электронная
400
18+
Диагностика на кармата

Бесплатный фрагмент - Диагностика на кармата

Опит в оцеляването. Част 5

Объем:
212 стр.
Возрастное ограничение:
18+
ISBN:
978-5-4483-4039-0

18+

Книга предназначена
для читателей старше 18 лет

Писма

Здравейте, уважаеми Сергей Николаевич!

Едва ли ще кажа нещо ново, но много ми се иска да споделя мислите си с вас. «Стигнах» до книгите ви, когато си зададох въпроса: «За какво живея?» Един мой познат често повтаряше нещо много мъдро: «Задай въпроса на себе си и ще получиш отговор». И вие пишете, че подсъзнанието ни знае всичко.

Когато бях на четиринайсет, не ми се живееше и взех да си задавам съответните въпроси. Започнах да попадам точно на такива книги, които ми помагаха да намеря отговорите, сред тях и вашите. И всеки път оставах поразена, че става дума за едно и също. Информацията от вашите книги разбрах и почувствах веднага. Сега съм на двайсет и три. Страх ме обзема, като си помисля какво би било, ако не бях ги чела.

В мен имаше много негатив. Има го и сега, но според мен доста съм се изчистила, щом като при моите «параметри» в момента имам взаимна любов (е, не всичко е идеално, но това са подробности, аз съм щастлива). Имала съм милиони ситуации на изчистване. Преживяла съм много неприятности. Но винаги съм била щастлива — от мига, в който почнах да моля Бог да ми помогне никога да не забравям, че най-важното е любовта. Струва ми се, че това е главното правило. Нали и вие сте писали, че може до безкрай да се изчистваш, като мръсни чинии, докато не си подредиш правилно системата от приоритети. Не съм се научила още да преминавам през всички ситуации, но, както ви писах, много съм щастлива и винаги работя над себе си. Благодаря ви!

Знаете ли, учудва ме това, че хората отказват да четат книгите ви и че ви критикуват. Нима чак толкова никой не е готов? Когато изказвам мнение (съответстващо на знанията ми), много често ми разправят, че съм си противоречала, макар че аз никакви противоречия не виждам. Същото намират и вашите критикари у вас. Те явно, да използвам вашите думи, «не могат да съединят противоположностите». А казано по-просто, въобще не разбират онова, което искате да кажете. Поразена бях, като видях колко много критики има по ваш адрес. Хората наистина въобще не разбират какво имате предвид. Дори много от поддръжниците на вашата система невинаги разбират, иначе нямаше да задават въпроси.

След прочитане книгите ви вече не ми бяха нужни — но все пак обичам да ги препрочитам — навярно това ми се отразява положително. Веднъж ви бяха писали: «Тази система не е ваша, оставете я на Бога». Да, в действителност всички философи, всички религии, Блаватска (аз все пак смятам, че нейното учение е било правилно, макар и да няма система) казват същото като вас.

Аз обаче смятам, че имате заслуга. Първо, чела съм Библията и знам, че е абсолютно невъзможно да я разбереш. Едва след като прочетох вашите книги, видях смисъла в библейските фрази. Второ, вие сте обяснили всичко на обикновен, човешки език. И всичко става просто, достъпно и ясно. Сега навсякъде виждам потвърждение на думите ви, ежедневно. Както се казва, всичко е гениално просто и който поиска да открие истината, ще я види. Жалко, че толкова малко хора се стремят към това.

На мен ми се струва, че никоя религия не може да даде това разбиране за света, до което съм стигнала сама. Трябва всичко да се синтезира, да се изучава, трябва лично да се устремяваме към истината и тя сама ще ни намери. Вашата информация ми се струва толкова проста и естествена, че наистина се чудя как може да ви критикуват, вас и любимите ми философи (Блаватска и Рьорих). Всичките критики се опират на отделни фрази и пълно неразбиране. Сигурно и Христа така не са го разбирали, оттам и фразата «Който има уши, да слуша».

Но аз все пак съм оптимистка и вярвам в най-доброто. Да, положението е ужасно. Дори спасителната информация не всички са готови да я приемат. Какво да се прави, всички са затънали в грях. Важно е не друго, а личното устремяване към Бог и проблемът може би е, че точно то не достига. Религията е станала напълно излишна и празна. Аз видях това още като дете, затова от самото начало почнах търсенията си в друго направление, макар винаги да съм вярвала в Бог. Имам «вярващи» роднини, на които Бог им е нужен само да получат нещо. Те ходят на църква. Покрай нещата, които им се случиха, научих, че всичко това е неправилно.

Сега на всички казвам, че моето разбиране за Бог не е религиозно, а философско. Не ми е нужна религията, винаги мога лично да се обърна към Бог. Харесва ми епиграфът към книгата на Блаватска: «Няма религия по-висша от Истината».

Чувствам, че много съм преодоляла, но най-важното — знам, че има още много работа и това дори ме радва. Може би разказаното от мен ще вдъхнови някого.

Още веднъж ви благодаря. Желая ви любов!

С уважение,

Не сте ли се замисляли защо в днешна Русия властта така сурово се отнася към собствения си народ, защо няма диалог, защо е разрушена обратната връзка? Защо и в Съветския съюз властта беше глуха за интересите на народа?

За да не може силният да унищожава слабия, трябва да има вяра и нравственост. Ролята на силния се поема от властта, ролята на слабия — от народа. Само когато народът е доведен до ръба и започне да се обединява, той става силен.

За да не може силният да унижава слабия, той трябва да почувства единството си с него. А хората се обединяват, когато имат обща цел. Един европеец е казал: «Страната ни още не се е разпаднала само защото имаме две неща, които ни обединяват — кралицата и футболът». Един от главните фактори, които обединяват една страна, е идеологията, произлизаща обикновено от вярата. Ако има идея, още повече — хармонична и правилна, хората се обединяват и държавите стават жизнеспособни.

В Съветския съюз имаше идея, но тя по същността си беше езическа, макар и външно да се прикриваше зад християнски понятия. Всички бяха бедни и главното, което започна да разделя хората, беше достъпът до властта. Беше се формирала кастова система. Езическите идеи неизбежно водеха до робовладелски отношения. Съветският съюз се разпадна заедно с несъстоятелната си идеология — оказа се, че страната няма нито идеи, нито нравственост, нито единство.

Когато в едно общество има идея, властта е длъжна, накърнявайки собствените си интереси, да работи за тази идея. Ако няма идеология, властта работи за себе си. Целите на властта и целите на народа все повече се раздалечават, появява се революционна ситуация, а след това държавата загива.

Защо е загинал Древен Израел? Защото отслабнали религията и нравствеността. Ритуалите, правилата, обичаите, тоест формата, безпрекословно били спазвани, но съдържанието започнало да умира. Обществото почнало да губи главната си цел — единението с Бог. Главната заповед — «Възлюби Бога над всичко» — изгубила значимостта си за хората, отстъпила на втори план. Останала заповедта «Възлюби ближния като себе си».

И до ден днешен, като запитат равините в какво е смисълът на Тората, те отговарят: «Отнасяй се към другия така, както искаш да се отнасят към тебе». Ако единението с Бог, любовта към Твореца престанат да са смисъл на живота, човек, без да иска, се превключва на вторичните цели, за него главен става инстинктът за самосъхранение във всичките му аспекти. Изражда се духовенството — главният импулс за дейността на свещеника става не вярата, познанието на Твореца, изчистването на душата, а духовната власт, чувството на превъзходство над непосветените. Царството Божие се премества на Земята, духовната власт се опитва да подчини на себе си светската или да ѝ влияе. Свещениците започват да лицемерят, проповядвайки едно, а вършейки друго.

Точно такъв процес вървял в Древен Израел. Против това въстанал Иисус Христос. Нали лицемерието е една от формите на лъжесвидетелство. Ако светската власт лицемери, ако лъже народа, това е признак за бъдещата гибел на държавата. Ако лицемерят свещениците, това е признак, че след известно време нравственото разпадане ще стигне и до светската власт.

Йоан Кръстител виждал безнравствеността на светската власт, а това заплашвало държавата с гибел. Иисус Христос въставал против безнравствеността на първосвещениците. Ако лъже и лицемери духовната власт, държавата е обречена. Свещениците лицемерят, когато подменят вярата в Бог с преклонение пред инстинктите. Христос се опитвал да отстои вярата и нравствеността — и го убили. Защото нали нравствеността, защитавайки любовта, е принудена да накърнява инстинктите.

В действителност Христос бил убит заради една-единствена фраза: «Царството Божие вътре във вас е». Всеки човек може направо да се обръща с любов към Бог и да усеща Бог в душата си. Това означавало ликвидиране на институцията на посредниците — огромният брой свещеници, които се чувствали съвсем комфортно в умиращата държава.

В какво е смисълът на християнството? Честно казано, изумих се, когато на един семинар зададох този въпрос на залата и не можах да чуя сносен отговор. Християнството съществува две хиляди години, Библията са я чели фактически всички, а никой не се е замислял в какво е смисълът на християнството. Тогава реших да опростя задачата.

— В какво е смисълът на Христовото учение, какво казва самият той? — обърнах се повторно към залата, но и този път не получих ясен отговор. Как може да се смяташ за християнин, ако ти е непонятен смисълът на учението?

Защо за изминилите стотици и хиляди години свещениците не са успели да обяснят на хората в какво е смисълът на християнството? Нима в това, че Христос е дошъл на този свят, пострадал и изкупил греховете на човечеството? В това, че се е пожертвал? В това, че е Бог, дошъл на Земята? Или в това, че възкръснал три дни след смъртта си? Макар че, като се замислим, може да се говори само за два дни, защото Христос умрял в петък, а оживял в неделя.

Ако хората не разбират в какво е смисълът на християнството, изводът може да е само един — не го разбират и свещениците. Душата ни, подсъзнанието ни незримо са свързани с Бог. Душата ни интуитивно чувства фалша или неточността, когато става дума за висшите истини. Може колкото щем да убеждаваме себе си, че някакво твърдение е вярно, може да увредим душата си, водейки се по неправилни пътеводни светлини, но тя рано или късно ще възроптае срещу това. Ще започнат да боледуват тялото и съзнанието и човек ще спре да се ориентира по лъжливите пътеводни светлини.

Ако се позовем на думите на Христос, смисълът на учението му е в постигането на Царството Божие. Той обяснявал на хората какви трябва да са, за да постигнат такова състояние. Деветте заповеди за блаженствата описват състоянието на човека, усетил Бог в себе си.

Йоан Кръстител призовавал: «Покайте се, защото се приближи Царството Небесно». «Покайте се», тоест «променете се». Какво означава «да се променим»? В какво е смисълът на това понятие?

Всяко живо същество има цел. Формата се определя от съдържанието; съдържанието се определя от целта. Изгуби ли се целта, започва да умира съдържанието, а после се разрушава и формата. Да се покаем означава да се променим. Да се променим значи да изберем нова система от цели. Не служенето на мамона, тоест — на инстинктите, на удоволствията, на наслаждението, а служенето на Бог да стане главният смисъл на живота за вярващия.

Йоан Кръстител кръщавал хората, дошли при него. Кръщението е символично отказване от инстинктите и обръщане към любовта като към главна цел. След Йоан Кръстител дошъл Христос и повторил: «Покайте се, защото се приближи Царството Небесно». Христос изпълнил формата със съдържание. Ако Йоан Кръстител зовял към изменения, разбирайки, че иначе хората са обречени, Христос им обяснявал какви трябва да станат, за да се променят.

На първо място Христос говорел за греховете на осъждането и унинието. По-нататък предупреждавал за опасностите на въжделението — и в плана на алчността, и в плана на похотливостта. Христос обяснявал какъв трябва да е характерът на човека, готов да приеме Царството Божие.

Когато Христос казвал, че Царството Божие наближава, всички си мислели, че то ще дойде от небето като дъжд, буря или огнено сияние. Но Христос имал предвид, че Царството Божие ще дойде при нас отвътре.

Ние сме Божествени по своята природа и когато външно забравяме Бог, потапяйки се в човешките грижи, служейки на инстинктите, спасението идва в душата ни като Божествена любов. Тогава тялото ни започва да страда, да се мъчи и да умира, ако робската ни зависимост от инстинктите е много голяма.

За да приемем Божествената енергия, трябва да се уподобим на Бог, да усетим единството си с Него. За целта единението с Твореца трябва да стане цел и смисъл на живота ни. Колкото и нравствен да е човек, колкото и горещо да се моли и да жертва, ако главната му цел е да обезпечи инстинктите си, докосването му до Царството Божие външно ще изглежда като трагедия за него, макар и вътрешно да е спасение.

До тази реалност може да се докосне отделният човек, но може и цял народ или цялата цивилизация. В Библията е описано как Царството Божие идва при отделния човек. Това е историята на Йов. Той живеел праведно, молел се и жертвал, но вътрешната му цел била благополучието и запазването на живота. Неговите деца вече не се молели, а пирували, животът им бил празен.

Как е можело да се спасят душите на потомците? Трябвало да се отнеме от Йов всичко и да се види дали ще остане у него любовта към Бог. Ако смисълът на живота за Йов е било единението с Твореца, тогава при всякакви загуби любовта като цел би се усилвала, а осъждането на Твореца, недоволството от съдбата, унинието и презрението към себе си биха отслабвали.

За да влезе в Царството Божие, трябвало да усети себе си като любов. Но Йов се усещал като човек. Животът, изпълняването на главните желания, произтичащи от инстинктите — това била основната ценност за Йов. На него му предстояла необичайно важна роля — да премине от външното единобожие към вътрешното, да победи езическите корени в сърцето си. В Книгата на Йов е описан този мъчителен процес на покаянието, тоест на промяната. Историята на Йов — това са първите камъни в темелите на християнството.

В Новия завет е описано как Царството Божие приближава за цял народ. Загинала юдейската държава, но част от народа останали живи.

Сега настъпва времето, когато Царството Божие приближава за цялата цивилизация. Царството Божие приближава към тези, които се прекланят пред въжделението, привличат ги изващенията и са направили култа към удоволствието смисъл на живота си. Към тези, които отдавна вече служат на инстинктите си и за да ги удовлетворят, са готови да завиждат, лъжат, крадат и грабят. Царството Божие се приближава към тези, които отдавна вече не изпълняват Заповедите, но ходят на църква и се мислят за вярващи. Към тези, които спазват Заповедите, но се молят на Бог само за защитата и благополучието си. Към тези, за които молитвата всъщност е станала магически ритуал за сдобиване със здраве и късмет.

Царството Божие наближава за всички. За всекиго тази среща ще изглежда различно — един ще умре, друг ще се разболее, някого ще го засипят неприятности, на друг ще му загинат децата и роднините. А друг ще оздравее и ще се почувства щастлив.

Всичко зависи от вътрешните цели на човек, от това, в какво вижда смисъла на живота си. На нивото на съзнанието ние можем да променим целта си за няколко секунди, но в подсъзнанието нещата изглеждат другояче. Вътрешното направление се определя не само от мирогледа на човека, но и от цялата съвкупност от мислите му, чувствата и постъпките. Тази вътрешна ориентация е с огромна инерция.

В Стария завет неслучайно се казва, че потомците на блудницата са прокълнати до десето коляно. Ако въжделението, наслаждението, похотливостта са станали главната цел за жената, тя ще предаде тази своя вътрешна ориентация на много поколения от потомците си и ще ги направи нещастни. Лечителите ще виждат в потомците ѝ венеца на безбрачието, родово проклятие, уроки, магии за разпадане на семейството и за безплодие. При мъжете, които ще общуват с дъщерите и внучките на такава жена, може да има импотентност, безплодие, сексуална невъздържаност. Жените, получили по наследство подобна тенденция, ще привличат към себе си садисти, перверзници, похотливи и развратни мъже. Тези жени, външно целомъдрени и благопристойни, ще се оплакват от съдбата си, ще осъждат и презират мъжете, без да разбират, че самите те вътрешно програмират за такова поведение и привличат мъже с такива наклонности.

Вярата и осъзнаването на главния смисъл на живота могат да спрат развитието на тази инфекция на душата. А ако човек освен това спазва заповедите и полага усилия да се промени, всякаква наследена от предците «кал» може да спре да му въздейства и да изяжда душата му. Когато човек почне да чувства, че е любов и започне реално да се променя вътрешно, става възможно прекодирането на цялата наследствена информация. Всичко зависи от дълбочината, до която са стигнали измененията и доколко последователно човек се устремява към Бог, щом това е главната цел на живота му.

Без усещането, че ние сме Божии деца, че Творецът ни е създал по Свой образ и подобие, че нашето «аз» е съставено от любов и че на тънкия план сме неразривно свързани с Твореца, грехът на възгордяването не може да се победи. Инстинктът за самосъхранение ще ни улови в мрежите си неусетно, но здраво. Това ще изглежда като възмущение от неразумността на битието, като осъждане на безнравствените хора, които накърняват духовното ни благополучие, като неверие в себе си и самоунижение, като чувство за превъзходство пред несъвършените хора, като преклонение пред прекраснното и отказ да видим Божествената воля в жестокостта и несправедливостта.

Отначало ще подменим любовта с наслаждението и ще се помъчим да отървем душата си от болката, а после все по-силно ще мразим онзи, който ни отнема душевния комфорт. Преклонението пред висшите чувства неусетно ще премине в преклонение пред по-прости чувства. Главните ни ценности ще станат духовната власт, тържеството на нашата воля, правота и справедливост, а после по стандартната схема ще продължи процесът на деградация на душата, съзнанието и тялото.

Христос върнал на хората възможността за лично устремяване към Твореца. Той виждал, че свещениците вече не водят хората към Бог. Веднага щом инстинктът за самосъхранение излезе на първо място, посредникът става по-важен от Бог. А после броят на тези посредници и властта им започват да растат и да задушават вярата, като не позволяват на хората да се доберат до истината.

Последователите на Христос просто лишили учението от същността му, защото правело ненужна институцията на посредниците. Ако идеята е непонятна за народа, властта работи за себе си. Съвсем закономерно е, че по тази схема духовната власт — католицизмът и православието — поставила на първо място собствените си нужди, защото била изгубена главната цел, познаването на Бог.

Още като млад прочетох книгата «Свещеният вертеп» на френския журналист Лео Таксил, който получил достъп до информация за живота на римските папи. Тази книга е издадена в Съветския съюз. Аз тогава не можех да си представя до какъв разврат може да падне човек. Ами то просто не е имало грях, който да не е бил присъщ на папите. Блудство, кръвосмешение, отровителство, убийства — всичко.

Прочетох книгата и задълго бях я забравил. После, след известно време, се замислих защо ли се е стигнало до подобно разложение на нравите и дойдох до извода, че в основата му е невярната система от цели. Когато вместо любовта на първо място излиза духовната власт, няма как след това човек да не се стреми към финансовата, икономическата и политическата власт.

Във властта влизат най-умните, най-енергичните, най-необикновените хора. При тях всички процеси протичат доста бързо, понеже енерегетиката им е силна. Затова системата от неверни цели развращава тези хора много по-бързо, отколкото останалите.

Рибата умира от главата. Сега, когато в нашия постхристиянски свят религиите са се затворили само в собствените си интереси, назрява моментът, когато сериозно трябва да се замислим над фразата на Христос: «Царството Божие вътре във вас е». Който осъзнае, че без лично устремяване вярата загива, понеже на нейно място се поставят инстинктите, вероятно ще постигне това Царство. Остава да се надяваме, че тези хора ще са повече от десетимата праведници, които трябвали за спасяването на Содом и Гомора.

***

Озарението трае части от секундата, а за да го опишеш, трябват много думи…

Откритият диалог на човек с Бог се случва всяка секунда от живота. Колко често задаваме въпроси като: «Господи, ама защо? Заради какво? Как ще живея сега?» И дори не подозираме, че Бог постоянно говори с нас чрез душата ни, чрез символите, знаците, чрез думите на другите хора. Трябва само да можем да Го чуем. При мен лично не се получава винаги… Но понякога все пак става…

Историята, която искам да споделя, е банална, но тя ми помогна да си отговоря на въпроса, който ме мъчеше през последната година — какво е «краят на света»? И успях да се възползвам от съветите на С. Н. Лазарев как правилно да се държим в случай че някой умира.

Предисторията. В Интернет периодично се появяваха разни «истини» за предстоящата гибел на цивилизацията, които ме паникьосваха. Когато ми станеше съвсем зле, включвах дисковете на С. Н. Лазарев и слушах как казва: «Обичайте, отдавайте енергия, радвайте се, раждайте деца!» След това за пореден път си повтарях, че май истинската ми вяра в Бог още е слаба, защото който вярва, не се страхува. Хем смешно, хем грешно — от една страна, сигурна бях, че ще мога да си спася душата, ще успея, ще стане, всичко ще е наред, семейството ми ще оцелее. А от друга страна страхът ми с такива темпове се разрастваше, че ме караше да суша повече ябълки «за гладните години, които идват», хващах се да мисля «дали пък да не купим всичките седем участъка за частно ползване, от които другите са се отказали?» и т.н.

През септември смятах «да стана един селски труженик» и да прекопая двата декара земя на вилата, а също така и да свърша куп работи, за да се подготвя за «края на света, глада и студа». Обаче още в Библията е писано: «Не само с хляб ще живее човек». И Бог меко ми подсказа, че май не вървя, накъдето трябва, и че градинката ми няма да ме спаси от края на света…

Сега самата история. През лятото ми направи впечатление, че котаракът ми Вася (на четиринайсет години вече), е отслабнал. Обаче той продължаваше да се държи както винаги. Вася е домашен котарак, когато сме в града, не излиза, а на вилата не можеш да го вкараш вкъщи, независимо дали вали, или е студ. Прибираше се да нощува вкъщи само ако усетеше, че вечерта ще слушам дисковете на Сергей Николаевич. Нещо повече, интересно, че понякога си идваше дори преди аз да съм се сетила, че ще пускам ДВД-то. Вася обичаше Лазарев, не е пропускал нито един диск, нито една касета през целия си живот! Беше си «напреднал лазаревец»!

И ето, в края на август Вася хвана една мишка и ѝ видя сметката. А след това го хвана гастрит. На първи септември се прибрах от вилата в града, за да отидем с дъщеря ми на откриването на учебната година. А после занесох котарака във ветеринарната клиника. Взеха му кръв за изследване, направиха му рентген. Казаха, че гастритът е дребна работа, но че са започнали необратими възрастови изменения на бъбреците му. Аз отначало не повярвах, че е толкова сериозно. Почнах да го лекувам — системи, хапчета. За няколко дни се подобри, даже започна да се храни, но след това пак спря да яде, само пиеше водичка. После престана и да пие. Лекарите ми казваха: «Какво искате? Котката ви е стара. По човешките мерки все едно, че е на деветдесет, изживял си е живота. Не мъчете животното, приспете го. Какво искате, да го гледате как умира от гладна смърт ли?» Но аз просто не исках да повярвам. Котаракът на съседите ми е на седемнайсет и тичаше, а моят е на четиринайсет и да умира.

Трансформацията на чувствата: преди да отидем във ветеринарната клиника, сърцето ми се свиваше от страх за живота на котарака, струваше ми се, че няма да мога да понеса смъртта му. Много страшно беше да отидеш на доктор и да чуеш истината. Но после казах на котарака: «Няма да те оставя» — и отидохме. Нищо, разбира се, не ни обещаха, но казаха, че все още не прилича на умиращ. През тези дни ме мъчеха съмнения и страхове — какво ли ще стане? Молех се и правех преглед на живота си (бъбреците, пикочно-половата система — това е ревност). Моето състояние беше угнетено и потиснато. Трябваше да ходя на вилата, а котаракът всеки ден трябва да се води на лечение. А и не се знае как и кога ще свърши всичко това…

А после пробвах да благодаря на Бог за всичко! Даже и че любимият ми котарак умира! Отначало не се получаваше. Но аз си казвах, че и в това има висш смисъл… И изведнъж разбрах — ами че Бог така ме откъсва от вилата! От това, дето бях решила, че само с единия хляб може да се спасим! Забравих Бог и реших да подхранвам мамона… Ех… След като осъзнах това, на душата ми много ѝ олекна. Появи се топло чувство на спокойствие. Много ми се искаше това да е предчувствие за оздравяване… Но явно не съм била разбрала още всичко…

Когато се влоши котаракът и съвсем спря да яде и да пие, пак ми предложиха да го приспим. Както после ми обясни докторът от държавната клиника, частниците лекуват до последно, така си изкарват парите. И щом са казали, че няма шанс, значи е така. Ветеринарният каза: «Както се изразяват на Изток, жизнената му енергия е изчерпана. Вие няма с какво да му помогнете. По-хуманно е да го приспите».

И точно сега, когато разбрах, че котаракът все пак ще умре и че е въпрос на дни, аз окончателно престанах да се боя. Няма да скрия, два пъти ми минаваше мисълта, че може би е по-добре да го приспим. Обаче въпросът беше — по-добре за кого? И отговорът му — за мен. На мен ми е морално тежко да ходя до града, да му слагам системи, да гледам как угасва пред очите ми.

Само че как да предадеш другаря си? Как да го погледнеш в очите и какви думи за оправдание да му кажеш, преди да го дадеш в ръцете на онези да му направят последната инжекция? Как да откраднеш надеждата на този, който четиринайсет и половина години ти е давал само любов, ласка и нежност? Ами ако изведнъж стане чудо и оцелее? А и да не стане чудото, как ще откраднеш от приятеля си последния му ден на Земята? Да му вземеш възможността за интуитивно обръщане към Бог (нали, умирайки, и ние, и животните, се обръщаме към Бог и тежката смърт изчиства душата ни?) Как да предадеш любовта към приятеля в душата си? Как да поставиш удобството си над любовта към обичаното живо същество?

Ветеринарният ме гледаше с очакване — ще приспивам ли котарака? Казах, че ще си помисля, че не сме се сбогували, че вкъщи го чака детето ми. Докторът ме погледна със съжаление. «Правото си е ваше. Но лечението е скъпо. Колко ще издържите?…» Взех си котарака и си тръгнах за вкъщи.

В двора на клиниката от очите ми потекоха сълзи, позвъних вкъщи. Майка ми казва: «За какво да се мъчи, върви и го приспи!» Още едно озарение — майките не трябва винаги да се слушат! Като излязох от двора на клиниката, направо ме прониза едно чувство-мисъл: «Ето как изглежда „краят на света“ — имаш време да ходиш с котарака по клиники, имаш пари да му купуваш лекарства, има различни платени и безплатни клиники, където могат да помогнат. А котаракът просто няма повече енергия, за да живее…» И в тази секунда толкова смешни и нелепи ми се видяха опитите да се скрия от края на света на вилата, в градинката, да се запася с продукти за гладните години, с дрехи…

Никакви ужаси, предсказани в Интернет, няма да има. Ще умираме тихо и незабелязано сред изобилие от храна, вода, ток, лекарства, ноутбуци и модни возила. Ненапразно се казва в Библията: «Тогава двама ще бъдат на нива: единия взимат, другия оставят; две жени мелещи на мелница: едната взимат, а другата оставят». Ние не можем да спасим тялото си с никакви средства, ако душата ни е опустяла и няма в нея любов, за да живеем повече…

И което е най-интересното — изчезна страхът ми, изчезна безпокойството. Вече не се страхувах нито за живота на котарака, нито за собствения си живот. Появи ми се едно много интересно, топло чувство — че всичко ще бъде добре. Исках да вярвам, че е свързано с бъдещото оздравяване на котарака. Но сега разбирам, че е било просто чиста любов, без страх и безпокойства. Почувствах, че приемам всяка воля на Твореца. Но че външно имам право да действам и да се надявам.

Реших да отида в държавната ветеринарна лечебница — да направя консилиум за котарака, току-виж някой доктор даде надежда, че може да оживее. Не ми дадоха шансове и в другата клиника. Просто ми казаха: «Стар е. Всичко си е съвсем естествено. Съвестта ти е чиста. Направила си всичко, което си могла». И пак ми предложиха да го приспя. Аз пак отказах. Прибрах се. Вкъщи майка ми казва: «Колко добре направи, че не го приспа! Направо се ужасих от съветите, които ти дадох!» Вечерта котаракът все още се разхождаше из апартамента, залитайки и падайки на всеки метър. Ужасно ми се прииска да го прегърна и да му кажа, че много го обичам! Разбрах, че се прощаваме с него.

На сутринта котаракът все още беше жив. Макар че само лежеше, без да се движи и едва-едва дишаше. В този момент много ми помогнаха съветите на Сергей Николаевич как правилно да се държим, когато някой до нас умира. Периодично отивах при Вася, галех го, сядах до него и се молех за мен и за котарака също любовта към Бог да е висша ценност! Болеше да загубвам любимо същество, но разбирах, че котаракът не е мой, а на Бог. Бог ми го даде за цели дълги и щастливи четиринайсет години, а сега си го взема. И чувствайки цялата любов на Бог към мен през живота ми, аз не можех в този момент да изпитвам отчаяние или такава ужасна душевна болка, както когато бях на четиринайсет и умираше дядо ми, а аз плачех и в отчаяние питах Бог: «Защо?» Този път пусках това, което не ми принадлежи, давах Божието Богу. Този път знаех, че се разделяме само на външен план, а вътре въпреки това ще сме заедно. И така цял живот ще мога да обичам котарака си…

Бесплатный фрагмент закончился.
Купите книгу, чтобы продолжить чтение.