электронная
400
18+
Диагностика на кармата

Бесплатный фрагмент - Диагностика на кармата

Опит в оцеляването. Част 5

Объем:
212 стр.
Возрастное ограничение:
18+
ISBN:
978-5-4483-4039-0

18+

Книга предназначена
для читателей старше 18 лет

Писма

Здравейте, уважаеми Сергей Николаевич!

Едва ли ще кажа нещо ново, но много ми се иска да споделя мислите си с вас. «Стигнах» до книгите ви, когато си зададох въпроса: «За какво живея?» Един мой познат често повтаряше нещо много мъдро: «Задай въпроса на себе си и ще получиш отговор». И вие пишете, че подсъзнанието ни знае всичко.

Когато бях на четиринайсет, не ми се живееше и взех да си задавам съответните въпроси. Започнах да попадам точно на такива книги, които ми помагаха да намеря отговорите, сред тях и вашите. И всеки път оставах поразена, че става дума за едно и също. Информацията от вашите книги разбрах и почувствах веднага. Сега съм на двайсет и три. Страх ме обзема, като си помисля какво би било, ако не бях ги чела.

В мен имаше много негатив. Има го и сега, но според мен доста съм се изчистила, щом като при моите «параметри» в момента имам взаимна любов (е, не всичко е идеално, но това са подробности, аз съм щастлива). Имала съм милиони ситуации на изчистване. Преживяла съм много неприятности. Но винаги съм била щастлива — от мига, в който почнах да моля Бог да ми помогне никога да не забравям, че най-важното е любовта. Струва ми се, че това е главното правило. Нали и вие сте писали, че може до безкрай да се изчистваш, като мръсни чинии, докато не си подредиш правилно системата от приоритети. Не съм се научила още да преминавам през всички ситуации, но, както ви писах, много съм щастлива и винаги работя над себе си. Благодаря ви!

Знаете ли, учудва ме това, че хората отказват да четат книгите ви и че ви критикуват. Нима чак толкова никой не е готов? Когато изказвам мнение (съответстващо на знанията ми), много често ми разправят, че съм си противоречала, макар че аз никакви противоречия не виждам. Същото намират и вашите критикари у вас. Те явно, да използвам вашите думи, «не могат да съединят противоположностите». А казано по-просто, въобще не разбират онова, което искате да кажете. Поразена бях, като видях колко много критики има по ваш адрес. Хората наистина въобще не разбират какво имате предвид. Дори много от поддръжниците на вашата система невинаги разбират, иначе нямаше да задават въпроси.

След прочитане книгите ви вече не ми бяха нужни — но все пак обичам да ги препрочитам — навярно това ми се отразява положително. Веднъж ви бяха писали: «Тази система не е ваша, оставете я на Бога». Да, в действителност всички философи, всички религии, Блаватска (аз все пак смятам, че нейното учение е било правилно, макар и да няма система) казват същото като вас.

Аз обаче смятам, че имате заслуга. Първо, чела съм Библията и знам, че е абсолютно невъзможно да я разбереш. Едва след като прочетох вашите книги, видях смисъла в библейските фрази. Второ, вие сте обяснили всичко на обикновен, човешки език. И всичко става просто, достъпно и ясно. Сега навсякъде виждам потвърждение на думите ви, ежедневно. Както се казва, всичко е гениално просто и който поиска да открие истината, ще я види. Жалко, че толкова малко хора се стремят към това.

На мен ми се струва, че никоя религия не може да даде това разбиране за света, до което съм стигнала сама. Трябва всичко да се синтезира, да се изучава, трябва лично да се устремяваме към истината и тя сама ще ни намери. Вашата информация ми се струва толкова проста и естествена, че наистина се чудя как може да ви критикуват, вас и любимите ми философи (Блаватска и Рьорих). Всичките критики се опират на отделни фрази и пълно неразбиране. Сигурно и Христа така не са го разбирали, оттам и фразата «Който има уши, да слуша».

Но аз все пак съм оптимистка и вярвам в най-доброто. Да, положението е ужасно. Дори спасителната информация не всички са готови да я приемат. Какво да се прави, всички са затънали в грях. Важно е не друго, а личното устремяване към Бог и проблемът може би е, че точно то не достига. Религията е станала напълно излишна и празна. Аз видях това още като дете, затова от самото начало почнах търсенията си в друго направление, макар винаги да съм вярвала в Бог. Имам «вярващи» роднини, на които Бог им е нужен само да получат нещо. Те ходят на църква. Покрай нещата, които им се случиха, научих, че всичко това е неправилно.

Сега на всички казвам, че моето разбиране за Бог не е религиозно, а философско. Не ми е нужна религията, винаги мога лично да се обърна към Бог. Харесва ми епиграфът към книгата на Блаватска: «Няма религия по-висша от Истината».

Чувствам, че много съм преодоляла, но най-важното — знам, че има още много работа и това дори ме радва. Може би разказаното от мен ще вдъхнови някого.

Още веднъж ви благодаря. Желая ви любов!

С уважение,

Не сте ли се замисляли защо в днешна Русия властта така сурово се отнася към собствения си народ, защо няма диалог, защо е разрушена обратната връзка? Защо и в Съветския съюз властта беше глуха за интересите на народа?

За да не може силният да унищожава слабия, трябва да има вяра и нравственост. Ролята на силния се поема от властта, ролята на слабия — от народа. Само когато народът е доведен до ръба и започне да се обединява, той става силен.

За да не може силният да унижава слабия, той трябва да почувства единството си с него. А хората се обединяват, когато имат обща цел. Един европеец е казал: «Страната ни още не се е разпаднала само защото имаме две неща, които ни обединяват — кралицата и футболът». Един от главните фактори, които обединяват една страна, е идеологията, произлизаща обикновено от вярата. Ако има идея, още повече — хармонична и правилна, хората се обединяват и държавите стават жизнеспособни.

В Съветския съюз имаше идея, но тя по същността си беше езическа, макар и външно да се прикриваше зад християнски понятия. Всички бяха бедни и главното, което започна да разделя хората, беше достъпът до властта. Беше се формирала кастова система. Езическите идеи неизбежно водеха до робовладелски отношения. Съветският съюз се разпадна заедно с несъстоятелната си идеология — оказа се, че страната няма нито идеи, нито нравственост, нито единство.

Когато в едно общество има идея, властта е длъжна, накърнявайки собствените си интереси, да работи за тази идея. Ако няма идеология, властта работи за себе си. Целите на властта и целите на народа все повече се раздалечават, появява се революционна ситуация, а след това държавата загива.

Защо е загинал Древен Израел? Защото отслабнали религията и нравствеността. Ритуалите, правилата, обичаите, тоест формата, безпрекословно били спазвани, но съдържанието започнало да умира. Обществото почнало да губи главната си цел — единението с Бог. Главната заповед — «Възлюби Бога над всичко» — изгубила значимостта си за хората, отстъпила на втори план. Останала заповедта «Възлюби ближния като себе си».

И до ден днешен, като запитат равините в какво е смисълът на Тората, те отговарят: «Отнасяй се към другия така, както искаш да се отнасят към тебе». Ако единението с Бог, любовта към Твореца престанат да са смисъл на живота, човек, без да иска, се превключва на вторичните цели, за него главен става инстинктът за самосъхранение във всичките му аспекти. Изражда се духовенството — главният импулс за дейността на свещеника става не вярата, познанието на Твореца, изчистването на душата, а духовната власт, чувството на превъзходство над непосветените. Царството Божие се премества на Земята, духовната власт се опитва да подчини на себе си светската или да ѝ влияе. Свещениците започват да лицемерят, проповядвайки едно, а вършейки друго.

Точно такъв процес вървял в Древен Израел. Против това въстанал Иисус Христос. Нали лицемерието е една от формите на лъжесвидетелство. Ако светската власт лицемери, ако лъже народа, това е признак за бъдещата гибел на държавата. Ако лицемерят свещениците, това е признак, че след известно време нравственото разпадане ще стигне и до светската власт.

Йоан Кръстител виждал безнравствеността на светската власт, а това заплашвало държавата с гибел. Иисус Христос въставал против безнравствеността на първосвещениците. Ако лъже и лицемери духовната власт, държавата е обречена. Свещениците лицемерят, когато подменят вярата в Бог с преклонение пред инстинктите. Христос се опитвал да отстои вярата и нравствеността — и го убили. Защото нали нравствеността, защитавайки любовта, е принудена да накърнява инстинктите.

В действителност Христос бил убит заради една-единствена фраза: «Царството Божие вътре във вас е». Всеки човек може направо да се обръща с любов към Бог и да усеща Бог в душата си. Това означавало ликвидиране на институцията на посредниците — огромният брой свещеници, които се чувствали съвсем комфортно в умиращата държава.

В какво е смисълът на християнството? Честно казано, изумих се, когато на един семинар зададох този въпрос на залата и не можах да чуя сносен отговор. Християнството съществува две хиляди години, Библията са я чели фактически всички, а никой не се е замислял в какво е смисълът на християнството. Тогава реших да опростя задачата.

— В какво е смисълът на Христовото учение, какво казва самият той? — обърнах се повторно към залата, но и този път не получих ясен отговор. Как може да се смяташ за християнин, ако ти е непонятен смисълът на учението?

Защо за изминилите стотици и хиляди години свещениците не са успели да обяснят на хората в какво е смисълът на християнството? Нима в това, че Христос е дошъл на този свят, пострадал и изкупил греховете на човечеството? В това, че се е пожертвал? В това, че е Бог, дошъл на Земята? Или в това, че възкръснал три дни след смъртта си? Макар че, като се замислим, може да се говори само за два дни, защото Христос умрял в петък, а оживял в неделя.

Ако хората не разбират в какво е смисълът на християнството, изводът може да е само един — не го разбират и свещениците. Душата ни, подсъзнанието ни незримо са свързани с Бог. Душата ни интуитивно чувства фалша или неточността, когато става дума за висшите истини. Може колкото щем да убеждаваме себе си, че някакво твърдение е вярно, може да увредим душата си, водейки се по неправилни пътеводни светлини, но тя рано или късно ще възроптае срещу това. Ще започнат да боледуват тялото и съзнанието и човек ще спре да се ориентира по лъжливите пътеводни светлини.

Ако се позовем на думите на Христос, смисълът на учението му е в постигането на Царството Божие. Той обяснявал на хората какви трябва да са, за да постигнат такова състояние. Деветте заповеди за блаженствата описват състоянието на човека, усетил Бог в себе си.

Йоан Кръстител призовавал: «Покайте се, защото се приближи Царството Небесно». «Покайте се», тоест «променете се». Какво означава «да се променим»? В какво е смисълът на това понятие?

Всяко живо същество има цел. Формата се определя от съдържанието; съдържанието се определя от целта. Изгуби ли се целта, започва да умира съдържанието, а после се разрушава и формата. Да се покаем означава да се променим. Да се променим значи да изберем нова система от цели. Не служенето на мамона, тоест — на инстинктите, на удоволствията, на наслаждението, а служенето на Бог да стане главният смисъл на живота за вярващия.

Йоан Кръстител кръщавал хората, дошли при него. Кръщението е символично отказване от инстинктите и обръщане към любовта като към главна цел. След Йоан Кръстител дошъл Христос и повторил: «Покайте се, защото се приближи Царството Небесно». Христос изпълнил формата със съдържание. Ако Йоан Кръстител зовял към изменения, разбирайки, че иначе хората са обречени, Христос им обяснявал какви трябва да станат, за да се променят.

На първо място Христос говорел за греховете на осъждането и унинието. По-нататък предупреждавал за опасностите на въжделението — и в плана на алчността, и в плана на похотливостта. Христос обяснявал какъв трябва да е характерът на човека, готов да приеме Царството Божие.

Когато Христос казвал, че Царството Божие наближава, всички си мислели, че то ще дойде от небето като дъжд, буря или огнено сияние. Но Христос имал предвид, че Царството Божие ще дойде при нас отвътре.

Ние сме Божествени по своята природа и когато външно забравяме Бог, потапяйки се в човешките грижи, служейки на инстинктите, спасението идва в душата ни като Божествена любов. Тогава тялото ни започва да страда, да се мъчи и да умира, ако робската ни зависимост от инстинктите е много голяма.

За да приемем Божествената енергия, трябва да се уподобим на Бог, да усетим единството си с Него. За целта единението с Твореца трябва да стане цел и смисъл на живота ни. Колкото и нравствен да е човек, колкото и горещо да се моли и да жертва, ако главната му цел е да обезпечи инстинктите си, докосването му до Царството Божие външно ще изглежда като трагедия за него, макар и вътрешно да е спасение.

До тази реалност може да се докосне отделният човек, но може и цял народ или цялата цивилизация. В Библията е описано как Царството Божие идва при отделния човек. Това е историята на Йов. Той живеел праведно, молел се и жертвал, но вътрешната му цел била благополучието и запазването на живота. Неговите деца вече не се молели, а пирували, животът им бил празен.

Как е можело да се спасят душите на потомците? Трябвало да се отнеме от Йов всичко и да се види дали ще остане у него любовта към Бог. Ако смисълът на живота за Йов е било единението с Твореца, тогава при всякакви загуби любовта като цел би се усилвала, а осъждането на Твореца, недоволството от съдбата, унинието и презрението към себе си биха отслабвали.

За да влезе в Царството Божие, трябвало да усети себе си като любов. Но Йов се усещал като човек. Животът, изпълняването на главните желания, произтичащи от инстинктите — това била основната ценност за Йов. На него му предстояла необичайно важна роля — да премине от външното единобожие към вътрешното, да победи езическите корени в сърцето си. В Книгата на Йов е описан този мъчителен процес на покаянието, тоест на промяната. Историята на Йов — това са първите камъни в темелите на християнството.

В Новия завет е описано как Царството Божие приближава за цял народ. Загинала юдейската държава, но част от народа останали живи.

Сега настъпва времето, когато Царството Божие приближава за цялата цивилизация. Царството Божие приближава към тези, които се прекланят пред въжделението, привличат ги изващенията и са направили култа към удоволствието смисъл на живота си. Към тези, които отдавна вече служат на инстинктите си и за да ги удовлетворят, са готови да завиждат, лъжат, крадат и грабят. Царството Божие се приближава към тези, които отдавна вече не изпълняват Заповедите, но ходят на църква и се мислят за вярващи. Към тези, които спазват Заповедите, но се молят на Бог само за защитата и благополучието си. Към тези, за които молитвата всъщност е станала магически ритуал за сдобиване със здраве и късмет.

Царството Божие наближава за всички. За всекиго тази среща ще изглежда различно — един ще умре, друг ще се разболее, някого ще го засипят неприятности, на друг ще му загинат децата и роднините. А друг ще оздравее и ще се почувства щастлив.

Всичко зависи от вътрешните цели на човек, от това, в какво вижда смисъла на живота си. На нивото на съзнанието ние можем да променим целта си за няколко секунди, но в подсъзнанието нещата изглеждат другояче. Вътрешното направление се определя не само от мирогледа на човека, но и от цялата съвкупност от мислите му, чувствата и постъпките. Тази вътрешна ориентация е с огромна инерция.

В Стария завет неслучайно се казва, че потомците на блудницата са прокълнати до десето коляно. Ако въжделението, наслаждението, похотливостта са станали главната цел за жената, тя ще предаде тази своя вътрешна ориентация на много поколения от потомците си и ще ги направи нещастни. Лечителите ще виждат в потомците ѝ венеца на безбрачието, родово проклятие, уроки, магии за разпадане на семейството и за безплодие. При мъжете, които ще общуват с дъщерите и внучките на такава жена, може да има импотентност, безплодие, сексуална невъздържаност. Жените, получили по наследство подобна тенденция, ще привличат към себе си садисти, перверзници, похотливи и развратни мъже. Тези жени, външно целомъдрени и благопристойни, ще се оплакват от съдбата си, ще осъждат и презират мъжете, без да разбират, че самите те вътрешно програмират за такова поведение и привличат мъже с такива наклонности.

Вярата и осъзнаването на главния смисъл на живота могат да спрат развитието на тази инфекция на душата. А ако човек освен това спазва заповедите и полага усилия да се промени, всякаква наследена от предците «кал» може да спре да му въздейства и да изяжда душата му. Когато човек почне да чувства, че е любов и започне реално да се променя вътрешно, става възможно прекодирането на цялата наследствена информация. Всичко зависи от дълбочината, до която са стигнали измененията и доколко последователно човек се устремява към Бог, щом това е главната цел на живота му.

Без усещането, че ние сме Божии деца, че Творецът ни е създал по Свой образ и подобие, че нашето «аз» е съставено от любов и че на тънкия план сме неразривно свързани с Твореца, грехът на възгордяването не може да се победи. Инстинктът за самосъхранение ще ни улови в мрежите си неусетно, но здраво. Това ще изглежда като възмущение от неразумността на битието, като осъждане на безнравствените хора, които накърняват духовното ни благополучие, като неверие в себе си и самоунижение, като чувство за превъзходство пред несъвършените хора, като преклонение пред прекраснното и отказ да видим Божествената воля в жестокостта и несправедливостта.

Отначало ще подменим любовта с наслаждението и ще се помъчим да отървем душата си от болката, а после все по-силно ще мразим онзи, който ни отнема душевния комфорт. Преклонението пред висшите чувства неусетно ще премине в преклонение пред по-прости чувства. Главните ни ценности ще станат духовната власт, тържеството на нашата воля, правота и справедливост, а после по стандартната схема ще продължи процесът на деградация на душата, съзнанието и тялото.

Христос върнал на хората възможността за лично устремяване към Твореца. Той виждал, че свещениците вече не водят хората към Бог. Веднага щом инстинктът за самосъхранение излезе на първо място, посредникът става по-важен от Бог. А после броят на тези посредници и властта им започват да растат и да задушават вярата, като не позволяват на хората да се доберат до истината.

Последователите на Христос просто лишили учението от същността му, защото правело ненужна институцията на посредниците. Ако идеята е непонятна за народа, властта работи за себе си. Съвсем закономерно е, че по тази схема духовната власт — католицизмът и православието — поставила на първо място собствените си нужди, защото била изгубена главната цел, познаването на Бог.

Още като млад прочетох книгата «Свещеният вертеп» на френския журналист Лео Таксил, който получил достъп до информация за живота на римските папи. Тази книга е издадена в Съветския съюз. Аз тогава не можех да си представя до какъв разврат може да падне човек. Ами то просто не е имало грях, който да не е бил присъщ на папите. Блудство, кръвосмешение, отровителство, убийства — всичко.

Прочетох книгата и задълго бях я забравил. После, след известно време, се замислих защо ли се е стигнало до подобно разложение на нравите и дойдох до извода, че в основата му е невярната система от цели. Когато вместо любовта на първо място излиза духовната власт, няма как след това човек да не се стреми към финансовата, икономическата и политическата власт.

Във властта влизат най-умните, най-енергичните, най-необикновените хора. При тях всички процеси протичат доста бързо, понеже енерегетиката им е силна. Затова системата от неверни цели развращава тези хора много по-бързо, отколкото останалите.

Рибата умира от главата. Сега, когато в нашия постхристиянски свят религиите са се затворили само в собствените си интереси, назрява моментът, когато сериозно трябва да се замислим над фразата на Христос: «Царството Божие вътре във вас е». Който осъзнае, че без лично устремяване вярата загива, понеже на нейно място се поставят инстинктите, вероятно ще постигне това Царство. Остава да се надяваме, че тези хора ще са повече от десетимата праведници, които трябвали за спасяването на Содом и Гомора.

***

Озарението трае части от секундата, а за да го опишеш, трябват много думи…

Откритият диалог на човек с Бог се случва всяка секунда от живота. Колко често задаваме въпроси като: «Господи, ама защо? Заради какво? Как ще живея сега?» И дори не подозираме, че Бог постоянно говори с нас чрез душата ни, чрез символите, знаците, чрез думите на другите хора. Трябва само да можем да Го чуем. При мен лично не се получава винаги… Но понякога все пак става…

Историята, която искам да споделя, е банална, но тя ми помогна да си отговоря на въпроса, който ме мъчеше през последната година — какво е «краят на света»? И успях да се възползвам от съветите на С. Н. Лазарев как правилно да се държим в случай че някой умира.

Предисторията. В Интернет периодично се появяваха разни «истини» за предстоящата гибел на цивилизацията, които ме паникьосваха. Когато ми станеше съвсем зле, включвах дисковете на С. Н. Лазарев и слушах как казва: «Обичайте, отдавайте енергия, радвайте се, раждайте деца!» След това за пореден път си повтарях, че май истинската ми вяра в Бог още е слаба, защото който вярва, не се страхува. Хем смешно, хем грешно — от една страна, сигурна бях, че ще мога да си спася душата, ще успея, ще стане, всичко ще е наред, семейството ми ще оцелее. А от друга страна страхът ми с такива темпове се разрастваше, че ме караше да суша повече ябълки «за гладните години, които идват», хващах се да мисля «дали пък да не купим всичките седем участъка за частно ползване, от които другите са се отказали?» и т.н.

През септември смятах «да стана един селски труженик» и да прекопая двата декара земя на вилата, а също така и да свърша куп работи, за да се подготвя за «края на света, глада и студа». Обаче още в Библията е писано: «Не само с хляб ще живее човек». И Бог меко ми подсказа, че май не вървя, накъдето трябва, и че градинката ми няма да ме спаси от края на света…

Сега самата история. През лятото ми направи впечатление, че котаракът ми Вася (на четиринайсет години вече), е отслабнал. Обаче той продължаваше да се държи както винаги. Вася е домашен котарак, когато сме в града, не излиза, а на вилата не можеш да го вкараш вкъщи, независимо дали вали, или е студ. Прибираше се да нощува вкъщи само ако усетеше, че вечерта ще слушам дисковете на Сергей Николаевич. Нещо повече, интересно, че понякога си идваше дори преди аз да съм се сетила, че ще пускам ДВД-то. Вася обичаше Лазарев, не е пропускал нито един диск, нито една касета през целия си живот! Беше си «напреднал лазаревец»!

И ето, в края на август Вася хвана една мишка и ѝ видя сметката. А след това го хвана гастрит. На първи септември се прибрах от вилата в града, за да отидем с дъщеря ми на откриването на учебната година. А после занесох котарака във ветеринарната клиника. Взеха му кръв за изследване, направиха му рентген. Казаха, че гастритът е дребна работа, но че са започнали необратими възрастови изменения на бъбреците му. Аз отначало не повярвах, че е толкова сериозно. Почнах да го лекувам — системи, хапчета. За няколко дни се подобри, даже започна да се храни, но след това пак спря да яде, само пиеше водичка. После престана и да пие. Лекарите ми казваха: «Какво искате? Котката ви е стара. По човешките мерки все едно, че е на деветдесет, изживял си е живота. Не мъчете животното, приспете го. Какво искате, да го гледате как умира от гладна смърт ли?» Но аз просто не исках да повярвам. Котаракът на съседите ми е на седемнайсет и тичаше, а моят е на четиринайсет и да умира.

Трансформацията на чувствата: преди да отидем във ветеринарната клиника, сърцето ми се свиваше от страх за живота на котарака, струваше ми се, че няма да мога да понеса смъртта му. Много страшно беше да отидеш на доктор и да чуеш истината. Но после казах на котарака: «Няма да те оставя» — и отидохме. Нищо, разбира се, не ни обещаха, но казаха, че все още не прилича на умиращ. През тези дни ме мъчеха съмнения и страхове — какво ли ще стане? Молех се и правех преглед на живота си (бъбреците, пикочно-половата система — това е ревност). Моето състояние беше угнетено и потиснато. Трябваше да ходя на вилата, а котаракът всеки ден трябва да се води на лечение. А и не се знае как и кога ще свърши всичко това…

А после пробвах да благодаря на Бог за всичко! Даже и че любимият ми котарак умира! Отначало не се получаваше. Но аз си казвах, че и в това има висш смисъл… И изведнъж разбрах — ами че Бог така ме откъсва от вилата! От това, дето бях решила, че само с единия хляб може да се спасим! Забравих Бог и реших да подхранвам мамона… Ех… След като осъзнах това, на душата ми много ѝ олекна. Появи се топло чувство на спокойствие. Много ми се искаше това да е предчувствие за оздравяване… Но явно не съм била разбрала още всичко…

Когато се влоши котаракът и съвсем спря да яде и да пие, пак ми предложиха да го приспим. Както после ми обясни докторът от държавната клиника, частниците лекуват до последно, така си изкарват парите. И щом са казали, че няма шанс, значи е така. Ветеринарният каза: «Както се изразяват на Изток, жизнената му енергия е изчерпана. Вие няма с какво да му помогнете. По-хуманно е да го приспите».

И точно сега, когато разбрах, че котаракът все пак ще умре и че е въпрос на дни, аз окончателно престанах да се боя. Няма да скрия, два пъти ми минаваше мисълта, че може би е по-добре да го приспим. Обаче въпросът беше — по-добре за кого? И отговорът му — за мен. На мен ми е морално тежко да ходя до града, да му слагам системи, да гледам как угасва пред очите ми.

Само че как да предадеш другаря си? Как да го погледнеш в очите и какви думи за оправдание да му кажеш, преди да го дадеш в ръцете на онези да му направят последната инжекция? Как да откраднеш надеждата на този, който четиринайсет и половина години ти е давал само любов, ласка и нежност? Ами ако изведнъж стане чудо и оцелее? А и да не стане чудото, как ще откраднеш от приятеля си последния му ден на Земята? Да му вземеш възможността за интуитивно обръщане към Бог (нали, умирайки, и ние, и животните, се обръщаме към Бог и тежката смърт изчиства душата ни?) Как да предадеш любовта към приятеля в душата си? Как да поставиш удобството си над любовта към обичаното живо същество?

Ветеринарният ме гледаше с очакване — ще приспивам ли котарака? Казах, че ще си помисля, че не сме се сбогували, че вкъщи го чака детето ми. Докторът ме погледна със съжаление. «Правото си е ваше. Но лечението е скъпо. Колко ще издържите?…» Взех си котарака и си тръгнах за вкъщи.

В двора на клиниката от очите ми потекоха сълзи, позвъних вкъщи. Майка ми казва: «За какво да се мъчи, върви и го приспи!» Още едно озарение — майките не трябва винаги да се слушат! Като излязох от двора на клиниката, направо ме прониза едно чувство-мисъл: «Ето как изглежда „краят на света“ — имаш време да ходиш с котарака по клиники, имаш пари да му купуваш лекарства, има различни платени и безплатни клиники, където могат да помогнат. А котаракът просто няма повече енергия, за да живее…» И в тази секунда толкова смешни и нелепи ми се видяха опитите да се скрия от края на света на вилата, в градинката, да се запася с продукти за гладните години, с дрехи…

Никакви ужаси, предсказани в Интернет, няма да има. Ще умираме тихо и незабелязано сред изобилие от храна, вода, ток, лекарства, ноутбуци и модни возила. Ненапразно се казва в Библията: «Тогава двама ще бъдат на нива: единия взимат, другия оставят; две жени мелещи на мелница: едната взимат, а другата оставят». Ние не можем да спасим тялото си с никакви средства, ако душата ни е опустяла и няма в нея любов, за да живеем повече…

И което е най-интересното — изчезна страхът ми, изчезна безпокойството. Вече не се страхувах нито за живота на котарака, нито за собствения си живот. Появи ми се едно много интересно, топло чувство — че всичко ще бъде добре. Исках да вярвам, че е свързано с бъдещото оздравяване на котарака. Но сега разбирам, че е било просто чиста любов, без страх и безпокойства. Почувствах, че приемам всяка воля на Твореца. Но че външно имам право да действам и да се надявам.

Реших да отида в държавната ветеринарна лечебница — да направя консилиум за котарака, току-виж някой доктор даде надежда, че може да оживее. Не ми дадоха шансове и в другата клиника. Просто ми казаха: «Стар е. Всичко си е съвсем естествено. Съвестта ти е чиста. Направила си всичко, което си могла». И пак ми предложиха да го приспя. Аз пак отказах. Прибрах се. Вкъщи майка ми казва: «Колко добре направи, че не го приспа! Направо се ужасих от съветите, които ти дадох!» Вечерта котаракът все още се разхождаше из апартамента, залитайки и падайки на всеки метър. Ужасно ми се прииска да го прегърна и да му кажа, че много го обичам! Разбрах, че се прощаваме с него.

На сутринта котаракът все още беше жив. Макар че само лежеше, без да се движи и едва-едва дишаше. В този момент много ми помогнаха съветите на Сергей Николаевич как правилно да се държим, когато някой до нас умира. Периодично отивах при Вася, галех го, сядах до него и се молех за мен и за котарака също любовта към Бог да е висша ценност! Болеше да загубвам любимо същество, но разбирах, че котаракът не е мой, а на Бог. Бог ми го даде за цели дълги и щастливи четиринайсет години, а сега си го взема. И чувствайки цялата любов на Бог към мен през живота ми, аз не можех в този момент да изпитвам отчаяние или такава ужасна душевна болка, както когато бях на четиринайсет и умираше дядо ми, а аз плачех и в отчаяние питах Бог: «Защо?» Този път пусках това, което не ми принадлежи, давах Божието Богу. Този път знаех, че се разделяме само на външен план, а вътре въпреки това ще сме заедно. И така цял живот ще мога да обичам котарака си…

Вася умря в три часа следобед. През нощта, когато си легнах да спя и си помислих за него, съвсем явно почувствах как дойде и се притисна към мен и така и заспах, както преди, докато беше жив. Благодарна съм на Бог за това, че ми даде такава ситуация. Благодарна съм и на Сергей Николаевич, че с изследванията си ми помогна да разбера и разтълкувам посланието, което ми беше предадено чрез болестта и смъртта на котарака ми. Възможно е котаракът да е умирал заради мен. По-точно, за мен. Бог много меко ми показа накъде да вървя, за да оцелея при «края на света»: към любовта и само към любовта, забравяйки трупането и запасяването. И макар да беше голяма болката — много обичах котарака си — но имаше и любов към Бог, благодарност за годините щастие, за възможността винаги да обичам котарака. А и ясно разбирах тогава, че при една твърда блокировка на действията ми, на мястото на котарака можеше да се окаже детето ми или родителите ми…

Има една известна фраза: «Колкото повече опознавам хората, толкова повече заобичвам кучетата». Смисълът е, че хората са много по-подли, по-груби, по-извратени.

Любовта към животните не е само възможност да се грижиш и отдаваш, но и постоянно получаване на положителни емоции. Но също и проблеми, свързани с гледането им. В този смисъл ситуацията е подобна на гледането на малко дете, а майчината любов много прилича на Божествената. Да, малкото дете изисква гледане, грижи, безсънни нощи, но по-лесно се обича, отколкото възрастния. Когато порасналото дете се държи хулигански, когато е дръзко и непослушно, трябва да се научиш да го обичаш не само чрез грижи и отдаване, а като променяш себе си и възпитаваш другия.

Какво представлява възпитаването на дете? Това е да формираш у него правилни цели, да му помогнеш да си създаде правилен мироглед. Това са съветите как да се отнася към света и към самото себе си. Да обичаш този, който е различен от теб, който ти противоречи, обижда те или ти пречи, също е изкуство. Любовта към животните е благо. Но на мен ми се струва, че хората трябва да се обичат повече от животните.

За съжаление, никой не ни е учил да обичаме хората — всичката любов се е свеждала до жертването, грижите, пренебрегването на себе си заради другия, безконфликтността. Хората се опитвали свято да следват тези препоръки, но кой знае защо, от това обществото не ставало по-добро. А цялата работа е там, че отсъствало главното. Любовта към другия не предполага само едностранна жертва и грижа — трябва да се променят и двамата, и двамата да се възпитават един друг, и двамата да опазват любовта и в болка, и в радост.

Любовта не само че не изключва конфликтите — тя изисква конфликти. И ги решава. Колкото по-мащабен е конфликтът, толкова повече любов трябва за решаването му, за търсене на компромис. Колкото по-агресивен е човек, толкова по-трудно му е да решава конфликтите си с другите. Вътрешната агресивност се натрупва, когато не умеем да прощаваме.

Защо две хиляди години религията зове да се прощава, а хората не са се научили да го правят? Причината е в особеностите на нашето съзнание. Докато смятам човека за виновен, аз няма да мога да му простя, агресията ще продължава да кърви в мен. Ако все пак се опитам напълно да му простя, агресията ще се обърне към самия мен и «прощаването» ще се превърне в унижаване на себе си и самоунищожение. Човекът, който прощава по този начин, неволно ще стигне до потискане на всичките си жизнени функции, до пасивност, слабост, депресия, алкохол и т. н. И в края на краищата, за да оцелее, ще се върне към старата схема — «око за око, зъб за зъб».

А тя, тази схема, не е чак толкова лоша. И Христос е казвал това — ако съгрешилият не иска да се променя и продължава да се държи недостойно, трябва да му се помага вече не с мекота и прошка, а със строги адекватни действия. Защото ако човек не се променя, той ще повтори престъплението си, отново ще съгреши. Ако човек не желае да се разкае за стореното, той трябва да изкупи вината си, да жертва нещо, да бъде наказан. За умния — дума, за глупака — тояга. Прошката предполага готовност на човека да се промени, най-малкото, за да не получи наказание.

Прощаването става на две нива. В Божествения аспект се подразбира абсолютността на висшата воля във всичко случващо се. Няма да мога да простя на човека, докато го смятам за виновен. Но ако разбирам, че Божествената воля е абсолютна, че и косъм няма да падне от главата на човек без висшата воля, аз съм длъжен да призная, че никой, който ме е обидил, от висша гледна точка не е виновен. А щом не е виновен, няма смисъл да се говори за обида и за наказание. На Божественото ниво няма прави и виновни, има замисъл на Твореца, неизвестен за нас. Затова, каквото и да е направил човек, ние нямаме право да се обиждаме и да жадуваме за отмъщение.

А на външен план (там, където е тялото ни, мислите и повърхностните ни чувства) обидата и омразата са опит да възпитаме другия човек. Вярно, най-примитивният опит. Обидата обикновено минава, когато човек се промени вътрешно, когато жертва (например, прави ни подарък), когато почне да се държи различно. Едновременно с него и ние се мъчим да се променим, разбирайки, че тангото се танцува от двама, че ние самите (с вътрешното си състояние и поведение) сме причината да ни обиждат и оскърбяват.

В християнството винаги е било прието за любов към ближния да се смятат мекотата и безконфликтността. Това неизбежно води до лицемерие. Външно всички били меки, а отвътре се натрупвала твърдост. По времето на Инквизицията всички говорели за братска любов към ближния, а когато по най-малкото подозрение изгаряли човека на клада, присъдата му гласяла: «Да се умъртви милосърдно, без проливане на кръв».

В постхристиянския свят станали обичайни псевдолюбовта и псевдотоплотата. Днес ние сме поразени от лицемерието на западния свят, а то е напълно закономерно, понеже произлиза от същото това едностранчиво възприемане на света, от онези изопачени постановки, които Христовите последователи утвърдили на Вселенските събори.

Що се отнася до темата за края на света, Иисус Христос е наричал този период приближаването на Царството Божие. Интересно — определението, дадено от Христос, настройва към любов, а определението, дадено от последователите му, предизвиква униние, депресия и всъщност убива любовта в душите ни. Това за пореден път доказва, че същността на християнското учение си остава неразбрана.

Достатъчно е бегло да прочетем Новия завет и ще ни стане ясно — в Царството Божие ще влязат само любящите хора. За да станем такива, трябва, от една страна, да се молим, да се съединяваме с Бог, а от друга — да сдържаме инстинктите си. Които не съумеят да се справят с инстинктите си и почнат да се вкопчват в тях, тоест — в живота си, в богатството, в наслажденията — ще губят всичко това, когато се докоснат до любовта. Един ще изгуби богатството, друг — здравето, трети — живота си. Колкото по-силно поведението на човека поддържа робската му зависимост от инстинктите, толкова повече ще го боли при откъсването. Много хора ще полудеят — все пак предстоящите загуби не са само физически, но и духовни. Неслучайно по времето на Христа е имало много обладани от бесове. Той казал как се побеждава тази болест — с пост и молитва, тоест, с откъсване от инстинктите и концентриране върху любовта към Бог.

Когато приближава Царството Небесно, душата неусетно започва да се изчиства — от нея излитат и осъждането, и омразата, и обидата, и унинието. Нещо повече, човек може в началото да си няма и понятие за това. Ако се моли сутрин и вечер, приемайки всяка бъдеща болка като дадено от Бог изчистване, ако разбира, че всичко случващо се ни се дава, за да укрепне любовта ни, ако усеща, че смисълът на живота е любовта към Бог, ако в момент на болка, загуба или пък печалба полага усилия да запази любовта, тогава агресията, едва зародила се, веднага започва да се стапя. Тогава отслабва зависимостта от инстинктите. Бъдещите болести и нещастия, неуспели още да се сформират и да наберат сила, изчезват, без да се реализират. Човек може и да не се досеща, че с привичната си искрена молитва, разкриваща любовта в душата му, е избавил себе си и децата си от нещастия, болести и смърт.

В Евангелието на Йоан се казва: «В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото». За много богослови тази фраза и до ден днешен си остава загадка. Да се опитаме да я разгадаем. Какъв е смисълът на понятието «слово»? Словото, думата служи за обозначаване на различни предмети — дърво, маса, стол, свят, небе, вода, земя. Думата извиква образ у нас. Когато произнасяме думата «стол», в съзнанието ни възниква обобщен образ на предмета, на който сядаме. Никога няма да разберем какво е стол, ако в образа ни има форма, но няма съдържание. Образът на стола включва възможността да седнем на него, да го преместим, да го сложим до масата и т. н. С други думи, образът е съчетание от форма и съдържание, функция. Като не знаем функцията на един предмет, няма да разберем защо той има точно такава форма. Формата се определя от функцията. А функцията се определя от целта. Целта е информация. Когато към информацията се прибави енергия, възниква функцията.

Понятието за дума по същността си представлява програма. Преведено на научен език, в Евангелието на Йоан е казано следното. Вселената не е възникнала от нищото. В началото е имало информация, програма за развитието — и тя се развива по тази програма. Тя съществува като единен жив организъм. Вселената има цел — познаването на непроявената част на Твореца и, в крайна сметка, единението с Него.

Понятието за енергия е неразделно свързано с понятието за информация. Изчезне ли информацията, изчезва и енергията. Ако си отиде целта, изчезват и силите, необходими за нейното постигане.

Душите на хората в задгробния свят забравят инстинктите. Тук не трябва да се тревожат как да защитят тялото си, не е нужна суетнята около продължаването на живота. Вероятно точно това безметежно състояние ясновидците са нарекли «рай». Това не е раят на западния човек, където се изпълняват всички желания, по-скоро е състоянието, което на Изток се нарича «самадхи», «просветление».

Душата, освободена от инстинктите, се устремява към Бог и към любовта. Ако не е оцапана с грехове от телесния живот, освобождаването от инстинктите ще бъде достатъчно пълно. Душата ще може да излезе на най-тънките планове на битието, където се виждат миналото, настоящето и бъдещето. А когато тази душа отново се въплъти на Земята, повишената интуиция, която дава да се знае бъдещето, ще позволи на човека да има правилен мироглед, а с мирогледа — и здраве и благополучие. Възможностите му ще са много по-мащабни, отколкото на някой, който в предишните животи е крал, завиждал и се е обиждал.

Ако целите на човека са правилни, той има големи запаси от енергия. Ако целите са изкривени, енергията намалява, започват неприятности и болести, а после енергията пада до нивото на смъртта.

Какво представлява старостта, от гледна точна на енергетиката? Ние живеем във физическото си тяло, съобразявайки се с инстинктите — иначе няма да оцелеем. Ние трябва да продължаваме рода си, да раждаме и да възпитаваме деца. Трябва да имаме жилище, дрехи и предмети на бита. Трябва да обезпечаваме оцеляването си не само за днес, но и за утре и вдругиден. Трябва да се грижим за тялото си, да го храним, да го правим по-здраво и да го развиваме. Съзнанието също е обект на обгрижване — трябва да се развиват способностите, да помъдряваме, да опознаваме света. Естествено, трябва да се грижим и за душата си — да обичаме ближния, да създаваме семейство, да усъвършенстваме културата и изкуството, които способстват за развитието на душата. Всичко това отнема много сили. Но това са междинни цели.

Ако у нас няма любов към Бог, няма да има и стратегическа енергия. Тогава днес ще оцелеем, но ще умрем утре. За милионите години на нашета планета са се сменили огромен брой растения и животни, много видове напълно са изчезнали от лицето на Земята. Човекът остава, понеже, благодарение на религията, е имал стратегическа енергия. Точно тя е дала възможност да се създадат условията за оцеляване и за развитие. Когато хората изгубвали вярата в Бог, външният разцвет още известен период оставал. Но вече нямало бъдеще и след известно време цветущи цивилизации изчезвали, събаряли се пищни градове, народи потъвали в небитието.

В течение на живота във физическото тяло вътрешното единство с Бог, получено докато душата е била в задгробния свят, отслабва и постепенно се губи главната жизнена енергия. Точно това е старостта.

В Новия завет се казва, че грехът води до смърт, а също така и че Христос победил смъртта. Преди не разбирах смисъла на тези фрази, но наскоро всичко си пасна, някакси се свърза и стана разбираемо. Христос научил хората на истинска любов, обяснил им как да преодоляват инстинктите, победил болестите — в известен смисъл това е и победа над смъртта. Грехът лишава душата от енергия, понеже в основата му е отказването от любов към Бог и устремяването към инстинктите. Ако човек вътрешно и външно продължава да греши, болестта се задълбочава и завършва със смърт. Понякога се случва човек да е престанал вече външно да греши, но натрупаната подсъзнателна инерция все пак го довежда до печален край.

Ако е малко любовта, инерцията на греха не може да се преодолее. Ако девиците не са наливали масло в светилниците си, когато дойде женихът, те няма да отидат с него на брачния пир и няма да се омъжат. Ако човек не е събирал любов в душата си, когато приближи Царството Божие, изчистването на любовта ще се окаже много болезнено за него. То може да изглежда като полудяване, диабет, онкология или смърт. Някои ще умрат незабелязано — просто ще престанат да им се раждат деца и родът им ще престане да съществува.

Христос е казвал какво трябва да се прави, за да оцелеем при докосването до висшите планове на битието. С тях душите ни свободно и естествено общуват в другите светове след смъртта. Това, което ние наричаме задгробен свят, е само един от етапите на развитието ни, един от слоевете на другата реалност.

По принцип ние трябва още приживе да влезем в състоянието на смърт — това всъщност е състоянието на отрешеност от инстинктите, желанията и стремежите ни. Този процес принудително изглежда като физическа смърт, доброволно — като отрешеност от мирските цели и желания, от реализацията на основните човешки инстинкти.

Тези, които пият, които се отнасят жестоко един към друг, които завиждат и осъждат, няма да наследят Царството Божие. Тези, които сито се хранят, които не сдържат похотта си, не слагат спирачки пред страстта си към парите, властта и материалното благополучие, също едва ли ще оцелеят при докосването до любовта. Тези обаче, които вървят към любовта и периодично сдържат всичките си човешки желания и проявления, поставяйки ги на второ място, имат шанс да оцелеят при срещата с любовта.

Преди две хиляди години хората смятали, че Бог наказва само за постъпките ни. За това, че в основата на неправилните постъпки се намират греховни мисли и чувства, просто не се досещали. За това, че болести и нещастия може да се изпратят на човек, който води праведен живот, но в душата си се обижда, осъжда и унива, на много хора и през ум не им минавало. Трудно било да се повярва, че похотливите мисли, даже съвсем оправданото чувство за превъзходство пред безнравствения човек може да са източник на нещастия и болести.

Христос разширил мащабите на разбирането на вселенските закони. Той обяснявал, че прошката всъщност е приемане на Божествената воля. Когато прощаваш, душата се открива за любовта. Човекът, който не може да прощава, никога няма да се научи да обича истински, защото с някаква част от душата си ще е закрит за Бог. Затова християнството винаги се е асоциирало с образа на прошката. Невъзможно е човек, отвърнал се от Твореца, да влезе в Царството Божие.

Докато провеждах изследванията си, аз все повече се убеждавах в истинността на християнското учение, в неоспоримостта на понятията любов и прошка. Човек, затворил се за Божествената воля, заживява според своята, със своите цели и инстинкти. Той заприличва на клонка, която не желае да е част от дървото и в резултат от това изсъхва. По същия начин клетката, която отказва да е част от организма, се превръща в ракова.

Христос е олицетворение на любовта и на прошката. Когато искаме да дадем пример как трябва да се прощава, неволно си спомняме Христос. Той винаги прощавал — дори и онези, които с бича изгонил от храма, ги обичал и вътрешно им прощавал, защото разбирал, че не са виновни те, а несъвършенството им, че религията слабее и не може да помогне на хората да преодолеят преклонението си пред комфортния живот. Христос виждал, че в храма вече я няма Божествената воля, че там тържествува мамонът, преклонението пред инстинкта за самосъхранение, тоест пред парите, благополучието и властта. Христос прощавал и на тези, които издевателствали над него и го убивали, защото разбирал, че не са виновни те, а наивността, заблудата им, несъвършеният им мироглед и неумението им да обичат.

На пръв поглед всичко е логично и разбираемо. Това било демонстрация на абсолютното приемане на Божествената воля, демонстрация на любов, която от нищо не зависи. Колкото и да били унизени инстинктите, колкото и да били оскърбени животът, достойнството, правотата, стремежът да помогне на хората, любовта била запазена. Умението да се обича несъвършеният е един от главните начини да се победи дяволизмът. Това демонстрирал Христос. По този начин преди две хиляди години били заложени основите за спасяването на днешната цивилизация.

Обаче понякога, като се замислях над отделни места от Библията, не успявах да стигна до същината им. Чувствах, че в текста е зашифрирана невероятно важна информация, но възприемах думите на Христос повърхностно и по никакъв начин не можех да се добера до дълбочинния им смисъл. Направих един опит, втори, трети, стотен, хиляден. Но разбирането не идваше. В такъв случай най-важното е да не униваш и да не се паникьосваш. Трябва да се търсят други пътища, нови подходи. Трябва да се учиш да разпознаваш същината, съдържанието през формата. Рано или късно противоположностите ще се съединят и тогава всичко ще се разбере.

Само че Христос, символът на абсолютното опрощаване, смятал, че съществува категория хора, на които той не може да прости. Представете си, Христос им казва на тези хора: «Аз никога няма да ви простя…» Още повече, това не са хората, които са го убили. Дори не са първосвещениците, организирали убийството му. Не са хората, които в нарушение на заповедите грабили, убивали и прелюбодействали.

Колкото и парадоксално да е, думите на Христос са обърнати към бъдещето, към тези хора, които после ще се нарекат християнски свещеници. Именно те в своето време ще извъшат такъв грях, който не може да бъде простен от Христос. С други думи, ако те боледуват или умират, Христос няма да им помогне или няма да може да им помогне.

Отново и отново препрочитах библейския текст:

Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! Не в Твое име ли пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме?

И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.

(Мат 7:22, 23)

Времето е показало, че от името на Христос са действали точно свещениците — католическите, православните, протестантските. От името на Христос са обещавали оздравяване от болести, премахване на греховете при кръщение и причастие. От негово име са управлявали с користни цели хората, от негово име са предричали края на света и наказание за всички, които не им се покоряват. Излиза, че тези хора няма да влязат в Царството Божие. Такъв е грехът им, че при цялото си желание Христос няма да може да им помогне.

Но и в своя град Христос на много хора не успял да помогне, защото съгражданите му в негово лице виждали само човека, сина на дърводелеца, на строителя, което в онези времена не било високо обществено положение. Тези хора не забелязали Божественото, открило се в Христос, защото се били отвърнали от любовта — не Бог бил целта им, а благополучното съществуване.

Излиза, че главният грях на онези, които се обявили за «пастири» и «свети отци», се заключава в това, че те, на думи призовавайки към Царството Божие, в действителност строели земно царство, и то — доста усърдно. Под прикритието на религията правели само икономика и политика.

Думите на Христос всъщност се оказали пророчески — историята ни го показва. Христос не осъждал тези хора — аз мисля, че той и на тях им е простил. С думите си той вероятно е искал да подчертае, че едно от главните престъпления срещу любовта е изместването на главната цел, отказването от личното устремяване към Бог. В такъв случай всичко става средство за обслужване на инстинктите, вярата и молитвата се използват за сдобиване със здраве, комфорт и благополучие, за изпълняване на всички желания — но най-напред свързаните с животинските инстинкти и най-силното наслаждение. Христос е знаел, че последователите му ще използват вярата в Бог, за да се превърнат в животни.

Христос се опитал да отстрани посредниците, извеждайки човека направо до любовта и до Бог: «Царството Божие вътре във вас е». Навярно е видял отнапред, че тези посредници не само няма да слязат от историческата сцена, но че и броят им неимоверно ще нарасне, че между тях, както във всяка светска организация, ще се появят йерархични различия и свирепа борба за пари и за власт.

Христос виждал, че тези хора не разбират неговото учение. Всяка организация е функция. Когато има програма, идея, цел, организацията работи за тях. Ако целта е неразбираема или липсва, организацията работи за себе си, тоест — за инстинктите си. Тогава броят на чиновниците рязко нараства. Такава организация все повече и повече заприличва на раков тумор, който рано или късно започва да умира, но след като е изсмукал от организма всичките му сокове.

Пред смъртта си човек, по правило, се готви за срещата с Бог. Отрешава се от всички земни дела, от инстинктите си, душата му се настройва за любов.

Христос е говорил за второто си пришествие. Той отъждестявал себе си с любовта. Вероятно е знаел, че Израел ще загине. Явно е знаел, че и днешната цивилизация ще се окаже на ръба на гибелта. Навярно му е било известно, че като стигне до точката, от която няма връщане назад, като почне да умира, човечеството вече без лицемерие ще се обърне към Бог — за да спаси душата си, а не за да удовлетвори инстинктите си. И тогава, вероятно, ще възкръсне днешната цивилизация. След като са изчерпали всичките си жизнени сили, хората ще придобият ново знание, нов живот чрез любовта и ще създадат нова цивилизация.

Препрочитайки Библията, аз се натъкнах на следната непонятна фраза на Христос:

Затова казвам ви: всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците;

И ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.

(Мат 12:31, 32)

Както е известно, тази фраза не е съвсем понятна и на богословите. От две хиляди години насам са правени много опити да се обясни смисълът на тези думи, но нито една от версиите не се докосва до душата, не дава усещане за разбиране. На първо място смятам, че никой не е успял да обясни какво е това «Свети Дух».

Сблъсквах се с тази фраза като със стена. Оставях я, отивах нататък, после се връщах, залавях се отново и се опитвах да я преодолея. Информацията не се събираше в една точка. Отделно се носеха различни образи, мисли, чувства, които не искаха да се обединяват в едно цяло. Това беше толкова мащабно понятие, че не можех да го обхвана. Подобното се опознава от подобно. Как да изляза на това ниво, което е нивото на Светия Дух?

В края на краищата почувствах, че това е възможно само чрез любовта. Обърнах се към индийската философия. В «Бхагавад гита» или «Божествената песен» Творецът на вселената, родил се на Земята като човека Кришна, беседва с воина Арджуна. Творецът съобщава, че цялата вселена, всички светове са пронизани от Неговата енергия, че Той незримо присъства във всичко, във всяко явление и във всеки предмет и че ежесекундно управлява света.

Цялата индийска философия представлява приказки, истории и притчи, в които е зашифрирана колосална информация. Понеже човешкото възприятие е доста повърхностно, хората не могат да усвояват мащабна информация. Затова тя трябва да се маскира, да се зашифрира, да се излага на обикновения език — повърхностният слой да съответства на нивото на тези, за които е предназначена. А по-нататък, в дълбините на повествованието може да се зашифрира всякакъв обем информация, която с израстването и развитието на хората да става достъпна за разбиране.

По тази причина и Старият завет прилича на компилация от разни истории — историята за сътворението на света, историята за Адам и Ева, истории от живота на еврейския народ. Христос също говорел с притчи, защото хората не го разбирали.

Но защо все пак Христос твърдял, че хулата към Светия Дух няма да се прости? И как това е било свързано с него? Как да се направи разликата кога човек хули Иисус, а кога — Светия Дух, живеещ в него? Защо тези хулители няма да влязат в Царството Божие? Защо ще загинат при докосването до любовта?

Около четиридесет години от живота ми минаха в опити да разбера смисъла на тази фраза на Христос. Едва неотдавна ми се появи усещането за разбиране. Светият Дух е невидимата, безплътна енергия, която произлиза от Бог и която управлява цялата вселена. Това е информацията, програмата, по която се развива всичко. Това е същността на битието, която се намира във всеки предмет и във всяко събитие. Това е любовта. Вселената произлиза от любовта, управлява се от любовта и се подчинява на любовта.

Сега да помислим — в какво е смисълът на думата «хуля»? В обичайното ѝ възприемане това означава да ругая и да осъждам. Обаче такова разбиране е твърде дребнаво и съвсем непълно отразява смисъла. Да хулиш достоен човек означава да говориш за него по-зле, отколкото той всъщност е, да твърдиш, че той се е държал долно и недостойно. В такъв случай, да хулиш Бог значи да Го лишиш от Божествената логика и да Му приписваш човешка. А след това, съответно — да Му се обиждаш и да предявяваш претенции към Него. И тъй, богохулството означава да вменяваш на Бог човешки черти, човешки характер и човешка логика, след което идват претенциите, оскърбленията и обидите.

Излиза, че в Древен Израел винаги е съществувала тенденцията към богохулство и че тя не се преодолява в рамките на юдаизма. А при последователите на Христос просто се превърнала в норма. Значи деградацията на постхристиянската религия е съвършено естествена. Постепенно и неусетно човешката логика изтиквала Божествената и излизала на първи план.

Неволно се усмихвам, спомняйки си какво става в днешна Русия. Човешката воля, останала без връзка с Божествената, се чувства непогрешима и неподвластна на никаква критика. Всеки критикуващ трябва да бъде спрян или унищожен. Всяка критика на началството се признава за незаконна. Каквото и да прави началникът, колкото и недостойно да се държи, да се отнася просташки с подчинените си, не може да го критикуваш. Това навява спомени за Русия от времената на Петър Велики, когато войникът, позволил си да критикува началството, го пребивали до смърт с тояги, карайки го да премине през строя. Днешното ръководство на Русия приема закони, според които всяка критика на властта се смята за екстремизъм. Православната църква се опитва да приеме закон за богохулството, чийто смисъл е всяка критика към православната църква или към отделни нейни представители да се приравнява към богохулството.

И тъй, защо хулата към Свети Дух да лишава човека от Царството Небесно? Светият Дух е любов. Христос се отъждествявал с любовта. Знаел, че истинското му «аз» се състои от любов, затова се наричал син Божий. Но Христос едновременно с това се усещал и Син Човешки, който живее по земните закони и е роден от земна жена. Той виждал, че всеки човек е единен с Бог — хората просто са забравили това, престанали са да го чувстват и да го разбират.

На тези, които възприемали Христос само като човек и в съответствие с това го презирали и осъждали, той оставял шанс да оцелеят. Останалите обаче, онези, които усетили Божественото в душата си и видели Бога в него, Христос искал да предупреди, че за тях осъждането е смъртоносно. Който не знае какво представлява любовта, може да живее с инстинкти — ще му се прости, както се прощава на животното или на дивака. Но човекът, познал любовта, не може да се отказва вече от нея, за него е смъртоносно да се отнася към нея с презрение или пренебрежение. По правило пренебрежението към едно нещо води до възвеличаване на друго. Пренебрежението, проявявано към Бог или към любовта, по правило е свързано с превъзнасяне на инстинктите и прекланяне пред тях.

В действителност, хулата към Светия Дух е най-грубо нарушение на трите главни заповеди. Първата, висша заповед, която призовава да възлюбим Бог над всичко, ни съобщава, че Бог е един, а значи — и ние сме едно с Него. Втората заповед ни забранява да се прекланяме пред инстинктите в ущърб на любовта и устремяването към Бог. Третата ни предупреждава, че за любовта и за Бог не бива да се говори пренебрежително, напразно.

Във всеки човек е жива тенденцията да забравя Бог като главната си цел. Всеки носи в себе си възможността да се прекланя пред вторичното като пред главно. Във всекиго я има тенденцията пренебрежително да се отнася към чувството любов и към образа на Твореца. И наистина, сложно е да се отнасяш с благоговейно уважение към образа на плешивия дядо, който седи на облак и черпи всички с бонбони.

Отначало ние богохулстваме, придавайки човешки облик на Твореца, изобразявайки го по икони, после Му приписваме човешка логика, а след това вече започваме да се отнасяме с пренебрежение към Него на нивото на чувствата, мислите и постъпките си.

И тъй, виждаме две категории хора, които, според Христос, нямат шанс да попаднат в Царството Божие. Първата категория са онези, които са мразили и хулили Христос, а втората — онези, които са били негови последователи и привърженици. Сякаш са пълни противоположности, а при докосването до любовта ще умират и едните, и другите. Работата е там, че вътре в себе си тези две категории съвсем си приличат — и едните, и другите са се отказали да търсят Царството Божие, и за едните, и за другите слугуването на инстинктите е излязло на първи план.

Разбира се, не всички свещеници се отнасят користно към вярата. И днес много от тях извършват своя искрен подвиг, помагайки на душите на хората и спасявайки ги. Но съществува една тенденция, която пречупва слабите и се домогва до силните. Тази тенденция на така наречената секуларизация, или осветскостяване набира все по-високи обороти, като изражда здравата тъкан и я превръща в ракова. Това явно е свързано с неразбиране на учението на Иисус Христос.

Но как все пак да се оцелее, когато се приближи Царството Небесно? Как да се преодолее неволното богохулство? Как да се докоснем до любовта и да не умрем от това? Христос е дал отговора.

Вие сте любов. Вашата същност е любов. Вие сте направени от любов. Вие сте Божии деца. У вас незримо винаги присъства Божественото. В същото време, вие имате човешка обвивка с нейната собствена логика и нейните интереси — и това е част от Божественото. Тази човешка обвивка е като дете, което трябва да се възпитава и същевременно да се обича. Но никога не бива да забравяте кои всъщност сте. Тогава у вас чувството любов ще бъде непресекващо, то ще стане истинската реалност за вас — по-голяма реалност от обкръжаващия ви свят. И може би това е истинското щастие?

Възпитание

Чета книгите ви, препрочитам ги и ги следвам в живота. Огромни благодарности.

Пиша ви със следното предложение. Карикатурата върши голяма работа във възпитанието с нагледността си. Тази сутрин, вървейки през парка, видях следната картина. Един младеж се облекчава недалеч от компанията си от момичета и момчета, насядали по пейките. Наоколо им — бирени кенчета. Не знам дали са техни, или не, но в ума ми блесна следната картинка: едно голямо бирено кенче води на каишка един младеж, който пикае под дървото. Биреното кенче е доволно, в главата му — следната аналогия: кученце на повод, което се държи по същия начин.

Докато аз си вървях, той се върна при компанията си. Всичко е нормално. Всички са весели. Не можах да ги подмина просто така, приближих се, казвам им — браво на вас, ей тъй, пред всички. Тъпо прозвуча, не се бях подготвила. Резултатът е неизвестен, но надявам се следващия път все пак да се замисли. Посмяха се младежите.

Няма да е зле да се направят серия постери на подобна тематика или нещо такова. Може би някой ще се заинтересува или ще сподели опит как да намеря единомишленици…

Целият ни живот е възпитаване на себе си и на другите. Какво представлява то? На последните семинари постоянно подчертавам кое е най-важното във възпитаването на детето. На първо място — да се създават цели, към които ще се стреми човекът, навлизащ в живота.

Ако целите са правилни и мащабни, детето ще е енергично и добродушно. Ако целите са приклещени към инстинктите, детето ще е егоистично, агресивно или депресивно. Целта формира функцията. Целта формира мирогледа, който е програма за действие. Мирогледът и поведението формират характера, съдбата и здравето.

Възпитаването на детето е формирането на правилни цели. Ако смисълът на живота и висшата цел са любовта и единението с Бог, детето ще може да промени характера си, наклонностите си и привичките си. И дори да има в подсъзнанието му патологични тенденции, попаднали там от предците, има ли любов в душата, то ще може дълбочинно да се промени и да ги преодолее. Без любов няма промени, без промени няма възпитание.

Възпитаването винаги е помощ и подкрепа. Помощта може да е строга, може да е мека, но винаги трябва да е съпроводена с любов. Трябва да се разбира, че на човек му е много трудно да преодолее зависимостта си от инстинктите и да се придвижи в правилната посока, защото чувствата ни имат огромна инерция. Така че за възпитаването е нужно не само дружелюбие, но и търпение.

Ако в процеса на възпитаване на другия чувствате, че сте напълно прав, любовта си отива. Идва желанието да потиснеш другия, да го направиш като себе си. Нали който е абсолютно прав, няма за какво да се променя, той самият е критерий за истината. В този случай настъпва краят на промените и започва деспотизъм и потискане на околните.

За много хора възпитанието е монолог. А истинското възпитание винаги е диалог, взаимодействие между управляващия и подчинения. Нещо повече, и възпитаваният възпитава учителя си.

Чувал съм, че в манастирите не било прието монасите да си показват един на друг недостатъците и прегрешенията. Смята се, че това вредело на любовта към ближния. Нали любовта, от религиозна гледна точка, е само добро, комфорт и положителни емоции. Щом доброто получаваме от Бог, а злото — от дявола, любовта трябва да е безконфликтна, безропотна, мека и комфортна.

Неумението да се съединят противоположностите в душата води до спиране на развитието и тогава неусетно стигаме до крайности — отначало се опитваме да възпитаваме само добродушно, меко, безропотно, а после в нас назрява осъждане, злост и омраза. В резултат от това добродушието се превръща в нетърпимост и жестокост. Ако някой наоколо се държи хулигански, най-напред се опитваме да сдържим чувствата си и не ги показваме. А когато ни прекипи и чашата на търпението ни прелее, стигаме до крясъци, обвинения и злоба.

Външното миролюбие няма нищо общо с християнството. Миролюбието, на първо място, трябва да е вътрешно. Заповедите на Христа са насочени преди всичко към душата, а не към тялото, да не забравяме това. Не бива «светинята да се хвърля на песовете», които не разбират езика на миролюбието и добродушието. Такива хора може да се слагат на мястото им — твърдо, но с любов, не с цел да бъдат унизени, а с цел да им се помогне. Човек трудно се променя отведнъж, затова понякога може да му се помага не само с добродушие, но и със строгост.

Миналото лято ми се случи нещо интересно. С жена ми и дъщеря ми пътувахме на юг, на почивка. На испанското летище имаше дълга опашка на паспортния контрол. До нас се нареди едно момче, което оживено си говореше с приятелките и беше много остроумно. Бедата беше само в това, че всичките му приказки бяха придружавани от псувня след псувня, при което това се правеше демонстративно и явно се използваше като средство за унижаване на околните и възвеличаване на себе си. Хората наоколо се стараеха да не забелязват какво става, нали все ни учат да сме толерантни. А младежът нещо се поувлече и буквално оскърбяваше вече всички присъстващи, демонстрирайки колко е смел.

Известно време го търпях, очаквайки, че ще се наприказва и ще млъкне, но той, обратното, сякаш още повече се ежи. Разбрах, че този процес на самоунизяване вече трябва да се спре, иначе негативните ми чувства ще се превърнат в омраза. Претенцията не бива да се държи вътре, тя трябва да се изказва, но правилно, без агресия. Още повече че до мен беше дъщеря ми, а в присъствието на тринайсетгодишно момиче псувнята е особено оскърбителна.

Отидох при момчето и вежливо му казвам:

— Престанете да псувате на майка, ако обичате. Така оскърбявате всички присъстващи.

Той мигновено реагира, махайки ми пренебрежително с ръка:

— Какво ви пука, всички руснаци така се държат на почивка в чужбина — и сякаш нищо не е било, продължи да разговаря с момичетата си. Естествено, пак с псувни.

Аз стоях като оплют и не знаех какво да правя. След като помислих малко, разбрах, че все пак малко ми е поолекнало. Поне направих опит да спра простащината — изказах претенцията си, а това вече е начало на възпитателния процес. А че от възпитаването ми още нямаше резултат, това бяха детайли. Главното е да се посее семето, а то все някога ще поникне.

Обаче все пак псувните на майка в присъствието на детето ми трудно се издържаха. Нещо трябваше да се предприеме. Естествено, можех да отида пак при него и да повторя забележката си. Но младежът въобще не се чувстваше виновен като цяло. Щом в театъра и по телевизията постоянно се псува и това се предлага на зрителите като правдата на живота, защо младежта да не подражава на тези маниери? Разбирах, че шансът ми да убедя младежа е минимален. Да действам с юмруци пред обкръжаващите ни камери би значило големи усложнения с полицията и отнемане на визите.

Ситуацията изглеждаше безизходна, а това често води до озлобяване или униние. Има една добра приказка: «Който търси, намира». По принцип, това е леко изменената Христова фраза за вярата колкото синапено зърно. Всяка задача е решима. От всяка ситуация може да се намери изход, най-важното е да не се спира търсенето.

Решението узря неочаквано. Приближих се до младежа и незабелязано му играх един лакът здраво в ребрата. Той се същиса, опули очи, дишането му спря в първите секунди. После смаяно каза:

— Какво правите?!

Усмихнах му се в отговор:

— А, не обръщайте внимание, руснаците така се държат на почивка в чужбина.

Момчето още не можеше да се оправи от шока и пита:

— Ама вие ме ударихте, защо?

— Това е много полезно за душата ви — обясних му аз, — така повече няма да обиждате хората около вас.

— С тая сган — младежът посочи хората около нас — само така може да се общува.

Хората около нас продължаваха да се правят, че нищо не става. «Днешната така наречана толерантност — помислих си аз — не е нищо повече от паралич на една от най-важните човешки функции, защитата на любовта и нравствеността».

— Младежо — обърнах се към него, — не ви е провървяло с образованието.

— Грешите — заяви той, — имам престижно висше образование.

— Не ви е провървяло с нравственото образование — уточних аз.

Момчето замълча, а аз се дръпнах. Той спря да псува. Помислих си — колко точно демонстрира той идеологията на фашизма. Всичко това явно идваше от родителите му. Когато се въздига в абсолют инстинктът за самосъхранение, слагаш себе си в прослойката на идеалните хора, а останалите са сганта, непълноценни, които няма да получат възможност да дораснат до нивото на «господата».

Спомних си едно телевизионно предаване. Родителите на ученици от едно престижно и скъпо частно училище обясняваха защо не искали да дават децата си в масовите училища. Не можело техните деца да се смесват с «останалата сган» — така каза една от майките.

Когато страната няма идеология, когато нравствените ориентири са разрушени и култът към парите побеждава, неизбежно ще бъдат забравени и любовта, и единството. Начело ще се окаже инстинктът за самосъхранение, който внушава на всекиго, че той самият трябва да стане господар, а всички останали — роби. В този случай законът на силата задължително ще измести закона на любовта. А законът на силата изисква кръв, която задължително ще се появи.

Точно по такава схема живели хората много хилядолетия, затова и не преставали нескончаемите войни. Но в наше време войната е смъртоносна за всички. Втората световна война взе не само десетки милиони жертви. Нейна заслуга е и химическото оръжие, изхвърлено във водите на Балтийско море и Атлантическия океан, днешната отровена вода, безоката и без люспи треска, която сега вадят рибарите. Там е и бъдещата биологична катастрофа, която вероятно не е толкова далеч — на правителствата им се свидят парите за консервация на огромните количества отровни вещества, потопени на дъното на морето.

В днешно време една световна война няма да остави на никого шансове за оцеляване — това го разбират дори учениците. Но засега човечеството не може да се откаже от закона на силата, който здраво се е сраснал с култа към парите. Прекланянето пред инстинкта за самосъхранение винаги отдалечава от любовта и води към гибел.

За пореден път с голяма точност започваш да осъзнаваш връзката между манталитета, мирогледа на човек и понятия като религия, култура, политика, икономика и други сфери от човешкия живот. В наше време неправилното мислене става смъртоносно за цялата цивилизация. Възпитанието на децата е сведено до развиване на способностите, на интелекта. Бизнес-похватите и умението да се изкарват пари отдавна са изместили нравственото образование. Религията не се справи с тази задача, а за науката любовта, вярата и нравствеността все още са абстрактни и ненужни понятия. В резултат от това човек заживява за инстинктите си, законът на силата излиза на първи план. Възвеличаването на себе си, на своята сила и енергия става един от главните източници на удоволствие. Унижаването на другия, демонстрирането на положение, сила и власт — все езически тенденции — стават естествени за младежта.

В битовото общуване псуваме на майка, с презрение говорим за другите, в семейството всеки ден се мъчим да доказваме превъзходството си, неусетно развиваме непоносимост към чуждото мнение, а след това започват неприятностите и болестите ни.

Ако човек не следва законите на любовта, най-важна за него става нравствеността. Ако човек изгуби нравствеността, най-важен за него става законът на силата. По-долу от това е само положението на роба, когато, изгубил стремежа си към силата, човек като едно животно се хвърля към удоволствието да удовлетворява елементарните си потребности.

Скоро на електронната поща ми бяха изпратили една забележителна мисъл на Лао Дзъ: «Когато е изгубена истинската добродетел, се появява добродушието. Когато е изгубено добродушието, появява се справедливостта. Когато е изгубена справедливостта, се появява приличието. Правилата на приличието са само подобие на правдата и начало на всеки безпорядък».

Ще обясня как аз разбирам тази фраза. Любовта е висша добродетел. Именно устремяването към Бог ни дава правилно отношение към света. Когато изчезне любовта към Бог, появява се любов към околния свят, която се превръща в добродушие, понеже ѝ липсва диалектиката. Само мекота, комфортност, добродушие — това вече е постепенно изгубване на любовта. Но в добродушието все още има много любов.

Добродушието се превръща в нравственост, тоест — в справедливост. Когато отслабне нравствеността, остава моралът или приличието. Когато човек се ориентира само към външните морални постановки, той постепенно изгубва и нравствеността, и добродушието, и любовта. И тогава на мястото на любовта идва инстинктът за самосъхранение заедно с агресията, желанието да потиснеш другия, да му отнемеш всички блага, да го поробиш. Нататък се появява онова, което Лао Дзъ нарича «началото на всякакъв безпорядък»: хората заприличват на зверове. Честността, отговорността, доверието, уважението към закона постепенно изчезват и това води до разпадане както на отделните държави, така и на цивилизацията като цяло. Първобитно-племенните отношения трябва да доведат до появяването на първобитни племена — каквато е функцията, такава ще бъде и формата.

Неотдавна пак имах поредния случай, свързан с възпитанието. През есента с жена ми и с дъщеричката ми пак летяхме за кратка почивка. Огромният Боинг беше пълен с пътници, полетът щеше да е дълъг — около девет часа. Местата ни се падаха по средата на салона и като напук, на четирите седалки зад нас се настаниха четирима яки младежи. Единият точно в този ден беше рожденик, а втория май се беше оженил. Те яко си бяха пийнали още в началото на полета, а после почнаха оживено да си говорят — естествено, споменавайки майките си. Но не така, между другото, а гръмогласно и пак демонстративно. Вероятно това им доставяше удоволствие. Четирима доминиращи самци демонстрираха силата и сплотеността си.

Беше ми неудобно пред жена ми и дъщеря ми. Но не се реших веднага да им правя забележка. Когато няколко мъжкари от стадото се обединят в желанието си да подчинят околните, вероятността който ги закачи, да бъде смазан, става многократно по-голяма. Стадото живее с инстинкта за самосъхранение, нещо повече — известно е, че групата много по-трудно се променя, отколкото отделният човек.

Чаках ги да замлъкнат. Или може би някой от пътниците ще се опита да ги скастри? Тогава проблемът по-лесно ще се реши. Но целият салон безропотно слушаше псувните им, всички старателно се правеха, че не чуват. Разбрах, че е крайно време да си изкажа претенциите, иначе ще ме хване депресия.

Отначало мислено проработих най-лошия вариант –юмручен бой след забележката ми. Ясно е, че в дадената ситуация няма смисъл да разчитам на физическата си сила. Макар че за всеки случай горе-долу си подготвих схема за защита. След това си помислих, че може да се повика стюардесата и да се поиска тя да въдвори ред. Хората наоколо се боят и смирено си мълчат, но екипажът е длъжен да реагира на хулиганството. Ако се призове екипажът да си изпълнява задълженията, може да се постигне резултат, включително до непланово кацане в някое летище и арестуване на нарушителите. В края на краищата, човек може да се обърне към всички пътници в салона с предложение да се защити нравствеността.

А след това изведнъж се улових, че нямам никакво топло чувство към тези момчета. Изначално някакси недоброжелателно мисля за тях. Аз вече съм разкъсал вътрешното си единство с тях. А нали за да възпитаваш някого, трябва да му влезеш в положението. Единият от тях има рожден ден, той се радва и празнува това събитие. Вторият пък има сватба. Момчетата по принцип са добри, само дето не умеят да общуват. Щом като е невъзможно да се бием, значи, трябва да се договорим някакси. Но без да обвиняваме, без да осъждаме и да изискваме. Почна ли да изисквам, в отговор просто ще ми теглят една и на мен.

И изведнъж разбрах — трябва да се обърна с молба към тях, да ги помоля да не псуват. Ако не ме разберат, ще покажа жена си и дъщеря си и ще обясня, че оскърбяват и тях, не само мен. И освен това честно ще ги предупредя, че съм решен да защитавам семейството си от техните оскърбления, пък били те и неволни. Ако не ми обърнат внимание, тогава ще се обърна към стюардесата. А ако не потръгне и този вариант — е, тогава остава само пердах.

Обърнах се с креслото и казвам на подпийналите младежи:

— Момчета, имам една голяма молба към вас. Псувайте се, ако обичате, по-тихо, тук има жени и деца.

Избрах формата правилно. Ако бях им казал: «Престанете да псувате!», това би било изискване на ръба на насилието, а човек не може веднага да се спре и у него се появява много силен стрес, който може да се излее като агресия. Външно би изглеждало, че аз съм завзел управлението и искам те да спрат онези действия, които на мен не ми харесват. А като ги моля да се псуват по-тихичко, свободата на действие си остава в техни ръце. Аз моля, а те да решават дали ще изпълнят молбата ми.

Реакцията на тези момчета, изненадващо, се оказа добродушна. Те пак псуваха, но много по-тихо. Разбирах, че им е нужно време, за да преминат на друг режим на общуване и затова си траех, наблюдавайки как ситуацията малко по малко се подобрява. След известно време псувните съвсем изчезнаха, даже ако някой от тях се изтървеше, другите тихичко му правеха забележка:

— Стига си псувал, тук има жени и деца.

Що се отнася до ситуацията на летището в Испания, аз тогава всъщност изисках от момчето да спре да псува. Ако не бях изисквал, а бях помолил, едва ли щеше да се стигне до такъв сериозен конфликт. Практически е невъзможно да откажеш на убедителна молба, изказана с добродушен тон. С други думи, не трябваше да искам от младежа да престане с нещо, а да поискам от него помощ, защита — от самия него.

Ние не можем да си представим каква сила притежава словото. Просто не на всекиго му стигат уменията да запази любовта и доброжелателността си към другия, както и умението правилно да изкаже претенцията си. Дори човекът демонстративно да не иска да се променя, чутите думи ще посеят в душата му възможността за изменения. А понякога просто е необходимо човек да покаже, че не приема простащината.

Една позната ми изпрати такава «ситуация от живота». Шестгодишно момче седи с майка си в автобуса и рита с крака предната седалка. Седящата там жена се обръща и му прави забележка — на него и на майка му. Майката отвръща: «Моето дете прави, каквото поиска. Имам си принципи да не му забранявам. Детето не бива да се ограничава». Един случаен младеж до нея вади дъвката си от устата и я лепва на челото ѝ. Мамата почва да се възмущава, а той ѝ казва: «И аз като бях малък, мама всичко ми разрешаваше. И сега си правя всичко, каквото си поискам».

В крайна сметка тази ситуация илюстрира закона на живота — както се отнасяш към хората, така и те ще се отнасят към теб. Това може да се нарече закон на кармата, може да се нарече и нравствен закон. Споменава се и в Библията: «Каквото посееш, това ще пожънеш».

Който не може да удържа любовта, ще се привързва към желанията. Който е привързан към желанията, няма да може да ги сдържа. Несдържаният ще завижда, краде и граби. Който краде и граби, после ще бъде окраден и ограбен. Ти отнемаш здравето и благополучието на хората — затворът ще ти ги отнеме на теб. Ако не е затворът, ще е болестта или пък друг човек.

Отношението към нас от страна на околните съответства на вътрешното ни състояние. Ако аз вътре в себе си съм готов да открадна, ще ме окрадат, дори и външно да се държа прекрасно. Този, който краде, граби и убива външно, неизбежно ще почне да прави това и вътрешно, а след това ще се разплаща за вътрешното си състояние в следващите животи. Това вътрешно състояние, предадено на децата, ще привлича към тях крадци, измамници и грабители, а също така — нещастия и болести.

Да възпитаваме другия човек означава да му помогнем да преодолее инстинктите. Но за това ние сами трябва да се научим да сдържаме животинските си чувства и да се подчиняваме на любовта.

Правилното външно поведение не гарантира вътрешна хармония. Свикнали сме да мислим, че формата определя съдържанието. Всъщност е точно обратното — съдържанието определя формата. Моралът е резултат от нравствеността, а нравствеността е резултат от любовта. Ако човек направи своя цел любовта, той винаги ще бъде нравствен и морален. Ако целта му е моралът, човекът може да се разпада отвътре и да не забелязва това.

По принцип, колкото повече е любовта и готовността да помогнем на другия, толкова по-лесно ще възпитаваме с думи, а не със строги действия.

Спомням си 1972 година. Малкото селце Аибга недалеч от Красна поляна. Ние, група екскурзоводи от Бюрото за пътешествия и екскурзии в Сочи сме излезли на пикник в планината. Зима беше, навсякъде над един метър сняг. Седяхме всички около огъня под откритото небе, обсипано със звезди. Долу, в ждрелото, шумеше планинската река, точно пред нас се издигаха величествени планини, покрити със сняг. Около един връх се виждаше червена светлина — там май имаше метеорологична станция. Беше неповторима зимна нощ. Отначало си разказвахме разни истории, след това почнахме да си четем стихове. Тогава чух една неголяма поема, разказваше се за изкуство, за мъките на скулптора, който създава новото…

В паметта ми са се врязали тези редове:

…Занаятите ни си приличат — Виждаш, че и с дума може всичко: Думата е огън или меч, Като твърд бетон или брътвеж, С думата си злия вразумяваш, Другиго без дума отминаваш…

Думите на човек могат да имат огромна мощ, но могат и да са съвсем безсилни — това зависи от вътрешното му състояние. Ако в душата на човека се засели омразата, думите му губят силата си много бързо. Колкото повече зависи от инстинктите човек, толкова по-малко значими стават думите му. Който лъже, завижда, обижда се, съжалява, обезценява думите и обещанията си. Ако думата е нужна, за да измамиш, тя губи силата си. Ако думите се превръщат в претенции, престават да им обръщат внимание.

Но ако източникът на думата е чувството любов, тя може да твори чудеса. Тогава с няколко фрази може да превъзпиташ човек, да му помогнеш да се промени.

Да си спомним Евангелието от Йоан: «В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото». Ако от думата, отразила чувството любов, е възникнала вселената, скритите възможности на думите ни са неограничени. Зависи само колко любов се крие зад тях.

Проблеми

2011 година беше към края си. По моята диагностика от следващата година нататък измененията в света трябва да станат по-интензивни. Човечеството трябва да се промени, това е несъмнено. За да се роди малкият кълн, зърното трябва да умре, както е казвал Христос. За да се появи новото човечество, трябва да умрат предишният мироглед, предишните отношения. Прекланянето пред животинските инстинкти, алчността, страхливостта, високомерието, осъждането, унинието — всички те поставят човечеството на ръба на оцеляването. Или ще стане трансформацията и ще се родят нови отношения, или предишните отношения трябва да изчезнат заедно с носителите си.

Преди рождения ден, преди запознаването с любимия човек, тоест преди началото на всеки нов етап обикновено се наблюдава интензивно изчистване. Любящият, добродушен човек може въобще да не го забележи. Привързващият се вътрешно, зависимият и агресивен, без да иска, ще отвърне на изчистването с агресия, която след това ще се излее като неудачи, неприятности и болести.

Преди Нова година на сайта ми се получиха няколко отчаяни писма — хората явно се бяха заблудили и не можеха самостоятелно да разберат какво става с тях. Интересно ми стана какви проблеми лежат в основата на безизходните ситуации.

Логично погледнато, в навечерието на 2012 година трябва да започне изчистване под формата на унизяване, дестабилизация на основните инстинкти, с други думи, чистка, свързана с ревността и възгордяването. Тези, които вътрешно не са преодолели опасната зависимост, може да получат точно онези проблеми, които се появяват, когато ревността и възгордяването превишат допустимия предел.

***

Темата на първото писмо беше следната: «Нито молитвите, нито поста, нито отрешението от всичко — нищо не помага».

Много години се ръководех от вашите изследвания и всичко се получаваше. В настоящия момент всичко се руши — семейството ми, бизнесът. Мъжът ми подаде молба за развод, иска да вземе децата, три на брой. Най-малкото е на годинка. Помъкна ни по съдилища. Съдиите са в шок — уж бяхме добро семейство. Бизнесът ни се срина, купища дългове. Всичко е против мен. Нито молитвите, нито поста, нито отрешението от всичко — нищо не помага, почистването на чужда територия също до нищо не доведе. Стигнах до срив — за пръв път от десет години крещях на мъжа си. На мястото на агресията в душата ми се загнезди униние.

С всички сили се мъча да се отстраня от ситуацията, разбирам, че свише ми е дадено наказание. Вкопчила се бях в мъжа си неимоверно, доверявах му се за всичко, на практика целия си живот хвърлих в нозете му, а в безизходната ситуация организирах свой бизнес, изтеглила съм всичката енергия от семейството. Мислех си — като стане, ще ме уважава както преди. Но той ме предаде във всичко. В съда разбрах — ако мълча, ще прибере децата. Наложи се да се отбранявам.

Моля се: «Господи, обичам Те повече, отколкото мъжа си, а него обичам като даден ми от Теб». Но въжделението, ревността и възгордяването толкова дълбоко са навлезли в подсъзнанието ми, че затъмняват всичко. С огромна скорост губя пари, дълговете ми растат, а в очите на мъжа ми — злост и вманиаченост: «Прав съм във всичко, няма да се променям. Както аз искам, така ще стане».

През октомври умря баба ми на деветдесет и седем. През ноември средната дъщеря я оперираха. В началото на декември влязохме с малката в болница, ротавирусна инфекция. Синът ни го боли глава. Мъжът ми лежа в болницата заради сърдечно-съдова дистония.

Дори не ми се говори за себе си, знам, че сама съм си виновна, но опитите да преразгледам живота си се превръщат в самобичуване, което още повече влошава положението.

Всеки ден е дълъг колкото един живот. Успокоителните ми действат наопъки — усилват унинието и депресията ми.

Питам се — какви ще са хората на бъдещето, как да се трансформираме за това бъдеще?

Чувство на пълна беззащитност, все едно Бог се е отвърнал от мен. Но в душата ми има любов и вярата ми не е угаснала, всяка нощ слушам лекциите ви.

Очевидно у авторката на писмото подсъзнателната концентрация върху благополучната съдба, върху инстинкта за самосъхранение е над нормата. Възгордяването не се проявява само като превъзходство пред другите и осъждане на хората. То се проявява и като самопринизяване, като презрение към себе си. Трябва да се служи на Бог, а не на другия човек.

Много хора решиха, че самопринизяването е най-доброто средство срещу възгордяването, но този способ действа, докато пречи на превъзходството пред другите. Когато желанието да се издигнеш над всички се уравновесява със самоунизяване, възниква диалектическо равновесие, което помага да се запази любовта. Но ако чувството за превъзходство вече е преодоляно, самопринизяването се превръща в себеунищожение и малко по малко изсмуква всички сокове от човека. Затова по-добре да се борим с възгордяването, като се концентрираме върху любовта, върху усещането на все по-голямо единство с Бог, върху това, че сме деца на Твореца. Аскетизмът и себеунизяването не са най-добрите средства.

Преди съветвах хората да се молят така: «Господи, обичам Те повече, отколкото мъжа си, децата и т.н.». След това разбрах, че просто във всеки човек трябва да се вижда Бог и трябва да се обича истинското «аз» на човека, тогава няма да тръгнеш да се прекланяш пред обвивката му.

У тази жена по-скоро има много силно преклонение пред идеалите, което означава или презрение към мъжа, или обожествяване на мъжа. Изглежда в младостта си не е преминала съответното изчистване.

Освен това са замърсени децата. През периода на половото съзряване изчистването у децата може да е много сериозно, при неправилно възприемане на света. Щом те на тънкия план не минават изпитанията, разрушава се съдбата им и възможността им да имат семейство.

Това, че преразглеждането на живота се превръща в самобичуване, е типичен проблем на възгорделия се човек.

Остава един много сериозен въпрос — защо, след като е прочела книгите ми, жената не е успяла да преодолее преклонението си пред идеалите? В крайна сметка, точно това е преклонението пред инстинкта за самосъхранение.

И преди съм срещал у много хора такава тенденция. На някого, като се моли, му се приисква да псува на майка. При друг след молитвата се събужда от силно по-силно въжделение. Една жена няколко месеца ходила в храма и постоянно се молила и каяла там, а след това искала да разбие иконите и да показва среден пръст на небето. Всички тези хора уж се молили на Бог, но на дело са направили главна своя цел духовността, идеалите, което, в крайна сметка, се свежда до преклонение пред съзнанието. Ако човек не се моли на Бог, тоест — на любовта, а на съзнанието, възгордяването му неусетно и неотвратимо започва да расте.

В подобни случаи съм съветвал най-напред да се премахнат осъждането и унинието, натрупани в течение на живота. Осъждането е критика на тези, които не съответстват на идеалите ни. Унинието е състоянието на човек, изгубил идеалите и целите си.

Защо тези хора не са могли да преодолеят възгордяването в най-тънките му проявления? Дълго се мъчих да разшифрирам тази загадка и в края на краищата стигнах до неочакван извод — че вината за всичко това е в религиозните стереотипи.

От гледната точка на юдаизма има отчетливо разграничаване: ето това е Бог, който се намира някъде на върха, извън пределите на всичко, а това е грешният човек със своята воля и своите амбиции. За да не развратят животинските желания и инстинкти човека, той трябва да се държи нравствено, да ограничава низките си стремежи. Заповедите помагали да се сдържат инстинктите и да се преодолява зависимостта от тях. Спирането на човешката логика отваряло пътя за Божествената логика. Но да се преодолее напълно възгордяването в рамките на юдаизма е било невъзможно.

Инстинктите могат да се победят само в един случай — ако се опираме повече на любовта, отколкото на инстинктите. За тази цел трябва да се осъзнава, че човек не само е създаден от Бог по някое си време, но че единството му с Него се запазва. Външно отделен от Него, както детето се отделя от родителя си, на тънкия план човек е единен с Твореца и подобен на Него така, както детето генетично е подобно на родителя. Именно това осъзнаване — че истинското ни «аз» е Божествено, че ние сме Божии деца, ни позволява да усетим реалността на Божественото си «аз» и да преместим на втори план човешкото и животинското си «аз», тоест инстинктите. Затова се е появил на Земята Христос, който отстоявал факта, че ние всички сме Божии деца и трябва да станем съвършени, какъвто е Небесният ни Баща.

Бесплатный фрагмент закончился.
Купите книгу, чтобы продолжить чтение.