изпълните своята съдба. Сега, нека да ви помогна да се приготвите за закуска. Кралството очаква своята принцеса.»

Докато Илза нежно ѝ помогна да облече още една елегантна рокля, Акира се чувстваше като в сън. Но всеки път, когато погледнеше през прозореца и видеше не очертанията на Токио, а величествени кули и зелени хълмове, тя знаеше — нейното старо, обикновено съществуване беше останало далеч, далеч зад нея. Животът на Акира Танака беше приключил. Пътят на принцеса Акира едва сега започваше.

Глава 2: Шоковата терапия

Закуската беше като сцена от филм. Не, по-добре — като от някой от онези фантастични анимета, които гледаше в свободното си време, само че сега беше вътре в него. Акира седеше на огромна маса, покрита с бяла покривка, пред която бяха подредени купички с непознати, но изключително апетитно изглеждащи ястия. От златисти плодове, които блестяха като скъпоценни камъни, до печива, ухаещи на мед и подправки, които не можеше да разпознае.

Илза, нейната нова лична прислужница, се движеше около нея с грациозна ефективност, като сервираше и обясняваше с търпение, което Акира едва успяваше да осмисли.

«Това са плодове от Слънчевите градини, милейди. Те даряват енергия и жизненост,» обясняваше Илза, докато поставяше купичка с малки, оранжеви плодчета пред нея. «А това е Елдорска роса — напитка, която подсилва ума.»

Акира поемаше всичко като през мъгла. Всеки въпрос, който ѝ излизаше от устата, звучеше нереално. «Къде е моето семейство? Какво стана с моите приятели? Мога ли да се върна?»

Илза отговаряше с меки, успокояващи думи, но без да дава конкретни отговори, които биха могли да разклатят крехката ѝ реалност. «Вашите близки са добре, милейди. Те са в другия свят. А връщането… това не е предвидено в пророчеството. Вашата съдба е тук.»

Съдба. Думата отекваше в главата ѝ като камбана. Тя, Акира Танака, която се бореше да постигне прилични оценки по математика, сега беше «Избраната принцеса», обречена да спасява кралство? Беше повече от абсурдно. Беше плашещо.

След закуската, Илза я заведе в огромна зала, където седеше жена с достолепно излъчване, облечена в пищна, но по-строга рокля от тази на Акира. Тя седеше на трон, изработен от полиран бял камък, а зад нея се виждаше огромен гоблен, изобразяващ сцена на битка между светли и тъмни същества.

«Принцеса Акира,» каза жената с глас, който носеше тежестта на години управление. «Добре дошла в Елдора. Аз съм Кралица Елинор, твоя майка.»

Майка? Акира никога не беше виждала тази жена. Тя беше чужда, но някак си, в очите ѝ, имаше познат блясък, напомнящ за нейните собствени родители, които сега изглеждаха толкова далеч.

«Майко?» промълви Акира, повече от учудване, отколкото от емоция.

Кралица Елинор кимна. «Да. Ти не си спомняш, разбирам. Трансформацията е била внезапна. Но истината е, че ти си моето дете, родено от древна магия, която свързва нашия свят с твоя. В момент на най-голяма нужда, когато Тъмната сянка заплашва да погълне Елдора, пророчеството гласи, че Избраната принцеса ще се появи.»

Тя посочи с елегантен жест към гоблена. «Виждаш ли тази битка? Това е само малка част от заплахата, пред която сме изправени. Тъмната сянка се подхранва от страх, от съмнение, от липсата на надежда. И както казват пророчествата, ти, Акира, си тази, която носи искрицата, която може да разпали отново светлината.»

Акира се чувстваше като малка лодка в бурно море. Думите на Кралицата бяха като камъни, които я теглят надолу. «Но аз… аз не знам нищо за магия. Не мога да се бия. Аз съм просто… Акира.»

Кралица Елинор се усмихна леко, очите ѝ трепнаха. «Точно това е най-важното, дете мое. Че си просто Акира. Твоята сила не е в меча или в заклинанията, а в сърцето ти. Но за да можеш да я използваш, трябва да се научиш. Затова ще бъдеш записана в Академията за принцеси.»

«Академия за принцеси?» повтори Акира, като че ли думата беше чужда.

«Да,» потвърди Кралицата. «Там ще се научиш на всичко, което една принцеса трябва да знае — етикет, история, дипломация, а най-важното — как да управляваш и да насочваш енергията, която носиш. Това няма да е лесно. Ще бъде шок. Но ти не си сама. Илза ще бъде до теб. И ще срещнеш други, които също имат своите пътища.»

Докато Кралицата говореше, Акира усети как нещо в нея се пречупва. Страхът беше все още там, но под него започна да се прокрадва едно ново чувство — чувство за отговорност. Тя не поиска да бъде принцеса, не поиска да се бори с някаква «Тъмна сянка», но фактът си беше факт. Тя беше тук. И ако нейната «съдба» беше да помогне, тогава… тогава трябваше да опита.

«Разбирам,» каза Акира, гласът ѝ беше по-твърд от преди. «Ще опитам.»

Кралица Елинор кимна, видимо доволна. «Това е най-важното. Сега, нека да те заведем до твоите покои в Академията. Твоето обучение започва утре.»

Докато Илза я водеше през коридорите, украсени със старинни картини и скулптури, Акира се чувстваше като в транс. Шоковата терапия беше жестока, но ефективна. Тя вече не беше просто Акира Танака. Тя беше принцеса Акира, и нейният път, колкото и плашещ да беше, вече беше ясно очертан. Пътят на Мечтата.

Глава 3: Портите на Академията

Колесницата, която ги возеше, беше по-луксозна от всичко, което Акира беше виждала дори в най-скъпите търговски центрове на Токио. Беше изработена от тъмно дърво, инкрустирано със сребро, а колелата ѝ се движеха толкова плавно, че сякаш се носеха по въздуха. От двете страни на пътя се простираха безкрайни поляни, осеяни с цветя в цветове, които Акира не можеше да си представи, че съществуват.

«Скоро ще стигнем, милейди,» обяви Илза, като посочи напред.

Акира прикова поглед в далечината. Там, на върха на един хълм, се издигаше величествена постройка, която сякаш беше излязла от най-смелите ѝ мечти. Високи, елегантни кули се издигаха към небето, украсени с флагчета, веещи се на вятъра. Масивни каменни порти, охранявани от статуи на грифони, приканваха към влизане. Това беше «Академия за принцеси».

Когато колесницата спря пред портите, Акира почувства как сърцето ѝ трепна. Беше впечатляваща, но и някак плашеща. Усещаше тежестта на очакванията, които се носеха във въздуха.

«Готова ли сте, милейди?» попита Илза, като ѝ подаде ръка.

Акира пое дълбоко дъх и кимна. «Да.»

Преминаха през портите и се озоваха в огромен вътрешен двор. Фонтани пръскаха вода, която блестеше на слънцето, а около тях се движеха други ученички, облечени в различни по цвят, но еднакво елегантни рокли. Някои бяха придружени от свои прислужници, други — от млади мъже в красиви униформи, вероятно принцове или благородници.

Акира се почувства още по-неуверена. Всички изглеждаха толкова уверени, толкова рафинирани. Тя, в своята нова, но все още неудобна рокля, се чувстваше като птиче, попаднало сред лебеди.

Илза я заведе до една от по-малките постройки, където я посрещна жена с строг, но справедлив вид. Тя се представи като Мадам Елоиз, управителката на Академията.

«Принцеса Акира,» каза Мадам Елоиз с леко кимване. «Добре дошла. Надявам се, че пътуването ви е било приятно. Вашите покои са готови. Ще можете да се настаните, преди да започнат общите събрания.»

Докато Мадам Елоиз обясняваше правилата и графика на Академията, Акира забеляза група момичета, които я наблюдаваха от разстояние. Едно от тях, с дълга, руса коса, облечена в рокля в цвят на небесно синьо, я гледаше с откровено презрение. До нея стоеше друго момиче, с къса, ярко розова коса, което изглеждаше по-скоро заинтригувано, отколкото враждебно.

«Това е Принцеса Селена от Кралство Аурелия,» прошепна Илза, като посочи русокосото момиче. «Тя е смятана за една от най-талантливите ученички. И… не е особено доволна от вашето идване.»

Акира усети как бузите ѝ пламват. Очевидно, идването ѝ не беше посрещнато с ентусиазъм от всички.

«А другата?» попита Акира, като насочи поглед към момичето с розова коса.

«Това е Принцеса Лили от Кралство Флора. Тя е много мила, но доста плаха. Не се притеснявайте от погледа на Селена, тя винаги е била такава.»

След като се настани в стаята си, която беше по-голяма и по-добре обзаведена от всичко, което някога е имала, Акира се почувства малко по-спокойна. Но не за дълго. Скоро дойде време за общото събрание в главната зала.

Когато влезе, всички погледи се насочиха към нея. Беше неловко. Селена седеше на първия ред, с ръце, скръстени пред гърдите, и я гледаше с леден поглед. Лили, от другата страна, ѝ се усмихна плахо, като че ли искаше да ѝ каже «добре дошла», но не смееше.

Директорката на Академията, жена с проницателни очи и сива коса, вързана на строг кок, заговори с ясен, силен глас. «Добре дошли, принцеси. Днес започва ново начало за всички вас. Но преди да продължим, искам да посрещнем нашата нова ученичка, Принцеса Акира.»

Няколко гласа промърмориха. Някои с любопитство, други с недоволство. Акира усети как цялото ѝ тяло се напряга.

«Принцеса Акира,» продължи Директорката, «вие сте тук, за да се подготвите за своята важна роля. Бъдете силна. Бъдете смела. И помнете, че всеки има своя път.»

След като apresentaçãoто приключи, ученичките бяха разпределени по стаи. Акира се оказа в стая с две други момичета, които не познаваше. Едната беше тиха и резервирана, а другата — енергична и шумна.

Докато разопаковаше малкото си вещи, които бяха пристигнали с нея, Акира усети, че това е само началото. Портите на Академията бяха отворени, но пътят навътре щеше да бъде много по-труден, отколкото си представяше. И срещата със Селена и Лили беше само първата от многото нови запознанства, които щяха да оформят бъдещето ѝ.

Глава 4: Първи стъпки в непознатото

Първата седмица в «Академия за принцеси» беше като навлизане в лабиринт, изграден от правила, очаквания и етикет. Акира се чувстваше като чуждо тяло, което случайно е попаднало в изискан балет. Всеки ден носеше нови уроци, нови правила и нови начини да се провали.

Сутрешните часове бяха посветени на «Дворцовия етикет» с темпераментната госпожица Агнес, която имаше очи навсякъде и можеше да забележи и най-малкото нарушение — от неправилно поставена вилица до твърде разсеян поглед. Акира научи, че една принцеса трябва да се движи с грация, да говори с мярка и да никога, ама никога, да не показва твърде силни емоции. Това беше трудна задача за някой, който обикновено изразяваше всичко с лицето си.

«Принцеса Акира!» прозвуча рязък глас един следобед, докато Акира се опитваше да се справи с изящното рязане на плодове. «Вашата ръка е твърде отпусната! Принцеса не седи като изморена селянка!»

Акира стисна зъби и се опита да изправи гърба си още повече, но усещаше, че мускулите ѝ треперят от напрежение.

Следобедните часове бяха още по-предизвикателни. «История на Елдора» с професор Кастор беше пълна с имена на крале, кралици, битки и древни династии, които се сливаха в главата ѝ като безкраен поток. А «Основи на дипломацията» с професор Валериан изискваше от нея да анализира сложни политически ситуации и да предлага решения, които понякога ѝ се струваха абсолютно нелогични.

«Но ако крал А е направил това, защо крал Б не е реагирал така?» питаше Акира, объркана.

Професор Валериан само повдигаше вежда. «Принцеса, в дипломацията рядко има „логично“. Има само „изгодно“. И „необходимо“. Вашата задача е да откриете баланса.»

Но най-голямото предизвикателство идваше от часовете по «Въведение в Магията». Тук Акира се чувстваше абсолютно изгубена. Докато другите ученички успяваха с лекота да накарат малки искрици да танцуват във въздуха или да променят цвета на някой предмет, нейните опити завършваха с нищо. Никаква светлина, никакво движение, никакво магическо усещане.

«Нещо не е наред, Принцеса Акира,» каза преподават Елиас, магьосник с дълга бяла брада, който изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото разочарован. «Вие сте магически… празна. Не усещам никаква аура.»

«Празна?» повтори Акира, сякаш беше чула най-страшната дума на света. «Но… аз съм Избраната принцеса. Пророчеството…»

«Пророчествата са едно, милейди. Магията е друго,» отсече Елиас. «Може би сте избрана за друга цел. Засега, просто следвайте инструкциите. Опитайте отново.»

Акира опитваше. Опитваше със сърце и душа. Стискаше ръце, концентрираше се, повтаряше си думи, които преподавателите ѝ казваха. Но нищо. Беше като да удряш стена.

Един ден, докато се опитваше да накара малко камъче да се движи, и отново се проваляше, тя видя Принцеса Селена да я наблюдава от другия край на залата. В очите ѝ имаше смесица от снизхождение и злорадство. Акира усети как бузите ѝ пламват.

«Някои хора просто не са създадени за това,» промълви Селена, достатъчно силно, за да я чуе Акира. «Може би трябваше да остане в своя скучен, обикновен свят.»

Акира стисна юмруци. Искаше ѝ се да извика, да отвърне, но си спомни думите на госпожица Агнес — «принцеса не показва твърде силни емоции». Вместо това, тя просто се обърна и излезе от залата, чувствайки се смазана.

В градината, където беше забранено да се влиза без разрешение, Акира седна под сянката на едно огромно дърво. Чувстваше се изгубена, неадекватна и сама. Всичко, което ѝ казваха, беше, че трябва да бъде нещо, което не е, и да прави нещо, което не може.

«Не е честно,» прошепна на себе си, а сълзи започнаха да се стичат по лицето ѝ. «Аз просто искам да се върна у дома.»

В този момент, когато отчаянието ѝ беше най-голямо, тя забеляза нещо. До едно от дърветата, скрит в листата, имаше малък, стар мъж, който я наблюдаваше. Той не приличаше на учител или прислужник. Беше облечен в семпли дрехи, а лицето му беше изписано с бръчки, но очите му грееха с някаква скрита мъдрост.

Когато той видя, че Акира го е забелязала, той ѝ се усмихна. Беше усмивка, която носи разбиране, а не съжаление. Акира не знаеше кой е той, но усети, че той е първият човек, който не я гледа като «Избраната принцеса» или като «магически празна». Той я гледаше като човек.

Може би, само може би, не всичко беше загубено. Може би, дори и в този непознат свят, имаше място за нейната «обикновена» Акира.

Част II: Уроци и тайни

Глава 5: Урок по Етикет и Магия

Дните в Академията се нижеха в забързан ритъм. Акира се опитваше да се справи с всички уроци, но особено два от тях ѝ създаваха най-големи трудности: «Дворцов етикет» и «Въведение в Магията». Едното изискваше от нея да бъде изключително дисциплинирана и формална, другото — да прояви нещо, което сякаш ѝ липсваше напълно.

Госпожица Агнес, преподавателката по етикет, беше неумолима. Днес урокът беше посветен на «правилните реакции при официални приеми».

«Представете си, че ви поднасят ястие, което не харесвате,» каза госпожица Агнес, като демонстрираше с театрална преувеличеност. «Как реагирате?»

Ученичките отговаряха в хор: «Изразявам своята благодарност за щедростта на домакина и дискретно оставям храната.»

«Правилно,» кимна госпожица Агнес. «А сега, представете си, че чувате неприятна новина. Как реагирате?»

«Сдържано,» отвърнаха отново. «Изразявам съчувствие, но без излишна драматичност.»

Акира седеше и слушаше, опитвайки се да запомни всичко. Но в главата ѝ се въртеше друго. Какво би станало, ако наистина получи новина, която я разтърси до основи? Щеше ли да успее да бъде «сдържана»? Или щеше да избухне в сълзи, както се беше случило в градината?

«Принцеса Акира,» гласът на госпожица Агнес прозвуча остро. «Вие изглеждате разсеяна. Каква е вашата реакция, ако чуете неприятна новина?»

Акира се стресна. «Аз… аз бих… бих се опитал да разбера защо е неприятна и да помогна, ако мога,» отговори тя, без да се замисли.

Залата притихна. Госпожица Агнес я погледна с изумление, след което лицето ѝ се сгърчи от гняв.

«Да помогнете? Принцеса не предлага да „помага“, когато чуе неприятна новина! Принцеса изразява съчувствие и остава достойна! Вашите отговори са неприемливи!»

Акира се почувства отново смазана. Беше ли грешно да искаш да помогнеш?

След това дойде часът по магия. Преподавателят Елиас този път беше решил да фокусира върху «съсредоточаването на енергията».

«Представете си, че сте като съд,» обясняваше той, докато показваше с ръце. «Енергията е водата, която искате да напълните в него. Вашият ум е съдът. Трябва да насочите водата към съда, без да я разлеете.»

Акира отново се опита. Затвори очи, представи си вода, която се стича надолу… но нищо. Нула.

«Принцеса Акира, вие все още сте празна,» каза Елиас, този път с нотка на загриженост в гласа. «Няма никаква реакция. Никаква енергия, която да се движи.»