электронная
180
печатная A5
507
18+
Оригване зъбата жаба

Бесплатный фрагмент - Оригване зъбата жаба

Фентъзи комедия

Объем:
348 стр.
Возрастное ограничение:
18+
ISBN:
978-5-0050-7718-9
электронная
от 180
печатная A5
от 507

18+

Книга предназначена
для читателей старше 18 лет

ПЪРВА РАБУКА

първо апулаз

плешив врабче

Далеч — далеч на границата на бившия СССР (сега Казахстан) и Китай, в югоизточната част на Семипалатинска област, близо до град Аягуз, в превод като «О, бик», имаше ядрена изпитателна площадка със заразена радиоактивна атмосфера, получена от небрежност на пияни работещи учени. В цялата среда често започват да се появяват различни мутации, различни мутации: тогава на едно овнешко тяло ще се родят две глави; след това две опашки — при гущер или змия; след това три фута и една ръка от потомък на Темуджин (Чингис хан), местен жител. И се случи, че се родиха нормални, като врабче Стасян, например.

По тялото му нямаше телесен дефект, всичко беше както трябва: опашката, клюна, очите и други… Всичко беше като врабче, но имаше проблем с оперението. По-точно, изобщо нямаше пера и той беше напълно плешив. И затова още от раждането той, трудният му живот, беше принуден да прекара на земята, по-лош от пиле, което поне леко трепне. Но не по-лошо от някои кучета или гущери, бездомни или мишки… Накратко, никога не излитащи в небето, подобно на техните пернати роднини, които злонамерено се присмиват на него, викащи и унижаващи, викаха от гнездата, вече побягнали мацки. И дори Стасян дори се изпразни право върху него — плешивият врабче скръбно сведе глава и ридаеше в душата си, като се носеше около чужди птичи отпадъци. И така всеки ден. Но той наистина искаше да лети, че в съня си беше лутател, дори се опитваше да излита повече от веднъж, тогава реалността не е мечта и той, скачайки в Ява и бидейки в съня на сънливк, размахва плешивите си крила за пореден път, скача и пляска на земята...и дори се случи, удари челото му, а след това и костта. Това, което той просто не опита, но нищо не замести перата му.


Веднъж съдбата въпреки това се смили върху облъченото плешиво врабче и отново, бягайки от бездомна котка, която искаше да го погълне, се натъкна на гнил труп на гарван. Червеите от червея изгризаха добре починалия и перата просто лежеше върху скелет на земята близо до кофата за боклук на човек. Той взе две пера с лапите си и ги размаха като криле и той, като се обърна, излетя от земята. Той мечтаеше, че е орел, който се носеше високо в небето и проследяваше тази плешива котка за закуска, която по онова време се опитваше да хване и оскубе бедния човек — инвалид, който страдаше от лошокачествени ядрени тестове с частично излъчване в атмосферата. Но като държеше перата в лапите си и стискаше пръсти, беше неудобно да се излита и не се използваше да се извисява с главата надолу, особено след като нямаше пухкава опашка и Стасян не можеше да управлява, така че за да завие наляво, надясно, отгоре и надолу, той трябваше да кацне, да се обърне с човката и летя обратно към небето. Да, и не ходиш наопаки в тоалетната. Трябваше да направя спешно кацане, което доведе до наранявания на черепа и клюна, тъй като обикновено те също ги забавяха. Разбира се, той се научи да лети по този начин не толкова отдавна, докато перата му бяха отнети от роднините и той отново започна да живее, оцелявайки, бягайки и се крие. Но при следващото преследване той си възвърна отново, поне някакво подобие на вид, наподобяващ врабче, дори наопаки, и оздравя. Но след като Стасян безуспешно кацна в свеж, човешки, бездомни, все още топъл, подобен на кисело, миризма продукт на стомашно-чревния тракт. С една дума, в лайна. Усещането не беше приятно и се наложи да се измие, но имаше недостиг на вода: в края на краищата степната зона. Хората вземат вода от кладенеца. А реката изсъхва до средата на лятото, няма да има дъждове още шест месеца, слънцето е в зенита си. Ще трябва да изчакаме, докато лайната изсъхне и изчезне от само себе си — помисли си Стасян на глас и, отивайки на слънчевата страна, легна на гърба си и започна да чака.


И в това време наблизо се приближаваше рояк от зелени мухи, за което Стасян нямаше представа. Не, той видя мухи в живота си и дори ги изяде, но само мъртви и сухи, като бисквити за бира. Живите обикновено го обикаляли, за да не станат трохи, за корема на птицата му. В крайна сметка птиците дъвчат стомаха си. И в момента ароматът на глупости и неузнаваем поглед, като бучка конска тор, криеше ловния си характер на хищна птица, огромен за мухи. Рой преметна главата на врабчето над чувала и направи кацане за обяд, гмурна се веднага, но го нямаше. Кучилото беше гъсто пред очите, а краката на лайно мухите, залепени по цялото тяло. От време на време мухите се изместваха на мястото си, като по този начин предотвратяваше окончателно прилепването на лапите им към храната. Главните мухи, искаха само да дадат команда да сменя местата, когато той бе спрян от отвореното око на Стасян, пред което се намираше на върха на човката си.

— - Стойте!! — изръмжа Стасян.

— - Кой си ти?? — попита водачът от страх — - аз съм ти господар, разбираш ли?

— - Да.

— - Викай се, мой роб!

— - Скъпа … — - Как?

— - Скъпа…

— - Старши летене скъпа?

— - Можете просто: «лети скъпа.»

— - Лети скъпа … — поклати глава Стасян. — защо скъпа?

— - Сладка, знаеш ли? Пчелите носят…

— - Скъпа, или какво?

— - Според вас — скъпа, но според нас — скъпа. Е, летяхме…

Основните мухи се опитаха да откъснат лапите му, но беше твърде късно и те размахваха крилата си наведнъж, но гравитацията държеше врабчето неподвижно и той разбра, че трябва да скочи и туитира:

— - Еврика!!! — и той отскочи по гръб като нинджа. Мухите уловиха въздушния поток и отнесоха плешивия човек над земята. От близката кофа за боклук същата котка надникна и скочи към живата бръмчеща кафява летяща буца.

— - по-високо, по-високо, лети скъпа!!! — извика Стасян на език, който не е разбираем за хората и котките, но мухите го разбраха и след като петнадесетият им другар изяде, те веднага се подчиниха на заповедите му, сто процента. Така той стана господар на роя, а техният бивш водач прие доброволно поста на пилот и се съгласи в лицето на всички свои роднини, че ако г-н Стасян не ги погълне, те ще са готови да му служат вярно. Така облъченият плешив враб влезе в редиците на птиците и дори, освен това, той започна да лети два пъти по-бързо от близките си и по-високо, като истински Орел.


Горд орел прелетя в небето и видя състезател, който се приближава към него от земята. Преди селото никой не можеше и нямаше право да се издигне до нивото на Орела, а това …?!? — просто хамал и игнорам!! — помисли си Орелът и хвана Стасян в движение с лапата си и го донесе до страшния си, мощен, голям клюн.

— - Кой си ти???? той изръмжа, като грамофон, към цялото небе и изпъкна очи като истински алпинист, плюейки върху воняща смъртоносна трупна слюнка на врабче от хищник, като певица от микрофон и духайки прилепени мухи. Няколко стотици мухи бяха издухани веднага, без лапи.

— - Яа? Ъъъ, аз съм този… Орел. — стреснато с треперещ глас отговори Стасян. — като тройник, ъъъ… също хищник.

— - Дръжте се за собственика, ние сме с вас!!! — хорът бръмче и прошепва, останалите половин милион лети.

— - Орел, или какво?! Да?? — Орелът отвори човката си, дотолкова, че не само врабче можеше да се побере там, но и мухи, които изобщо не се страхуваха, а по-скоро: присвиха очите си и се тананикаха веднага.

— - Разбира се, че съм Орил!! — извика Стасян и се опита да се измъкне изпод ноктите на мускулесто небесно чудовище. Но Орелът от детството, като всички деца, се страхуваше от гъделичкане и желанието му да смаже хамала и самозванеца, се провали. Мухите, предадени от врабчето, с всички сили, криле и хоботчета гъделичкат петата, краката на орела.

— - Уау уау уау!!! — смееше се насилствено, истински хищник на небето, местно географско местоположение, тогава не можеше да го издържа и откачи мощните си нокти. Врабчето изправи костите на гръбнака и зае гордо положение.

— - Да! Аз съм орел като теб!! — изръмжа Спароу, понижи гласа си, октава с пет и се закашля от контрола.

— - И какво е, кашляне? — по-спокойно попита Орел Стасян.

— - Простено, докато лети. Обелете, пушете, бале … — отговориха с рога, танци, врабче.

— - Балел, казваш? — трептящият Хищник почеса брадичката с втората си лапа. — и какво е толкова малко??

— - Още една пародия!! Да?! — Без да се замисля, отговори Стасян, като напълно влезе в смелостта на артистизма.

— - Хей, отново ме замазаха … -–- за плешивия Орел. — И какво е толкова миризливо? Фух, да се изгни? — Хайлендър намахна човката си. — изпотяваш ли се

— - Няма начин, о, по-големият ми брат! Просто, ъъъ … — отговори врабчето в отговор.

— - Издърпана. — прошепна старейшината муха Скъпа, сега пилотът. — Кажете, че сте дръпнали, не съм ял пресни, гнили глупости…

просто, хапнете много хотел.

— - не ям глупости, дебил. — подкара Стасян.

— - Кой, това ви шепне? — Чух и се възмутих, орелът беше предпазлив и се огледа.

— - Това съм аз, медът лети … — Исках да се представя, основната и единствена муха в опаковката, но врабчето го предупреди с клюна си, люлеейки се отстрани, тъй като с показалеца на децата е забранено да се отглеждат.

— - Какъв вид брашно е мет? Как се казваш? — попита изненадано Орелът.

— - Не. Казвам се Стасян.

— - Стасян?? Арменци или какво?

— - И скъпа е червата ми. — началото беше врабче.

— - Да, имам му черва и моето име е муха Скъпа, останалата част от тялото са всички мухи — мъж, а аз — жени — стомах, който не е усвоил необходимото поради млада глупост. — намазана и затворена по-възрастната муха.

— - Добре, минахме през… но какво, роднина толкова малка? — и орелът разпери гърдите си.

— - И аз съм… различна порода…

— - Това е разбираемо, но какво не расте?

— - Имах тежък живот: бях облъчено сирак.

Като цяло през целия живот небето не трепна. — извика Стасян.

— - Какво, изхвърлено от клетката?

— - По-лошото е, че от зоопарка идвам от Алмати, но не знам къде. — каза Стасян.

— - И вие летите за Русия, те казват, че икономиката се подобрява.

— - И какво, не летиш сам?

— - Аз?! Не, аз съм мъртъв, исках там.

— - Защо?

— - Да, има дела, Аз, веднага след пристигането си олигарсите ще ме хванат и ще ги затворят за цял живот в клетка или ще направят пълнено животно. Още повече, че тук вече имах семейство, син. Е, довиждане, роднина. — завърши Орелът и камък, веднага се срути надолу, където имаше място за движение на земята. Явно: пастърма или смляна катеричка.

— - И къде да лети и в коя посока? — попита врабчето след него, но орелът вече беше далеч и не можеше да го чуе.

— - Странно, че не си забелязал под носа си, но видя нещо да пълзи по земята.

Стасян и неговите биомотори заедно наблюдаваха орела. — - Е, скъпа, къде отиваме?

— - Лети скъпа, о, господарю!

— - Добре, скъпа муха, по кой път летим.

— - Където ще духа вятър, ще летим там, по-лесно е — предложи водачът на рояка от прилепени зелени мухи.

И те прелетяха през степите и горите, през села и градове, спирайки се само на купища лайна, за да зареждат рояка и за една нощ.

За щастие, вятърът беше справедлив, точно в посока на Голфстрийм, и те, изследвайки земята от птичи полет, вече станаха безразлични към желанията си; те летят за Русия или за Туркменистан. Така че нямаше сегашна цел, но радиоактивната зависимост на телата и мухите на Стасян, когато се отдалечиха от източника на радиационната среда, предизвика сърбеж на стомашно-чревния тракт и сънливо безсъние, но те страдаха. Те страдаха, но страдаха, защото няма да надраскате червата особено по средата?! Това не е задник и не глава, където сте протегнали и търкате — търкате, майка си, кожата си… Кайф. Но червата при сърбеж или черния дроб?! Калай!! И те се опитаха да се втурнат, с отворени уста: или наляво, или надясно; сега напред-назад; сега надолу, тогава… но нагоре — сърбежът утихна, когато слънчевата радиация се засили, но няма да останете в космоса дълго време. По-трудно е да се диша, кислородът не е достатъчен и червата замръзват. Като цяло Стасян реши да лети до мястото, където земята свети с радионуклиди и от такава височина това сияние се появи в района на Украйна, тоест … … Като цяло Стасян реши да лети до Чернобил. Прасето винаги ще намери мръсотия, а облъченото ще намери радиация. Instinct. И не забравяйте да мина през Челябинск, региона на река Тех… Така че вътрешният му глас го подтиква. И този вътрешен глас беше наречен просто Език. И ако Езикът донесе в Киев стотици, хиляди, милиони пътници на бозайници, той е толкова облъчен, крилат и още повече.


И сега вече е стигнал до Чернобил. И колкото по-близо летяше нагоре, толкова повече се раздуваше от спиране на сърбежа на червата… Лепота. И не остана в района на Абай, площадката за ядрени изпитания, тъй като искаше промени и иновации. Той искаше да види света, но да се покаже и сега плаваше по небето: сега назад, сега отстрани, сега назад, сега глава първо, после крака. И изведнъж той като орел видя на сметище, купчина с дупка и очите му се взираха в нея. Стасян висеше на място с главата надолу, перпендикулярно на земята… И??!

апулаз втори

Галупия (Galupiya)

Бдыщщ!!!! — третият реактор на атомната чернобилска електрическа станция гръмна през последния ХХ век или хилядолетие. Хората полудяха и вършеха «чудеса». Хората усетиха всички случаи на ядрена експлозия. Но Земята пострада най-много или не?! Тя изсмуква цялата радиация в себе си и се угоява. Но това за някой е смърт, за други е раждане и живот. Земята няма да е по-лоша, на нея има зелено или е черна като катран, това е за нея, но за тези, които живеят?!… Значи няма нужда да спасяваме майката и Земята, която не е нашата майка. Ние сме паразити за нея, а не за деца… Трябва да спасим собствените си: Ние, руснаците, трябва да спасяваме душите си; Германците, китайците и другите народи на земята трябва да спасят, разбира се, американците; но американците трябва да спасят задниците си… На кого е по-скъпо, по-точно, на кого боли и кой вече има нещо, това не спестява, например, ръка или нос: те са душата, а ние сме задника?! Но фактът, че смъртта е за някого, е живот за някого. И въпреки че чрез брашното на мутацията те стават зависими от околната среда. Както кислородът, така и мутантите, нека ги наречем така, зависят от радионуклидите. На полето на не толкова скорошната смърт се формира нова форма на живот, неизвестна, която нарича себе си «Великата Галупия». И галопите също не знаеха появата им на този свят, като хората за създаването на един и същи свят от гледна точка на разбирането им, само догадки и предположения, както и големите галопи, приспособени да живеят в дупки, като гущери или ливадни кучета, чиито лабиринти са живели и по-горе споменатите от моментално предозиране просто умряха. Никой не ги е спасил?! Хората не всички са спасени, но ето няколко глупости. Но на гънките на смъртта се появи нов живот на мутанти, не живият организъм е мутирал, а съзнанието, а повече за това и за рецептата за Твореца.

Този въздух от пещери от миналата цивилизация за мутантите беше свеж и жизненоважен. Липсваха им светлина, те блестяха като светулки от съдържанието на радионуклиди в техните необичайни тела. Те също ядяха всичко, което излъчваше радиация и дори просто земя. Но постепенно нивото на радиация започна да намалява и те дори започнаха да предвещават своя край на света, по-точно — тъмнината. Тази колония е била населявана главно от Черепки, ръководена от Генералисифилис Черепуков и Черевичи, Семисрак.


ДОКАЗАТЕЛСТВО И ДОПУСКАНЕ НА ОРИДИНАРНИЯ ШАП изглеждаше като необичаен шейд, като втория до първия. Той се състоеше от няколко части: череп и четири кости, разположени спрямо черепа

перпендикулярно. Разбира се, че черепът беше прикрепен на кръстопътя на многопосочни кости, стърчащи една от друга в различни посоки на света, тоест — тъмнина. По-нататък към тях бяха прикрепени по-малки кости и създадени колене в ставите, така да се каже. Тогава той беше покрит с радиоактивната светена сълза на Козулия и шнурът оживя.

Носеха се слухове, че Творецът плагиатира погледа им от снимката, от която са окачени всички електрически стълбове: «НЕ ЗАКЛЮЧЕТЕ, УБИВЕТЕ!!!», модернизира го малко, поставяйки го на хоризонтална равнина, или по-скоро на копче във формата на череп, без первази на очните гнезда и устата, беше прикрепена към горната част на каретата и към нея бяха прикрепени бедрените кости на крака, с кости с типични окончания от двете страни и глезените или костите със същата форма. И колата погледна и той се срамува от себе си. В крайна сметка той е против плагиатството, но кръг и тире вече са измислени?!

И той реши да се поправи малко и създаде жителите на тези костни мутанти, между другото, те общуваха строго с кода на Морс, така. Който не го получи, ще обясня: това е някакъв вид на Морзе, но не на азбуката, разбира се, а на четири битова система от битове. По-точно, те танцуваха стъпка или танц на тапа. И те разбраха, че базарът — груповата комуникация — не е приветстван и е наказан според техния закон, като плагиатство — според човешкото.

Като цяло той излезе със същото същество като шрифт, само че без единия крак и вместо череп се появи око на нерва на окото-тел, който висеше във всички посоки като змия и беше много силен, като стомана и опънат като гума. Самото око, състоящо се от стъкло или цирконий и дори рядко диамант, например в кръга на най-високите държавни нива и други прозрачни камъни, видя радиоактивно сияние и след това вижда светлината на земята. Окото беше покрито с четири гумирани поливинилхлоридни клепачи, горен, долен, десен и лев. И в сънливо състояние те се забиха в пъпка, подобно на цвете, и в това състояние също се натрупа сълза или радиоактивен сопол, като ги издуха и ги хвърли в черепа на този остър, който освен това нямаше празни очи. И нарекоха това нежно същество, добро и милостиво — КАЗУЛИЯ ЧЕРНОБИЛ.

На Казулия имаше десет парчета или парчета.

SKULLS се различаваха от SKULLS по възраст, тоест: SKULL е салага, а SKULL е войн, който е положил клетвата за вярност на Galupiya.

Самата Касулия ядеше просто: тя седна на излъчено радиоактивно място и попи, докато самата тя не грееше. Колкото повече радикали в ястреба, толкова по-бързо започна да се освещава и плюе… Течещата течност веднага се абсорбира в сухи пори и дава енергия за живот, както за атмосферния кислород — протеин и въглехидрати.

Отгоре всички галопи бяха като паяци с размерите на портокал, които при движение се мачкаха с масла, когато се движат като дрънкалки. На пръв поглед всички те изглеждаха едностранчиви, като лагери, но ако се вгледате внимателно, те все пак някак си се различаваха. Това не беше нито характер, нито общи форми на неравности, като цяло, като мравки и имаше почти милиард от тях при последното преброяване, което се проведе преди пет години…

VLADU Semisraka беше единственият, който се отличаваше от останалите обитатели, така че това бяха двата му разклонени процеса под формата на еленови рога, осем възела всеки. Той имаше силата на водач и почти Бог. Всички се страхуваха от него, но не го уважаваха. Те просто казаха, че той е най-възрастният и затова думата му беше закон.

След това след него премина по йерархичната скала на Ботва ЧЕРЕВИЧ, които бяха законодатели на колонията, като Дума, Конгрес или просто без базар на Фени и други подобни. И носеха два извити, като аргали, рога. И колкото повече завои имаше, толкова по-важен и авторитетен беше гласът в Ботва. И рогата на Козулия бяха залепени, тъй като този елит се представи с две или повече личности. Черевичи наричаха себе си: «Недосегаемите гениталии на държавната Ботва на Велика Галупия». Те имаха неприкосновен имунитет и единственият, който можеше да им откъсне рогата, е Той, Неговият възвишен. Без величие на кулата, Генералисифилис на всички галипи, Неговото председателство, Върховен Господ, Семисрак.

По-нататък след Черевичите отидоха SKULLS — защитници, охранители, мошеници, паразити и деца. Те имаха само един рог по темата, като котлет, на който се завъртяха и се завъртяха като Юла, като по този начин барабаниха костите на краката си по лицето на врага. И оглавиха градините, сякаш легиони или дружини… накратко, ОБЩИ БРАТИ.

Те, генералите на братството на Черепков, не усвоиха с целия си инертен черен дроб Недосегаемите гениталии от Ботва от Голямата Галупия.

Възпроизвеждането се проведе от специална група от Черевичи с кози рога, наречени УЧИЧАЛКИ,

които просто измайсториха от земята бразди, намазвайки Казул, наскоро ослепена със сълза. Те извайваха всички според определена множественост: десет Черепков, плюс една Касулия; сто дузини плюс един генерал; сто генерали, плюс един Черевич, и Господ един… Учителите също бяха Учиха. Момичетата от Учиха също имаха своя Казул, както и елита, но само по едно.

Така че те са живели. Но ако Казул умря, тогава парчетата умряха от глад. Жестока, но модерна.

Те също имаха тийнейджърски дупки, където учеха младежите на етикета на Галупия и другите им науки. Така младият Шард с младата Касулия избягаха от уроците и минаха през тъмния тунел. Те са родени по едно време и от десетки парчета, само той оцелява. От една страна, той вече е Учиха, защото има свой собствен Казул, разбира се, след Школата за оцеляване и живот (SHVP), но той дори не осъзнаваше това, тъй като беше все още малък и глупав и не виждаше големи и дебели проблеми. Тайно разстройство в колонията създаде пасивна атмосфера, недостъпна за децата. А причината беше, че в колонията няма достатъчно радиоактивна храна и затова той оцелява сам. Разбира се, това рядко се е случвало досега, но с времето деградацията се увеличава. И всички видяха това и разбраха от страх, за да не разбунят умовете на по-младото поколение.

— - Скучно е да станеш в Галупия … — млад шрап на име Пукик започна меланхолично разговор.

— - Да, забравяш, Пукик, но всичко за шоколада! — нервно отрече Казул на име Зулка. Възрастни Kazul е обичайно да се споменава с края на «ia» — Kazulia, а младите — без «и» — Kazul. Ясно ли е?? — Не бъди кисел, извисяващ, всичко е смазано!! Kaifu. Ние сме родени и оцелели.

— - И всичките ми братя умряха. — Пукик изтръгна гръбнака в стената и го обърна пред себе си. Черупките нямаха очи и затова те гледаха с целия си череп и видяха веднага в кръг, само двадесет процента беше съсредоточено внимание, а останалото се считаше за странично.

— - с какво се търкаля памучна вата, скочи? — тя плесна по задната част на главата с костта на Зулк Пукик, който се усмихна сладко и въздъхна отново, слънчев.

— - Е, хе, хе — тъгата се появи от лявата страна на черепа под формата на пясъчна капка и се търкулна по бузите й, оставяйки отпечатък.

— - Не ви bzdi, като пърхот на мишниците! — извика Зулка и сложи щракване с крака на Пукик. Щракването прозвуча и отекна в дълбините на тунела.

— - Кликнете отново! — попита Пукик.

— - Че, харесва ли ви?.. Задръжте.. — и Казуля сложи фофан под задната плоча толкова много в него, че всякакви боклуци избухнаха от порите на черепа му.

— - Ооооооо!!!! — черепът беше замръзнал от треперещ трепет, защото това е такъв начин на измиване, като вана или душ.

— - Не размишлявай, зема, не гнией вълната. Всичко е толкова супер!!!

— - Няма да се наведа … — за гундела той е меланхоличен.

— - Огъване!.

— - Не се огъвайте..

— - огъване!!

— - Не се огъвайте!

— - Огъване!!!

— - Не се огъвайте!!

— - огъване!!!!

— - Не се огъвайте!!!

— - огъване, огъване, огъване, огъване, огъване, огъване, огъване!!!!! — Зулка пое дълбоко въздух и изкрещя — Аааааооо!!!!!!!

— - Не крещи като прасе. — Пукик си тръгна.

— - И какво е «прасенце»?

— - не знам, така ми хрумна.

— - От къде?

— - От камилата.

— - Камили? Каква е тази дума?

— - А?.. Да, както и «прасето». Остави ме на мира, вече разтърсен.

— - Аааа! Да, отпуснете се.

— - Какво, «aaaaa»? — прекъсна я Пукик.

— - Да, разбрах?! — попита Зюлка.

— - Какво, «разбрано»?

— - Това «прасе» е «камила», а «камила» е..

— - «прасе»! — добави стрък и извади друг корен от стената. — Не свети… Искаш ли да ядеш? — и я пъхна в очите.

— - Ъгъ.. — изплю тя. — Да, какво ядеш, но яж. Огледайте се. Колко е красиво всичко, дарко..

— - Тото и него, което е тъмно и не се вижда хрян, с изключение на вас.

— - И по-добре погледнете, това е вашата родина, родина!!

Пукик глупаво и кисело вдигна черепа си и обърна концентрирания си поглед и отново не видя нищо. Той погледна неусетно и със странично зрение… и отново от.

— - Да, не гледаш, а гледаш вътре, дълбоко в смисъла…

— - Какво?

— - Това!.. Какво искаме вътре.

— - нищо не виждам. — и Пукик възмутително свали острието си.

— - Как така: виждам, но вие не? -Зулка с вратния си нерв стисна черепа си на два завоя и започна да се обръща: сега надясно, после наляво, после нагоре, после надолу … — А сега виждате ли красотата на мрака на родината?

— - И какво?! — Пункик. — все е тъжно

— - Да, изглеждаш още по-добре! — и тя в детското си настроение го завъртя като спортист с чук. Черепът му се завъртя и не се появиха звезди, а петна в очите му.

— - Оставете ме на мира, грозна. — изкрещя той.

— - А, така?! — и тя, възползвайки се от силовото си превъзходство, и имаше парчета, два пъти по-малки от Казул, изправи оптичния си нерв и го хвърли по инерция с ъглова скорост към стената. Черупките нямаха нервни окончания и следователно не изпитваха болка и затова Пукик започна да отскача от твърди повърхности като билярдна топка и рикошет: щракване с чело върху камък, стърчащ в стената, после в тавана, после в тавана, около пода, отново към стената, друга стена за пода, отново за стената, тавана, за пода, отново за стената, друга стена, тавана, за пода, за стената, другата стена и се втурна неволно към Зулка.

— - И елате, иначе скоро ще има някакво намаление … — Шиша си пое дълбоко дъх.

— - Какви са съкращенията? — Зулка се опита да развие окото, но очната ябълка се припокри и беше прикована на кръстовището с шията от нерва на предишния кръг.

— - Трябва да ходите на часове. — продължи друг казул на име Соплюшка. — в Галупия в хода на бедствието.

— - Запасът от полезна радиация се изчерпва. — първият разрез беше разбит, наричаше се — Първият.

— - Котли … — добави Вторият, той също беше наречен същият.

— - И следователно, така че всички да не умрат добре, лошите обитатели ще бъдат унищожени.

— - Направете им храна за доброто.

— - Да, така или иначе ще умрем, ако не намерим друг източник на храна. — заключи Шиша и наведнъж извикаха в унисон. Зулка все още не осъзнаваше казаното, за нея беше по-важно бързо да се разплете и тя се издърпа нагоре, прибра един от завоите и очната ябълка с помощта на кост на крака, извадена и пружинирана в размотаването, след това при навиването и така нататък пет пъти. Око висеше на участък и след малко тялото се втурна към окото, удари го. Окото отлетя от тялото и протегна нерва към шията, изви се и се изтегли зад окото по тунела. Окото се размота и поради разтягане, влачи Зулка, удари рязък завой в стената и изби копка на дупка. Чопик излетя навън и окото му висеше в отвора. Братята се втурнаха на помощ и, както за първи път, «издърпаха дърпането» до мравуняка с трудност, от петия опит те извадиха очите си от задръстването и стената се разпадна, създавайки неизвестни в огромния отвор. Преди селото Галупи не знаеше за земния живот или администрацията не ги уведомяваше.

Всички се завъртяха с глава над петите и усетиха естествената земна светлина на Слънцето, докато селото не се видя от по-голямата част от Галопите.


Изведнъж здрачът отново дойде и плешивият врабче Стасян едва не влетя в дупката и се заби на пода на корема си…

— - О, кой си ти? — попита Зулка.

— - удари го!! — извика десетия крок и бъдещите изтребители заеха неотдавна научена позиция за атака, наречена «противовъздушна техника». От ударите всички мухи се разпаднаха и избягаха, кои от тях умряха, трети отлетяха.

— - Ай, ах, ах, ах, ах!!!! — извика плешивият врабче. — за каквоooooooh????

Стасян не разбираше тяхното бръмчене и затова реши да се защити и да обядва. Той беше два пъти повече от казули и затова с удоволствие с човката си хвана окото на Шиша. — изкрещя тя.

— - Аахай да, той хапе, а аз, глупак, се застъпвам за него. Бийте го, момчета. — и парчетата отново полетяха в врабчето, пребиха го и мощният скок на Зулка го измъкна от дупката навън. Усилията му помогнаха с лапите, които той избута, бидейки, имайки задната част на тялото от външната страна на дупката. Той вече не можеше да лети нагоре, както преди. От ударите на непознати целият тор прелетя заедно с мухите, но той бързо, бързо тичаше, тичаше бързо, бързо тичаше, бягаше бързо, бягаше бързо, тичаше бързо, тичаше бързо, тичаше и се изгуби в храстите на пелин, легна на земята и заспа…

апулаз трета

по пътя

Самият генералисифилис скоро научи за инцидента в края на пещерата. Всички Галупи, Неговото председателство, Семисрак. Този неизследван Съвет на Череповичите в Дупката на Ботва на Върховния парламент на Голямата Галупия (NBVPVG) изучи и научи тази дупка-ноу-хау. (Нора е предпоставката; Ботва е колекцията на умовете на колонията).

— - Моля всички да станат!! — докладва прес-секретарят на неговото председателство, Касулия Зак, — Сам, Неговото възвишено без величие кула, Генералисифилис Всички Галупов, Неговото председателство, Върховен лорд, Semisrak prt… OOOOTSTOOOOY!!!!

Всички стояха на тъмното, тоест на рогата.

— - Haihai hylayek bir jules, bir kora.

Морски скали, Морски скали,

Празникът на гулемите беше стар … — от посрещането на Черевичите на Главата им. Generalisyphilis зае неговото място.

— - Събрах те, здравей, о, преподобни, един по един, който достигна до устните ми, усещане..

— - Защо ще стоим на рогата? — по време на речта на Главата младият Черевич от съседа прекъсна или го попита с шепот. Той дойде на съвета за първи път.

— - Тихо. Казват, че ще танцуват — ние ще танцуваме. — щракна младата съседка, застанала отдясно. — Затова бъдете търпеливи и не се откъсвайте, за да слушате легендата за Галупия.

— - Ето, последния път.. — добави друг съсед отляво. — скочи по-високо от почти един ден.

— - Защо? — попита младият.

— - Нямаше какво да кажат, така че те смятаха, че срещата не трябва да е напразна…

— - И за да мисля по-добре, Главата заповяда да скочи…

— - И аз обичам да спя и не ми пука как.. — каза третият отляво и заспа.

— - сън? Значи не чувате нищо? — попита младият.

— - Изобщо, млади Черевич, когато спиш по-добре, разбираш какво казва. Особено паузи…

— - Тихо ти!! — щракна един от най-старите Черевичи.

Бесплатный фрагмент закончился.
Купите книгу, чтобы продолжить чтение.
электронная
от 180
печатная A5
от 507